Брандън Сандърсън
Героят на времето (15)

12.

Рашек очевидно е преместил Кладенеца на Възнесението.

Много хитър ход — вероятно най-хитрият от всички, които е предприемал. Той е знаел, че един ден силата ще се завърне в Кладенеца, защото сила от такъв характер — способна да създава цели светове — никога не се изчерпва. Тя може да бъде използвана и по такъв начин разсеяна, но винаги ще се обновява.

И тъй като си е давал сметка, че слуховете и историите ще продължават да обикалят света, Рашек е решил да промени всичко. Вдигнал планини там, където сега е север, и нарекъл страната Терис. После изравнил истинската си родина и основал на новото място своята столица.

Построил замък около една крипта — помещение, където да медитира и което било точно копие на някогашния му дом в Терис. Убежище, създадено в последните мигове, преди силата да се изчерпи.

— Тревожа се за него, Елънд — каза Вин и седна до него.

— За кого? За Сейзед ли?

Вин кимна. Когато Елънд се събуди, тя вече бе станала, беше се изкъпала и облякла. Понякога Елънд си мислеше, че Вин твърде много се натоварва. Откакто бе станал Мъглороден, си даваше сметка за ограниченията и рисковете от прекомерната употреба на пютриум. Металът подсилваше тялото и отлагаше умората — но на съответна цена. Щом пютриумът свършеше, умората се връщаше и те смазваше.

А Вин продължаваше да упорства с пютриума. Елънд също гореше пютриум и изстискваше силите си, но Вин спеше два пъти по-малко от него. Беше по-твърда от него — по-силна по начин, който той все още не можеше да разбере.

— Сейзед ще се справи с проблемите си — подхвърли Елънд, стана от леглото и започна да се облича. — И преди е губил близки хора.

— Сега е различно — възрази Вин. Беше се облякла по типичния за нея начин. В контраст с това Елънд носеше снежнобяла униформа с позлатени копчета, дървени, за да не могат да бъдат използвани от някой аломант. Дрехите му бяха ушити от специален плат, от който саждите се чистеха по-лесно. Понякога се чудеше има ли смисъл да полага такива усилия, за да си придава царствен вид. Но си даваше сметка, че не става въпрос за суета. В земя, където доминираше черното, облеченият в бяло император беше символ.

— Различно? — попита Елънд, докато се закопчаваше. — Какво е различното в смъртта на Тиндуил? Тя загина при обсадата на Лутадел. Също като Клъбс и Доксон. Ти уби баща ми, а малко преди това аз обезглавих един от най-добрите си приятели. Всеки от нас изгуби близък човек.

— И той каза нещо подобно — съгласи се Вин. — Но не го измъчва само смъртта. Мисля, че в кончината на Тиндуил Сейзед вижда нещо като измяна — все пак той винаги е бил сред нас този, който ни вдъхва вяра. Но със смъртта й по някакъв начин изгуби и вярата.

— Този, който ни вдъхва вяра? — повтори Елънд. — Това пък какво означава?

— Елънд, ти си член на Църквата на Оцелелия. Но не си вярващ. Не и като Сейзед. Той сякаш… знаеше, че накрая всичко ще си дойде на мястото. Вярваше, че има някой, който следи за това.

— Ще се оправи.

— Не става дума само за него, Елънд. Бриз също полага неимоверни усилия.

— Това пък какво значи? — попита учудено Елънд.

— Непрестанно Тласка чувствата на всички — обясни Вин. — Понякога прекалява с опитите си да внушава щастие, а освен това се смее пресилено. Изглежда, се бои от нещо. И се опитва да го прикрие.

Елънд се засмя.

— Ставаш като него — улавяш чувствата на другите и после им го казваш.

— Те са мои приятели, Елънд. Познавам ги. Казвам ти — тези хора се променят. Един по един започват да си мислят, че този път не може да спечелим.

Елънд закопча последното копче и се огледа в огледалото. Понякога се питаше дали този бял костюм наистина му подхожда, дали внушава това, което се иска от него. Видя в отражението строг поглед, тяло и стойка на воин. Надзърна в очите си и потърси в тях владетеля. Както винаги не беше особено впечатлен от това, което видя.

