Брандън Сандърсън
Героят на времето (36)

33.

Хемалургията произхожда от Гибелта. Тя разрушава. Като отнема способности от един човек и ги предава на друг — в ограничено количество, — тя погубва част от силата. Като изпълнява предназначението на Гибелта — да разрушава вселената на по-малки и по-малки парченца — хемалургията дарява големи възможности, но срещу висока цена.

Хората вероятно щяха да обиждат ТенСуун, може би дори да го замерят с камъни или да го обсипват с проклятия, докато минава покрай тях. Кандра бяха твърде дисциплинирани за подобни прояви, но ТенСуун усещаше презрението им, докато гледаха как го извеждат от клетката и го водят в Палатата на Завета за нова присъда. Стотици очи се впиваха в него, очи върху тела от стомана, стъкло, камък и дърво — за разлика от възрастните, младите кандра се увличаха по екстремните форми.

Погледи, които обвиняваха.

Преди процеса тълпата бе любопитна — може би дори изплашена. Това се бе променило: времето, прекарано от ТенСуун в изложената на показ клетка, бе оказало своето въздействие. Второто поколение бе успяло да популяризира неговото безчестие и дори онези кандра, които преди проявяваха симпатии, сега го гледаха с отвращение. В хилядагодишната история на кандра не бе имало престъпник като ТенСуун.

Той понасяше втренчените погледи и презрението с вдигната глава. Струваше му се странно колко естествено се чувства в кучешкото тяло. Беше прекарал само година в него, но сега, когато отново прие тази форма — след като се освободи от мършавия гол човешки торс, — имаше усещането, че се завръща у дома дори повече, отколкото когато наистина се прибра в Родината преди една година.

И така, това, което трябваше да бъде унижение за него, се превърна в триумф. Надеждата бе малка, но ето, че бе успял да надхитри Второто поколение. В торбата имаше дори козина и нокти — събрани заедно с останалите части от трупа, след като бяха тикнали ТенСуун в затвора преди година.

Добре познатото тяло му вдъхваше чувството за сила. Това бе тялото, което бе получил от Вин. Тя беше Героят на времето. ТенСуун бе сигурен в това.

Защото в противен случай бе на път да направи много голяма грешка.

Стражите го отведоха в Палатата на Завета. Този път имаше твърде много зрители, за да се поберат в залата, и затова Вторите бяха наредили всички по-млади от Седмо поколение да чакат отвън. Докато водеха ТенСуун към леко издигнатия метален диск, всички мълчаха. Широката врата бе оставена отворена, за да могат младите кандра отвън да чуват.

ТенСуун се качи на платформата и вдигна глава. Сенките на Първото поколение помръдваха горе, всяка в отделна ниша, озарени от синкаво сияние.

КанПаар застана зад аналоя. Очевидно беше доволен. Вторите бяха сигурни, че триумфът им е пълен — всички щяха да видят каква е участта на тези, които не изпълняват заповедите на Второто поколение, и никой никога нямаше да го забрави. ТенСуун клекна, а пазачите му, две кандри с проблясваща на раменете им Благодат на Силата, застанаха от двете му страни. Държаха големи чукове.

— ТенСуун от Третото поколение — каза високо КанПаар. — Готов ли си да чуеш присъдата си?

— Няма да има присъда — отвърна ТенСуун. Говореше малко завалено заради кучешката уста, но достатъчно ясно, за да го разберат.

— Няма да има присъда? — повтори учудено КанПаар. — Нима си решил да се отречеш от деянията, заради които беше прокълнат?

— Дойдох да предоставя информация, не да бъда съден.

— Аз…

— Не говоря на теб, КанПаар — продължи ТенСуун и вдигна глава. — Обръщам се към тях.

— Те чуха думите ти, Трети — тросна се КанПаар. — Овладей се! Няма да ти позволя да превърнеш този процес във фарс, както направи преди.

ТенСуун се засмя. Само кандра би нарекла един толкова премерен спор „фарс“. Но ТенСуун не сваляше поглед от нишите на Първите.

— А сега — продължи КанПаар, — ние…

— Ей, вие! — извика ТенСуун, като го прекъсна отново. — Първото поколение! Колко дълго смятате да седите в удобните си ниши и да се преструвате, че светът над нас не съществува? Мислите си, че ако игнорирате проблемите, те няма да ви засегнат? Или пък вече не вярвате в собствените си учения? Дните на мъглите настъпиха! Вече валят нескончаеми саждопади! Земята се тресе и подскача. Можете да ме осъдите, но не можете да се направите, че не съществувам! Светът скоро ще загине! Ако искате хората — във всички техни форми — да оцелеят, трябва да действате! Трябва да сте готови! Защото съвсем скоро ще се наложи да заповядате на своя народ да приеме Развръзката!

Възцари се тишина. Няколко сенки горе помръднаха сякаш от неудобство — макар че кандра по принцип не реагираха по този начин. Бяха твърде дисциплинирани.

