Брандън Сандърсън
Героят на времето (63)

60.

Затворът, изграден от Съхранението за Гибелта, не бил част от неговата сила, макар да произхождал от Съхранението. Съхранението пожертвало по-скоро своето съзнание — някой би казал дори ума си, — за да създаде този затвор. От него останала само сянка, ала след като избягала, Гибелта продължила да задушава и изолира дори тази дребни частици на своя бивш съперник. Питам се дали Гибелта не е намирала за странно, че Съхранението се е изолирало от собствената си сила, разпилявайки я по света, за да бъде събрана и използвана от хората.

В играта на Съхранението прозират благородство, интелигентност, но и отчаяние. То е знаело, че не може да победи Гибелта. Било дало твърде много от себе си, а освен това Съхранението е олицетворение на застоя и стабилността. То не може да руши, дори когато защитава. Това противоречи на неговата природа. Ето как се стигнало до идеята за затвора.

Човечеството, от друга страна, е творение както на Гибелта, така и на Съхранението — с частица от душата на Съхранението, заложена в разума и благородството. Съхранението е знаело, че за да спаси света, трябва да разчита на своите творения. Да им вярва.

Питам се, какво ли си е помислило, когато неговите творения започнали да му изневеряват.

Вин знаеше, че най-добрият начин да измамиш някого е като му дадеш това, което иска. Или най-малкото това, което очаква. Важното е да вярва, че е една крачка напред, и тогава няма да погледне през рамо, за да провери дали няма и други крачки, които е пропуснал.

Йомен бе подготвил тъмницата й добре. Всички метали, използвани при изработването на мебелите, бяха непригодни за аломантия. Най-често бе използвано среброто — макар също в оскъдни количества. Имаше няколко винта в койката, които тя успя да развие.

Носеха й храната — мазна безвкусна каша — в дървени купи. Лъжицата също беше дървена. Пазачите бяха мътни убийци — мъже, въоръжени с дървени сопи и без никакъв метал по дрехите, обучени да се бият с аломанти. Килията й бе с каменни стени и дървен под, дъските бяха заковани със сребърни пирони.

От поведението на пазачите тя усещаше, че очакват да предприеме нещо. Йомен ги бе подготвил добре и всеки път, когато донасяха храната, тя забелязваше колко са напрегнати и готови да се отдръпнат при първия признак за заплаха. Все едно че хранеха отровна змия.

Така че тя обмисли добре плана си и следващия път, когато дойдоха да я отведат при Йомен, нападна.

Скочи веднага щом вратата се отвори и замахна с крака, който бе развила от койката. Повали първия тъмничар с удар в ръката, втория халоса по тила. Без пютриум ударите й не бяха кой знае колко силни, но повече от това не можеше. Шмугна се покрай втория мъж и блъсна с рамо в корема третия. Не тежеше много, но това бе достатъчно да го принуди да изпусне тоягата — и тя я сграбчи незабавно.

Когато се упражняваше в ръкопашен бой, Хам винаги държеше да не прибягва до аломантия — и сега това й помогна. Въпреки солидната си подготовка мътните убийци бяха изненадани, че един лишен от метали аломант може да им създаде подобни проблеми, и тя повали още двама по пътя към изхода.

За съжаление Йомен не беше глупак. Беше пратил толкова много стражници да я пазят, че дори с четирима извън строя те пак я превъзхождаха многократно: в коридора имаше поне двайсет мъже.

Целта й обаче бе не да ги накара да я спрат, а да им даде това, което очакват. Веднага след като се увери, че „опитът й за бягство“ е обречен на провал, тя остави на един от войниците да я удари през ръцете, изпусна тоягата и отстъпи назад. Войниците, разбира се, я подкосиха, скупчиха се и я затиснаха на земята, докато й оковат ръцете.

Вин понесе болката стоически. Колко още щеше да издържи без метали, преди да престане инстинктивно да разпалва пютриум? Надяваше се, че няма да й се наложи да открие отговора от горчив опит.

Войниците я изправиха и я забутаха по коридора.