Но не му оставаше друго, освен да продължи. Тиндуил го бе научила на това.

— Добре — каза той. — Сигурно си права. Ще се постарая да направя нещо по въпроса.

В края на краищата това му бе работата. Когато си император, от теб се очаква само едно.

Да промениш всичко към по-добро.

 

 

— И тъй — заговори Елънд, застанал пред окачената на стената карта на империята. — Засякохме появата и изчезването на мъглите за известен период и Ноорден направи анализ на данните. Ето примерната схема.

Вин седеше и не помръдваше. Близо до сенките. Близо до изхода. Беше станала по-уверена, но това не я бе направило по-безгрижна. Обичаше да държи под око всички присъстващи — дори когато им вярваше.

Както бе в този случай. С изключение на Сет. Този твърдоглавец седеше и до него както винаги се бе настанил мълчаливият му син. Сет — крал Сет, тъй като той бе един от монарсите, заклели се във вярност към Елънд — имаше буйна брада, застинала в крива усмивка уста и два крака, на които не можеше да разчита. Което не му бе попречило да се опита да завладее Лутадел преди малко повече от година.

— Проклятие! — изруга той. — Нима очаквате от нас да се оправим с това нещо?

Елънд почука картата с пръст. Тя всъщност не беше точно карта, а примитивна схема на империята, наподобяваща тази, която бяха открили в подземията, само че осъвременена. На нея бяха изрисувани няколко големи кръга.

— Най-външният кръг е мястото, където мъглите вече не се отдръпват денем. — Премести пръст върху следващия кръг. — Този кръг преминава през селищата, които посетихме наскоро. Вътре в него дневната светлина продължава около четири часа.

— А последният? — попита Бриз. Седеше до Алриане, колкото се може по-далече от Сет. Крал Сет имаше навика да хвърля разни неща по Бриз — обиди и дори ножове.

Елънд погледна към картата.

— Ако предположим, че мъглите ще се приближават към Лутадел със същата скорост, кръгът съответства на районите, които това лято можем да засеем и засадим.

Възцари се тишина.

„Надеждата е за глупаците“ прошепна гласът на Рийн в главата на Вин и тя въздъхна. Брат й я бе учил как да оцелява на улицата: да не вярва на никого и да бъде мнителна до вманиаченост. В живота й трябваше да се появи Келсайър, за да разбере, че на света има такива понятия като доверие и дружба. Но въпреки това от време на време чуваше призрачния глас на своя отдавна изчезнал брат. Спомен за времето, когато бе живяла в постоянна несигурност.

— Кръгът е доста малък, Ел — рече Хам. Мускулестият мъжага се бе разположил между Сет и Демоа. От другата страна се бе настанил мълчаливият Сейзед.

Бяха сравнително малка група — само деветима, ако се броеше и Гнеорндин, синът на Сет. Участваха всички членове от някогашната група на Келсайър. Липсваше само Дух, който бе на разузнаване на север. Погледите на присъстващите бяха втренчени в картата. Последният кръг наистина бе доста малък — по-малък дори от Централната област, чиято столица бе Лутадел. Ако можеше да се вярва на тази карта, през идната зима деветдесет процента от империята нямаше да могат да разчитат на прехрана от земята.

— Дори този малък кръг догодина ще се смали още — добави Елънд.

Вин следеше лицата на присъстващите — на повечето се четеше ужас. „Съвсем като това, което се казва в дневника на Аленди — помисли тя. — Армиите не могат да преборят Дълбината. Тя унищожава градове и предизвиква бавна, ужасяваща смърт. Те са безпомощни“.

Дълбината. Така се наричаха мъглите в някои архиви, които бяха открили. Може би силата, с която се бореха, се криеше зад мъглите. Нямаше начин да разберат дали е така, защото Дълбината беше способна да променя писмените сведения.

— И тъй — рече Елънд и скръсти ръце. — Искам да чуя мнения. Навремето Келсайър ви е събрал, защото можете да постигате невъзможното. А нашите шансове да оцелеем са почти невъзможни.

— Мен не ме е наемал — изръмжа Сет. — Бях вкаран насила в тази игра на обречени.