Сетне един глас — мек, дрезгав и много уморен — произнесе:

— Продължавай, КанПаар.

Това бе толкова неочаквано, че някои от присъстващите зяпнаха от изненада. Първото поколение никога не се изказваха в присъствието на по-нисшестоящи. ТенСуун обаче не изпитваше страхопочитание пред тях. Беше ги виждал неведнъж, бе разговарял с тях, преди да израснат до върховната си позиция и да разговарят само с Вторите. Не, той не се плашеше от тях. Но беше разочарован.

— Сгреших, като повярвах във вас — каза той по-скоро на себе си. — Не биваше да се връщам.

— ТенСуун от Третото поколение! — провикна се КанПаар и го посочи обвинително: кристалното му Истинско тяло хвърляше отблясъци. — Ти си осъден на ритуално затваряне в ЧанГаар! Преди това ще бъдеш бит, докато бъдат натрошени всичките ти кости, след което ще те зазидат в шахта с един-единствен отвор, от който да отделяш изпражненията си. Ще останеш там десет поколения! След това ще бъдеш екзекутиран чрез гладна смърт! Знай, че най-големият ти грях е твоето непослушание. Ако не беше отхвърлил мъдростта и мнението на този съвет, никога не би сметнал за правилно да престъпиш Първия договор. Заради теб бе изложен на опасност Заветът, както и животът на всички кандри от всички поколения!

КанПаар млъкна, сякаш за да позволи на думите му да достигнат и до най-далечното кътче. Изглежда, очакваше някаква реакция от ТенСуун, но тя не последва. Накрая той даде знак на стражите до ТенСуун, които държаха тежките чукове.

— Знаеш ли, КанПаар — обади се ТенСуун едва сега, — докато носех това тяло преди година, научих някои важни неща.

КанПаар махна отново. Стражите вдигнаха чуковете.

— Ето например едно нещо, което все не намирах време да обмисля — продължи ТенСуун. — Хората не са създадени да развиват висока скорост. Но кучетата са.

Чуковете се стовариха.

ТенСуун скочи напред.

Мощните задни крака го изстреляха внезапно. ТенСуун беше член на Третото поколение. Никой не бе изяждал и асимилирал тела повече от него и той знаеше как да подрежда мускулните групи в тялото си. Освен това бе прекарал цяла година в кожата на овчарка, упражнявайки се заедно със своята Мъглородна господарка. Беше преминал курс на обучение при една от най-талантливите аломантки, които светът бе познавал.

Това, комбинирано с уменията му да изгражда скелетни конструкции, означаваше, че когато скача, ТенСуун скача. Стражите извикаха изненадано, когато пленникът внезапно се озова на десетина крачки от тях. Той се приземи върху четирите си лапи, но не се насочи към вратата, както биха очаквали.

Вместо това се хвърли върху КанПаар. Първенецът на Вторите извика уплашено и размаха безпомощните си ръце, когато тежкото кучешко туловище се стовари върху него и го събори на каменния под. ТенСуун чу остър пукот, когато тънките кости на КанПаар започнаха да се трошат. От устата на обвинителя се изтръгна съвсем неприсъщ за една кандра писък.

„Така му се пада — помисли ТенСуун, докато си пробиваше път през редицата на Вторите и събаряше още тела. — Ама наистина, що за глупак би избрал Истинско тяло от кристал?“

Повечето кандри не знаеха как да реагират. Други — особено по-младите — имаха известен опит от преживяното при изпълнение на Договори в човешко обкръжение и се пръснаха, като оставиха по-възрастните си другари да седят сащисани по пейките. ТенСуун се шмугна между тях и хукна към вратата. Стражите на подиума — тези, които трябваше да му натрошат костите — се втурнаха към КанПаар — вроденото им чувство за дълг надделя над импулса да преследват беглеца. Освен това вероятно бяха видели, че тълпата запречва изхода, и предполагаха, че ТенСуун ще бъде спрян там.

Веднага щом наближи тълпата ТенСуун скочи отново. Вин го бе научила да скача на невероятна височина и той бе упражнявал многократно мускулите си. Скокът му едва ли би впечатлил Мъглородната — ТенСуун отдавна не притежаваше Благодатта на Силата, която бе откраднал от ОреСюр, — но беше достатъчен, за да прелети над главите на кандрите. Отекнаха викове, но той вече се приземяваше от другата страна.

— След него! — чу се вик откъм Палатата на Завета. — Хванете го!

ТенСуун тичаше по коридора. Тичаше бързо — много по-бързо, отколкото би могло да тича двуного същество. Надяваше се, че кучешкото тяло ще му позволи да надбяга дори онези кандра, които носеха Благодатта на Силата.

„Сбогом, мой дом — помисли ТенСуун, докато излизаше от главната пещера. — И сбогом на малкото чест, която ми бе останала“.