Тя не им създаде повече проблеми, но в приемната на Йомен, докато я приковаваха с верига за пейката, се дръпна леко, колкото да си спечели ритник в корема. Изпъшка, сви се на пода до пейката и ловко намаза китките си с натопения в мазнина от кашата долен край на ризата си. Дотук планът й вървеше добре — изплашените от опита й да ги нападне пазачи бяха пропуснали да я претърсят.

— Нали не мислите, че можете да избягате без помощта на метали? — попита Йомен.

Отново стоеше с гръб към нея, но този път зад прозореца бе тъмно. На Вин й се стори странно да види как мъглите се вихрят зад стъклото. Повечето скаа не можеха да си позволят стъклени прозорци, а пък благородниците предпочитаха цветни витражи. Тъмнината зад прозореца на Йомен бе като дебнещо чудовище, мъглите — неговата козина, забърсваща стъклото.

— Всъщност знаех, че няма да ви укротя лесно — продължи Йомен. — От предишните доклади научих, че сте опасна, и взех необходимите мерки. Виждате ли, аз…

Вин не му остави време да довърши. Имаше само два начина да избяга от града — първият бе да се сдобие с аломантични метали, вторият — да вземе Йомен в плен. Планираше да изпробва и двата.

Измъкна омазнените си китки от оковите, които й бяха сложили, докато кожата й бе още суха, без да обръща внимание на болката, скочи, измъкна сребърните винтове, които бе отвъртяла от койката, и ги хвърли към войниците.

Те, разбира се, извикаха изненадано и се хвърлиха на пода, убедени, че ги напада със Стоманен тласък. Собствената им подготовка и страховете им сега работеха срещу тях — защото Вин не разполагаше със стомана. Винтовете отскочиха от стената и се посипаха по пода, но войниците продължаваха да лежат объркани. Вин успя да преполови разстоянието до Йомен, преди първият да се надигне.

Йомен се обърна. Както винаги носеше малко топче атиум на челото си. Вин се хвърли към него.

Йомен отстъпи нехайно встрани. Вин направи нов опит, като първо се наведе вляво, после се опита да го удари с лакът в корема. Атаката й не успя — Йомен отново се дръпна, все така сключил ръце зад гърба си.

Тя познаваше добре изражението му. Изражение, говорещо за превъзходство. Йомен несъмнено нямаше кой знае какъв боен опит. Но се измъкваше от атаките й с лекота.

Той гореше атиум.

Вин спря. „Нищо чудно, че носи това топче на челото си — помисли си. — То е за извънредни случаи“. По усмивката му виждаше, че наистина предугажда ходовете й. Знаеше, че ще опита нещо, и я подмамваше, позволяваше й да се приближи. Но винаги бе извън опасност.

Войниците най-сетне се изправиха, но Йомен вдигна ръка и ги спря. След това посочи пейката. Вин покорно се върна при нея и седна. Безсмислено бе да опитва каквото и да било, докато Йомен гореше атиум.

Веднага щом седна пред нея се появи Гибелта в облика на Рийн — сякаш изплува от тъмен пушек. Никой от присъстващите не реагира — само тя я виждаше.

Вин не й обърна внимание, а погледна Йомен в очите.

— Вие сте Мъглороден.

— Не — рече той и поклати глава. Но не се обърна към прозореца. Стоеше пред нея и на лицето му се четеше напрежение. Вероятно бе изгасил атиума — металът бе твърде ценен, за да го гори непрестанно, — но го държеше в резерв и следеше движенията й и за най-малкия признак на нова атака.

— Не? — повтори Вин и вдигна скептично вежди. — Йомен, преди малко горяхте атиум.

— Мислете каквото искате — заяви Йомен. — Но знайте едно: аз не лъжа. Никога не се е налагало да прибягвам до лъжи, особено сега, когато светът е пред своя край. Хората се нуждаят да чуват истината от онези, които следват.

Вин се намръщи.

— Както и да е, време е — допълни Йомен.

— За какво? — попита Вин.

Йомен кимна.