— Е, нали не очакваш да ти се извиня? — Елънд го изгледа твърдо. — Хайде, да чуя какво мислите.

— Ами добре, драги — обади се Бриз. — Изглежда, е дошло време да се насочим към Кладенеца на Възнесението. Силата в него вероятно би могла да се справи с мъглите.

— Или да освободи онова, което се крие в тях — изсумтя Сет.

— Това няма значение — рече Вин и всички се обърнаха към нея. — Защото в Кладенеца няма никаква сила. Изчезна. Ако изобщо се върне, ще е след хиляда години, поне така мисля.

— Защо не засадим растения, които се нуждаят от съвсем малко светлина? — предложи Хам. Както винаги беше облечен със захабен панталон и елек. Той беше Главорез и можеше да гори пютриум — което го правеше устойчив на горещина и студ. Дори зиме се разхождаше безгрижно само по елек, с голи гърди и ръце.

Всъщност вече не така безгрижно. Хам не се бе променил за една нощ като Сейзед. Но и той бе изгубил част от обичайната си жизнерадост. Напоследък честичко присядаше с вглъбен вид, сякаш обмисляше много внимателно всяко свое действие — и явно никак не харесваше отговорите, до които стигаше.

— Нима има такива растения? — попита Алриане и го изгледа учудено.

— Имам предвид гъби — обясни Хам.

— Съмнявам се, че можем да изхраним цялата империя с гъби — възрази Елънд. — Макар че идеята е добра.

— Трябва да има и други растения — рече Хам. — Дори когато мъглите се спускат, пак се процежда по малко светлина. На някои растения и това може да им е достатъчно.

— Но едва ли ще можем да ги ядем, драги — посочи Бриз.

— Но пък животните ще могат — отвърна Хам.

Елънд кимна замислено.

— Нямаме много време да се занимаваме с градинарство — рече Сет. — Трябваше да мислим за това още преди години.

— Допреди месеци не знаехме, че ще се озовем в подобна ситуация — отвърна Хам.

— Така е — съгласи се Елънд. — Лорд Владетеля е имал хиляда години, за да се подготви. Затова са и тези подземия с припаси — а все още не знаем какво има в последното.

— Елънд, не бих разчитал на лорд Владетеля — възрази Бриз. — Когато е подготвял тези скривалища, вероятно е предполагал, че когато някой ги отвори, той вече ще е мъртъв. Не е знаел дали въобще някой ще ги използва.

— Този идиот — Усмирителят — има право — обади се Сет. — Ако аз бях лорд Владетеля, щях да натъпча складовете с отровна храна и конска пикня вместо вода. Щом съм мъртъв, какво ме интересува как са другите?

— За щастие, Сет — каза хладно Елънд, — лорд Владетеля се оказа по-добронамерен, отколкото можехме да предполагаме.

— Нещо, което не бих си и помислил — отбеляза Хам.

— Той е бил император — заяви Елънд. — Може да не ни се нрави управлението му, но мисля, че понякога го разбирам. Не е таял омраза — дори не е бил зъл. Правел е каквото му е по силите. И се е съпротивлявал на същата тази сила, с която се борим сега.

— Същата тази сила? — попита Сет. — За мъглите ли говориш?

— Не — отвърна Елънд. — За онова, което беше пленено в Кладенеца на Възнесението.

„Нарича се Гибелта — помисли си Вин. — И ще унищожи всичко“.

— Затова реших, че трябва да отворим и последното скривалище — продължи Елънд. — Лорд Владетеля вече е преживял всичко това — той е знаел как да се подготви. Може би там ще открием растения, които могат да виреят без слънчева светлина. Съдържанието на досегашните складове се повтаряше — но във всеки имаше и по нещо различно. Във Ветитан открихме големи запаси от първите осем аломантични метала. В последния склад може би ще се натъкнем точно на това, което ни е нужно, за да оцелеем.

— Решено значи! — Сет се ухили доволно. — Да потегляме за Фадрекс!

— Основната сила ще поеме за Западната област веднага щом вдигнем лагера — каза Елънд.

— Ха! — викна Сет. — Пенрод и Джанарл ще се пръснат от яд!