— Да. Извинявам се, че ви оставих толкова дълго в килията. Имах друга грижа.

„Елънд — помисли Вин. — Какви ли ги върши? Толкова съм сляпа!“

Погледна Гибелта, която клатеше глава, сякаш разбираше много повече, отколкото се казваше, и пак се обърна към Йомен.

— Не можах да разбера. Време за какво?

— Време да взема решението за вашата екзекуция, лейди Вин.

„Аха — рече си Вин. — Така значи“. Покрай срещите с Гибелта и плановете за бягство съвсем бе забравила за решението на Йомен да й позволи да се „защитава“, преди да я екзекутира.

Гибелта отиде до Йомен и го заобиколи бавно, сякаш да го огледа отвсякъде. Кралят принудител не сваляше очи от Вин. Дори да виждаше Гибелта, не го показваше с нищо. Вместо това даде знак на един от войниците и той отвори вратата. Влязоха неколцина принудители със сиви раса.

— Кажете ми, лейди Венчър — рече Йомен, — защо дойдохте във Фадрекс?

Вин кимна към принудителите.

— Мислех, че няма да има процес. Нали споменахте, че не ви трябват подобни неща.

— Аз пък мисля — отвърна Йомен, — че не бихте имали нищо против едно протакане. Дори ако се касае за процес.

Протакането означаваше и повече време за размисъл — а също и за опит за бягство.

— Защо дойдохме ли? — попита Вин. — Защото знаехме, че под вашия град се намира един от складовете с припаси на лорд Владетеля.

Йомен повдигна вежди.

— Откъде научихте за това?

— Открихме друг склад — отвърна Вин. — И там имаше указания, сочещи към Фадрекс.

Йомен кимна замислено. Вин виждаше по лицето му, че й вярва, но имаше… нещо друго. Изглежда, си правеше заключения, които тя не разбираше, или по-скоро не разполагаше с нужната информация, за да разбере.

— А какво ще кажете за опасността, която смятате, че представлява за вас моето кралство? — попита той. — Това няма ли никаква връзка с нашествието в нашите земи?

— Не мисля — отвърна Вин. — Но пък Сет от доста време настояваше Елънд да тръгне насам с армията.

Принудителите си зашушукаха. Йомен стоеше, скръстил ръце, и я разглеждаше. Вин усети нарастващо безпокойство. От години не се бе чувствала толкова безпомощна — всъщност от времето, когато бе живяла с бандата на Кеймън. Не беше така дори когато се изправи срещу лорд Владетеля. Йомен сякаш виждаше в нея само инструмент.

Въпросът бе за какво? И как да се възползва от нуждите му, за да я остави достатъчно време жива, че да успее да избяга?

„Постарай се да станеш незаменима — я учеше навремето Рийн. — Така, че главатарят на бандата да не може да се раздели с теб, без да изгуби част от силата си“. Дори сега гласът на брат й продължаваше да шепне в ума й. Но дали това бяха спомени, или отново се намесваше Гибелта? Каквото и да бе, съветът изглеждаше добър.

— Значи дойдохте тук с ясното намерение да ни нападнете? — попита Йомен.

— Елънд възнамеряваше първо да преговаря — предпазливо каза Вин. — Но и двамата знаехме, че е трудно да си играеш на дипломация, когато си разположил армия пред градските стени.

— Признавате, че сте завоеватели. — Йомен кимна. — Вие сте по-честна от мъжа си.

— Йомен, Елънд е по-честният от двама ни — каза Вин подравнено. — Това, че интерпретира нещата различно от мен, не означава, че е нечестен, когато изразява мнението си.

Йомен повдигна вежди, вероятно изненадан от бързината на отговора й.

— Звучи резонно.

Струваше й се странно да разговаря с него. От една страна, двамата бяха съвсем различни. Той бе чиновник, доскорошен принудител, мършавото му тяло говореше, че е прекарал живота си сред формуляри и документи. Тя бе дете на улицата, с опит в битки и убийства.