Пенрод и Джанарл бяха другите двама крале под властта на Елънд. Пенрод управляваше Лутадел — причината, поради която сега не бе с тях, — а Джанарл отговаряше за Северната област, кралство, включващо и наследствените земи на Къща Венчър.

Но най-големият северен град все още бе в ръцете на противника — отнет от предишния му управник Страф Венчър, бащата на Елънд, докато той обсаждаше Лутадел. Досега Елънд не бе намерил възможност да отдели войски, които да превземат Ортьо от бунтовниците, и Джанарл управляваше в изгнание, като държеше под свой контрол няколко по-малки града.

До този момент Джанарл и Пенрод непрестанно намираха доводи, с които да възпрепятстват завръщането на Сет в неговата родина.

— Тези копелдаци хич няма да са доволни, като чуят за това — повтори Сет.

Елънд го погледна укорително.

— Всичко ли, което кажеш, трябва да съдържа обиди и хули?

Сет сви рамене.

— Какъв смисъл да говориш, ако не можеш да кажеш нещо интересно?

— Ругатните не са интересни.

— Само защото ти смяташ така — ухили се нагло Сет. — Всъщност, императоре, не би трябвало да се оплакваш. Ако наистина смяташ, че приказките ми са просташки, значи си живял твърде дълго в Лутадел. Там, откъдето идвам, хората се червят, когато трябва да използват разни изискани и натруфени думички, защото…

Прекъсна го силен трус. Вин скочи още докато другите се озъртаха изплашено, отметна чергилото и надзърна в мъглите. Междувременно трусът утихна. Изглежда, не бе предизвикал особено безпокойство в лагера. Няколко патрула вече тръгваха да проверят за поражения — такава бе заповедта на Елънд, — но повечето войници си бяха останали в палатките.

Вин се прибра в шатрата.

— Да, напоследък доста зачестиха — тъкмо казваше Хам.

„Можем да се сражаваме с армии и да завземаме градове, но как ще се справим с мъглите и земетръсите? — помисли Вин. — Ами ако целият свят започне да се руши?“

— Та както казвах — продължи Елънд с твърд глас, все едно не е станало нищо, — следващата ни цел е Фадрекс. Не бива да пропускаме нито едно скривалище и това, което се съдържа в него.

„Като атиум например“ — прошепна в главата й Рийн.

— Атиум — произнесе тя неволно.

Сет рязко се обърна към нея.

— Смяташ ли, че е там?

— Според някои теории — каза Елънд, втренчил поглед във Вин. — Но нямаме никакви доказателства.

— Там е. Ще го намерим — заяви тя. „Трябва да го намерим. Не зная защо, но трябва“.

— Надявам се да не е там — рече Сет. — Прекосих с армията си половината империя, за да търся проклетия ви атиум, а сега да се окаже, че е под собствения ми град…

— Ел, струва ми се, че пропускаме нещо важно — обади се Хам. — Нали говорим за завладяването на Фадрекс?

Възцари се тишина. Армиите на Елънд се използваха предимно за отбранителни действия или да атакуват малки гарнизони на колоси и да прогонват въоръжени разбойници. Бяха присъединили няколко големи града чрез принуда, но никога досега не бяха превземали град със сила.

Елънд се обърна и погледна картата. Застаналата отстрани Вин можеше да види очите му — очи на човек, преживял две години в почти несекваща война.

— Главната ни цел ще е да превземем града по дипломатически път — рече той.

— Дипломация? — обади се Сет. — Фадрекс е мой по право. Онзи проклет принудител ми го отмъкна! Няма да оскверниш съвестта си, ако го нападнеш, Елънд.

— Сет, говорим за хора. За твоите войници. Ако нападнем града, много от тях ще загинат.

— Войната е точно затова — да умират хора — подхвърли небрежно Сет. — Дори да се чувстваш зле от този факт, това не умива кръвта от ръцете ти, нали? Тези войници се обърнаха срещу мен — значи заслужават това, което ще получат.

— Не е толкова просто — възрази Хам. — Те не са имали възможност да се възпротивят на узурпатора. Защо тогава да загиват напразно?

— При това за друг узурпатор — добави Елънд.