Но маниерите му, начинът, по който говореше, приличаха на нейните. „Може би и аз щях да съм такава, ако не се бях родила скаа? Отпуснат чиновник вместо винаги готов за действие боец?“

Докато Йомен я разглеждаше, Гибелта пак бавно описа кръг около него и каза тихо:

— Този човек е пълен провал.

Вин я погледна за миг. Гибелта поклати глава.

— Би могъл да причини такива разрушения, ако бе излязъл от града, вместо да се свира зад стените и да се моли на един мъртъв бог. Хората щяха да го последват. Но все не можех да установя траен контакт с него. Не всеки план може да е успешен, особено когато зависи от волята на глупаци като този.

— И тъй — заговори отново Йомен, — дойдохте в моя град, защото научихте за складовете и се страхувахте, че управлението на лорд Владетеля може да се възстанови.

— Не съм казвала подобно нещо — рече Вин и се намръщи.

— Казахте, че се боите от мен.

— Само като враждебно настроена сила, превзела този град.

— Не съм го превземал — възрази Йомен. — Просто го върнах, заедно с прилежащата му област, на законното управление. Но това не е тема на нашия разговор. Искам да ми кажете за тази ваша религия, която проповядват последователите ви.

— Църквата на Оцелелия?

— Да. Вие сте един от водачите, ако не се лъжа?

— Не — рече Вин. — Те ме почитат. Но никога не съм се чувствала като част от тази религия. Всъщност тя е съсредоточена основно върху Келсайър.

— Оцелелия от Хатсин. — Йомен поклати глава. — Той е мъртъв. Как е възможно хората ви да го почитат?

Вин сви рамене.

— Сигурно са свикнали да се прекланят пред богове, които не могат да видят.

— Може би — рече Йомен. — Чел съм за подобни неща, макар че ми е трудно да ги разбера. Вяра в невидимо божество — какъв смисъл може да има в това? Защо да отхвърлят един бог, с когото са живели толкова дълго — и когото са можели да видят с очите си, — за да го заменят с мъртво божество? С човек, убит от самия лорд Владетел.

— А вие не правите ли същото? — попита Вин. — Не почитате ли лорд Владетеля?

— Той не е мъртъв — заяви Йомен.

Вин го погледна изненадано.

— Така е — продължи Йомен, забелязал объркването й. — Не съм го виждал, нито съм чувал за него, откакто изчезна. Но не вярвам в съобщенията за смъртта му.

— Мъртъв е — рече Вин. — Можете да ми вярвате.

— Боя се, че не ви вярвам — отвърна Йомен. — Разкажете ми за онази вечер. Опишете точно какво се случи.

И Вин го направи. Разказа му как я бяха заловили, за бягството си със Сейзед. За решението си да се бие с лорд Владетеля и за това как бе използвала Единайсетия метал. Пропусна само странната случка с мъглите, но описа подробно почти всички останали събития — включително теорията на Сейзед за това как лорд Владетеля се е сдобил с безсмъртие, като е използвал комбинацията от ферохимия и аломантия.

Йомен я слушаше внимателно. Не я прекъсна нито веднъж и докато говореше, Вин почувства нарастващо уважение към него. Той искаше да чуе нейния разказ, макар да не й вярваше. Йомен бе човек, привикнал да приема информацията такава, каквато е — като поредното средство, което може да бъде използвано дори ако не вярваш на приносителя му.

— Така умря той — довърши Вин. — Аз лично го прободох в сърцето. Възхищавам се на вярата ви, но тя не може да промени случилото се.

Йомен мълчеше. Останалите принудители — насядали на тяхната пейка — бяха пребледнели. Вин знаеше, че това признание сигурно ще ги накара да я намразят, но по някаква причина усещаше, че искреността може да й бъде от полза. Винаги бе смятала така.

„Странно признание за човек, израсъл сред крадци“ — помисли си тя. Гибелта, изглежда, бе изгубила интерес към разговора и се бе отдалечила към прозореца.

— Това, което искам да разбера — рече Йомен, — е защо лорд Владетеля е сметнал за нужно да ви накара да си помислите, че сте го убили.

— Не чухте ли какво ви разказах току-що? — попита Вин.