— Именно — кимна Хам. — Според докладите градът е много добре защитен. Ще е костелив орех, Ел.

Елънд помисли малко, после погледна Сет, който изглеждаше все така самодоволен. Двамата, изглежда, споделяха нещо — някакво неизказано разбирателство. На теория Елънд бе господарят и вероятно бе чел много повече за военното дело. Но пък Сет имаше шесто чувство, когато ставаше дума за стратегия и тактика, и бе заместил Клъбс като главен военен стратег на империята.

— Обсада — каза Сет.

Елънд кимна.

— Ако крал Йомен откаже предложението ни, единственият начин да завземем града, без да избиваме защитниците му, е да го подложим на обсада.

— Имаме ли време за това? — попита Хам и се намръщи.

— Ако изключим Ортьо — заговори Елънд, — Фадрекс и прилежащият му район са единствените области във вътрешността, които разполагат с достатъчно големи сили, за да представляват заплаха. Което, плюс скривалището под града, е достатъчна причина да се отправим нататък.

— Във всеки случай времето е на наша страна — отбеляза Сет и се почеса по брадата. — Хам, град като Фадрекс не се атакува просто така. Той има укрепления и е един от малкото градове освен Лутадел, който може да отблъсне цяла армия. Но тъй като е извън Централната област, вероятно вече изпитва остър недостиг на храна.

— Докато ние разполагаме със запасите от четирите скривалища — добави Елънд. — Ако блокираме пътищата и затворим канала, те ще са принудени да ни предадат града. Дори и да намерят скривалището — в което се съмнявам, — пак можем да издържим повече от тях.

— Според мен… — почна Хам.

— Освен това — продължи Елънд, — ако нещата се влошат, разполагаме с двайсет хиляди колоса, които можем да използваме.

Хам повдигна вежди, но премълча. Намекът беше ясен. „Нима ще използваш колоси срещу хората?“

— Има още един проблем — заговори тихо Сейзед. — Нещо, което все още не сме обсъждали.

Всички се извърнаха към него, сякаш бяха забравили, че е тук.

— Мъглите — продължи Сейзед. — Фадрекс е далеч навътре в мъгливия периметър, император Венчър. Ще подложите ли армията си на изпитание, при което ще изгубите петнайсет процента от хората, преди да я поведете към града?

Елънд не отговори. Досега се бе старал да държи войниците си далече от мъглите. Вин смяташе за несправедливо, че карат селяните да търпят това сурово изпитание, а пазят войниците от него. Армията се придвижваше предимно из райони, където мъглите не оставаха денем, а нощем войниците спяха в шатрите. Мъглите рядко навлизаха в сгради, дори в помещения с платнени стени. Нямаше смисъл да рискуват да излагат войниците на опасност — поне досега.

— Да — отвърна твърдо Елънд. — Не можем вечно да пазим войниците от мъглите. Принудих жителите на Ветитан да се имунизират. Ще трябва да повторя същото с армията.

Вин често си мечтаеше да се върне в онези дни, когато не се налагаше да взема подобни решения — и нещо повече, когато не трябваше и Елънд да ги взема.

— Тръгваме към Фадрекс — заяви Елънд и посочи картата с широк жест. — Щом сме решили да преживеем всичко това — говоря за цялото население на Новата империя, ще трябва да съберем хората в Централната област. Това е единственото място, където може да се отглежда храна лятно време, а ще ни е нужна всичката работна ръка, за да почистим полетата от сажди и да ги обработим. Това означава, че жителите на Фадрекс също ще преминат под наша защита. Но преди това трябва да се справим с размирниците в Ортьо. В този град не само има големи запаси зърно — което ще ни е необходимо за предстоящата сеитба, — но и управниците му набраха сила и разполагат с мощна армия. Ортьо не е много далече от Лутадел, както открихме, когато ни нападна баща ми. Не бих искал това да ни се случи отново.

— Ел, не разполагаме с достатъчни сили, за да нападнем на два фронта — обади се Хам.

— Зная. Ако можех, бих избегнал похода срещу Ортьо. Това е бившето седалище на баща ми, а хората едва ли са го обичали. Демоа, какви сведения имаме за града?