— Чух — отвърна спокойно Йомен. — Но не забравяйте, че вие сте моя пленница — при това само на крачка от смъртната присъда.

Вин нямаше какво да каже на това.

— Намирате думите ми за абсурдни? — попита Йомен. — По-абсурдни дори от вашите? Представете си как изглеждате в моите очи, когато заявявате, че сте убили човек, който смятам за бог. Не е ли по-вероятно той да е искал това да се случи? Ако е тъй, значи той все още съществува, гледа ни отнякъде…

„Затова значи е всичко — осъзна тя. — Затова ме залови, затова искаше да разговаря с мен. Той е убеден, че лорд Владетеля все още е жив. Иска само да открие какво стои зад всичко това. Чака от мен доказателството, от което отчаяно се нуждае“.

„Вин, защо не искаш да си част от религията на скаа?“ — прошепна й Гибелта.

Тя се обърна към нея и Йомен като че ли забеляза, че гледа нещо друго в празното пространство.

„Защо? — повтори Гибелта. — Защо да не те почитат? Всички тези щастливи скаа? Които те гледат с надежда?“

— Лорд Владетеля със сигурност стои зад всичко това — каза високо Йомен. — Което значи, че иска светът да вижда във вас неговата убийца. Иска скаа да се прекланят пред вас.

„Защо? — повтори Гибелта. — Кое те притеснява? Дали защото не можеш да им дадеш надежда? Как наричаха онзи, когото трябваше да замениш? Оцелелия? Израз, по-присъщ на Съхранението, струва ми се…“

— Може би той възнамерява да се завърне тържествено — продължаваше Йомен. — Да ви победи, да ви свали от пиедестала и да докаже, че вярата в него е единствената истинска вяра?

„Защо не го направиш?“ — попита в главата й Гибелта.

— Инак защо би искал да ви почитат? — попита високо Йомен.

— Те грешат! — почти извика Вин и вдигна ръце, сякаш за да прогони мислите си. Да престане да изпитва вина.

Йомен втренчи поглед в нея.

— Те грешат за мен — продължи Вин. — Не почитат мен, а това, което смятат, че трябва да бъда. Но аз не съм Наследница на Оцелелия. Не направих това, което направи Келсайър. Той ги освободи.

„Ти ги завладя“ — прошепна Гибелта.

— И вие грешите. — Вин погледна Йомен в очите. — Лорд Владетеля няма да се върне.

— Казах ви, че…

— Да — прекъсна го Вин. — Той наистина няма да се върне. Защото не е необходимо. Аз заех мястото му.

Елънд все се безпокоеше да не се превърне в новия лорд Владетел, но Вин смяташе тревогите му за напразни. Не той бе завладял и променил империята, тя го беше направила. На нея се бяха подчинили кралете.

Беше постъпила точно като лорд Владетеля. Някога се появил Герой, лорд Владетеля го убил и взел силата от Кладенеца на Възнесението. Вин бе убила лорд Владетеля и бе взела същата сила. Вярно, беше се отказала от нея, но бе изпълнила предназначението си.

Сега вече всичко й се изясни. Причината, поради която скаа я почитаха и я наричаха своя спасителка. Изведнъж ролята й в тази история зае подобаващото й се място.

— Йомен, аз не съм Наследница на Оцелелия — заяви тя изненадващо и за самата себе си. — А на лорд Владетеля.

Той поклати глава.

— Когато ме залови — продължи тя, — се зачудих защо не ме уби. Мъглородна противничка? Защо просто не ме премахна и да приключиш с това? Твърдеше, че искаш да ме съдиш, но причината не е тази. Знаех, че имаш друг мотив. И сега знам какъв е. — Тя го погледна в очите. — Ти заяви, че смяташ да ме екзекутираш заради убийството на лорд Владетеля, но току-що призна, че го смяташ за жив. Каза, че ще се върне, за да ме свали от поста, което означава, че не можеш да ме убиеш — ако не искаш да попречиш на плановете на твоя бог.

Йомен й обърна гръб.

— Ти не можеш да ме убиеш — продължи тя. — Не и докато не разбереш какво точно е мястото ми в твоята вяра. Затова ме остави жива и ме доведе тук да разговаряме. Нуждаеш се от сведения, които само аз мога да ти предоставя — измисли този процес, за да научиш какво е станало в онази нощ. За да се убедиш, че твоят бог е още жив.

Йомен мълчеше.

— Признай го. Нищо не ме заплашва тук — добави тя и пристъпи към него.

В този момент Йомен се раздвижи. Стъпките му изведнъж се забързаха — той не притежаваше бързината, осигурена от пютриума, нито умението на воин, но движенията му бяха точни. Тя отскочи инстинктивно, но атиумът му позволи да предвиди хода й преди още да го помисли и той я хвърли на пода и притисна гърба й с коляно.

— Може още да не ви убия, лейди Венчър — каза съвсем спокойно, — но това не значи, че не сте в опасност.

Вин изстена.

— Искам нещо от вас — каза той. — Нещо встрани от обсъжданите теми. Искам да кажете на мъжа си да оттегли армията си.

— И защо да го правя? — попита Вин, прикована върху студените плочи.

— Защото — заяви Йомен — вие твърдите, че сте на страната на правото, и същевременно посягате към запасите на моя народ. Ала сега вече знаете, че ще ги използвам правилно, за доброто на моите поданици. Ако вашият Елънд е наистина толкова справедлив, колкото твърди, не би погубил невинни хора, за да се сдобие с храна, която да използва за войниците си.

— Ние можем да се грижим за прехраната си — каза Вин. — Имаме достатъчно светлина в Централната област, докато при вас вече е тъмно. Семената в складовете няма да ви свършат работа!

— Тогава да търгуваме.

— Нали не искаше да преговаряш с нас!

Йомен я пусна. Тя разтърка врата си, надигна се и го погледна ядосано.

— Йомен, не става въпрос само за храната в подземието. Другите четири склада вече са наши. Но лорд Владетеля е оставил в тях напътствия. В подземията има нещо, което може да ни спаси.

Йомен изпръхтя презрително.

— Бяхте там толкова време и не прочетохте надписа?

— Разбира се, че го прочетох.

— Тогава трябва да знаете, че в тези подземия няма нищо повече. Вярно е, че са част от неговия план. И по някаква причина едно от условията в този план е хората да го мислят за мъртъв. Но вече ви е известно какво е написал там. Защо тогава ви трябва моят град?

„Защо тогава ви трябва моят град?“ Истинската причина се спотайваше някъде в съзнанието й. Елънд винаги я бе смятал за второстепенна, но тя усещаше неуловим призив.

— Много добре знаеш защо трябва да превземем града — каза тя. — Докато атиумът е у теб, имаме причина да те нападнем.

— Атиумът? — попита Йомен учудено.

Гибелта се приближи с внезапно пробуден интерес.

— Да, атиумът. Запасите на лорд Владетеля.

— О, това ли било? — Йомен се засмя. — Значи всичко е заради атиума? Но той е безполезен!

Вин се намръщи.

— Безполезен? Това е най-голямата ценност в цялата Последна империя!

— Така ли? — попита Йомен. — И колко са тези, които могат да го горят? Колко благороднически Къщи оцеляха, за да могат да плетат дребните си интриги и да жадуват за повече власт, опитвайки се да изврънкат от лорд Владетеля атиум? Лейди Венчър, атиумът бе ценен, докато заемаше своето място в икономиката на империята. Без висша класа, която да е зависима от него, той няма никаква стойност. — Йомен поклати глава. — Какво е по-важно за умиращ от глад — къшей хляб или сандъче атиум, с който не може да се нахрани, който не може да използва или да продаде?

Махна на войниците да я отведат, отново й обърна гръб и добави:

— Атиумът не ми помогна с нищо, освен, може би, да се справя с вас. Храната е по-важна. Лорд Владетеля ми остави богатства, с чиято помощ да възстановя властта му. Важното е да разбера какво очаква да предприема сега.