— Докато ваше величество отсъстваше, получихме изписана на стомана дописка от Дух — докладва Демоа. — Според него фракцията, която управлява в града, е съставена от бунтовници скаа.

— Това звучи обещаващо — каза Бриз. — Хора от нашата черга.

— Те обаче са… доста сурови към благородниците, господарю Бриз — допълни Демоа. — А това включва и тези, чиито родители са били благородници.

— Според мен това вече е прекалено — отбеляза Хам.

— Много хора смятаха, че действията на Келсайър също са прекалени — отвърна Бриз. — Сигурен съм, че ще можем да налеем разум в главите на тези хора.

— Добре е, че си сигурен — рече Елънд. — Защото разчитам на теб и Сейзед да ни спечелите града без употреба на сила. Има само пет скривалища и не можем да си позволим да изгубим никое от тях. Не се знае какво ще открием във Фадрекс и не бих се учудил, ако се наложи да се върнем в някое от предишните скривалища и да потърсим там нещо, което сме пропуснали. — Изгледа последователно Бриз и Сейзед. — Не бива просто да превземем Ортьо и да им вземем храната. Ако бунтът се разпространи, може да обхване цялата империя. Трябва да спечелим тези хора на наша страна.

Всички кимнаха, включително и Вин. От личен опит знаеха колко може да е опасна дори малка, но изпълнена с твърда решимост група.

— Обсадата на Фадрекс ще отнеме известно време — продължи Елънд. — Искам преди да е настъпило лятото да си проправите път до скривалището на север и да потушите размириците. Пратете семената в Централната област за сеитбата.

— Не се тревожи — успокои го Бриз. — Виждал съм и други градове, управлявани от скаа. Докато стигнем там, може да рухнат и сами. Навярно дори ще се радват на възможността да се присъединят към Новата империя!

— Бъдете внимателни — предупреди го Елънд. — Докладът на Дух не е подробен, но е ясно, че в града има голямо напрежение. Ще ти дам няколкостотин войници за охрана. — Присви очи към картата. — Пет скривалища в пет града. И по някакъв начин Ортьо е част от всичко това. Не можем да го пропускаме в плановете си.

— Ваше величество — рече Сейзед. — Необходимо ли е да участвам в това пътуване?

Елънд се намръщи.

— По-важна работа ли имаш, Сейзед?

— Работя над едно изследване — отвърна Пазителят.

— Винаги съм уважавал желанията ти. Ако смяташ, че твоите изследвания са по-важни…

— Въпросът е от личен характер, ваше величество.

— Не можеш ли да ги продължиш, докато помагаш на Бриз в Ортьо? — попита Елънд. — Ти си терисец, хората ви се доверяват повече, отколкото на всеки друг. Бриз например не може да се похвали с особено добра репутация.

— За което непрестанно полагам усилия — ухили се Бриз.

— Сейзед, повярвай ми, наистина искам да си част от нашата група — продължи Елънд. — Не мога да си представя по-добър посланик от Светейшия свидетел.

— Добре тогава — въздъхна Сейзед. — Ще направя каквото ми е по силите.

— Чудесно. — Елънд се обърна към останалите. — Остана само още нещо, за което бих искал да ви помоля.

— И какво е то? — попита Сет.

Елънд не бързаше да отговори. Гледаше умислено някъде над главите им.

— Искам да ми разкажете за Оцелелия — рече накрая.

— Той беше господар на мъглите — заяви веднага Демоа.

— Нямам предвид риториката — каза Елънд. — Някой да ми разкаже за човека — за Келсайър. Нали знаете, че никога не сме се срещали. Видях го само веднъж, но това бе малко преди да умре.

— Какъв е смисълът? — обади се Сет. — Всички сме ги чували тия измислици. Ако слушаш скаа, той си е направо бог.

— Просто ми отговорете на въпроса — повтори Елънд.

Известно време в шатрата цареше тишина. Накрая заговори Хам.

— Кел беше… велик. Не беше обикновен човек, бе нещо повече — много повече. Всичко, с което се захващаше, беше с размах — мечтите му, това, за което обичаше да говори, дори начинът, по който разсъждаваше…

— И не беше фалшив — добави Бриз. — Познавам, когато един човек се преструва. Тъкмо затова се хванах на работа при Кел. Сред всичките лицемери и позьори той бе съвсем истински. Всички искат да са най-добри. Келсайър наистина беше най-добрият.

— Той беше човек — тихо каза Вин. — Обикновен човек. Но всеки път успяваше. Караше ни да сме такива, каквито той иска от нас.

— За да може да ни използва — вметна Бриз.

— Да, но след като приключи, ти си оставаш по-добър — обади се Хам.

Елънд кимаше бавно.

— Ще ми се да го познавах. В началото на кариерата ми често ме сравняваха с него. Когато научих за Келсайър, той вече беше легенда. Щеше да е несправедливо да се опитвам да бъда като него, но въпреки това се стараех. Но след като го познавате толкова добре, нека ви попитам нещо. Какво според вас щеше да каже, ако ни види тук сега?

— Щеше да се гордее — заяви Хам, без изобщо да се замисля. — Искам да кажа, след като победихме лорд Владетеля и създадохме правителство на скаа.

— А какво щеше да посъветва нашата група?

В шатрата отново се възцари мълчание. Наруши го този, от когото Вин най-малко го очакваше.

— Щеше да ни посъветва повече да се смеем — прошепна Сейзед.

Бриз се засмя.

— Да! Той беше абсолютно побъркан, ако питате мен. Колкото по-тежко ставаше положението, толкова повече се шегуваше. Помня колко весел беше след деня, в който понесохме най-тежкия удар, когато изгубихме почти цялата армия заради онзи глупак Йеден. Кел влезе с енергична походка и ни засипа с шегички.

— Изглежда ми малко безчувствено — отбеляза Алриане.

Хам поклати глава.

— Не. Той бе твърд човек. Обичаше да повтаря, че смехът е едно от малкото неща, които лорд Владетеля не може да му отнеме. Той планира и организира свалянето на хилядагодишната империя — и го направи донякъде за да отмъсти за смъртта на жена си. Но през цялото време усмивката не слизаше от лицето му. Всяка негова шега бе плесница в лицето на съдбата.

— Имаме нужда от това, което е притежавал — каза Елънд и погледите на всички се втренчиха в него. — Не можем да продължаваме така. Караме се помежду си, мрънкаме, оплакваме се от саждопадите, приехме, че сме обречени.

Бриз се усмихна.

— Не зная дали забеляза и земетресението преди няколко минути, драги. Изглежда, светът наближава своя край. Доста потискащо събитие, няма начин да не го признаеш.

Елънд поклати глава.

— Можем да се справим. Но единственият начин е ако хората ни не се предадат. Те се нуждаят от водачи, които се смеят — такива, които смятат, че тази битка може да бъде спечелена. Та ето какво искам от вас. Не ме интересува дали сте песимисти, или оптимисти — и дали дълбоко в себе си сте убедени, че няма да изкараме и до края на месеца. Искам да се усмихвате. Правете го напук на всичко, което става. Дори краят да е близо, искам членовете на тази група да го посрещнат усмихнати. Както ни е учил Оцелелия.

Те бавно кимнаха — дори Сейзед, въпреки че лицето му остана загрижено.

— Вие сте побъркани — въздъхна Сет. — Чудя се как въобще се забърках с типове като вас.

Бриз се разсмя.

— Не лъжи, Сет. Знаеш много добре защо се присъедини към нас. Заплашихме те, че в противен случай ще те убием!

Елънд гледаше Вин. Тя му кимна. Беше одобрила речта му. Не беше сигурна дали думите му ще променят нещо — едва ли някога щеше да се върне безгрижното време, когато всяка вечер се събираха да се посмеят на масата на Клъбс. Но може би ако не забравяха усмивката на Келсайър, нямаше да забравят и защо продължават да се борят.

— Е, добре — рече Елънд. — Да започваме. Бриз, Сейзед, Алриане — вижте какви припаси ще ви трябват за път. Хам, прати вест до Лутадел и нареди на Пенрод да накара учените да започнат култивирането на растения, които могат да издържат без много светлина. Демоа, съобщи на войниците. Утре поемаме на път.