Брандън Сандърсън
Героят на времето (71)

68.

Когато предложил плана си на своите приятели ферохимиците — планът да бъдат променени в мъгливи духове — лорд Владетеля ги накарал да вземат решение от името на всички ферохимици на света. Макар че превърнал своите приятели в кандра, за да съхрани умовете и спомените им, останалите преобразил в лишени от разум мъгливи духове. Те на свой ред се размножавали, живеели, умирали и се превръщали в самостоятелна раса. От децата на първите мъгливи духове той създал следващото поколение кандра.

Ала дори боговете правят грешки. Рашек, лорд Владетеля, смятал да преобрази всички живи ферохимици в мъгливи духове. Но забравил за генетичното наследство на останалите терисци, към които не посегнал. И така, макар и рядко, продължили да се раждат ферохимици.

Този пропуск му струвал скъпо, но от него светът спечелил много повече.

Сейзед се озърташе изумено. Кандра бяха толкова различни. Едни бяха високи и върлинести, с кости, дялани от бяло дърво. Други бяха ниски и набити и скелетната им структура напомняше човешката. Всъщност всички се придържаха към човешката форма, макар и с известни отклонения.

„Защото някога са били хора — напомни си той. — По-точно техните предци са били хора“.

Пещерата, през която вървяха, беше огромна, подът й бе изгладен от безброй стъпки. В стените й имаше множество малки пещери, затворени със завеси. Всичко бе изработено невероятно майсторски — от осветителните тела със светещи гъби до скелетите на кандрите. Но не приличаше на изкусната украса на благороднически дом, тъй като не се виждаха нито резби, нито статуи.

Кандра, изглежда, се бояха от него. Странно усещане за Сейзед. През живота си бе изпълнявал какви ли не роли: бунтовник, слуга, приятел, учен. Но никога не се бе чувствал като някой, пораждащ страх. А сега… Щом го зърнеха, кандра се скриваха зад най-близкия ъгъл и надничаха боязливо оттам. Други побягваха презглава. Изглежда, вестта за появата му се разпространяваше бързо — инак просто щяха да го вземат за поредната кандра, преобразена в човешки облик.

Стигнаха до стоманена врата. Едната от двете кандри, които го водеха, я отвори и влезе, а другата остана да го пази. Сейзед погледна забитите в раменете на кандрата клинове — стърчаха само връхчетата им.

„По-малки са от клиновете на инквизиторите, да. Но вършат същата работа. Интересно“.

— Какво ще направиш, ако побягна? — попита той.

Кандрата се опули.

— Ами…

— Да предполагам ли от колебанието ти, че все още ви е забранено да наранявате или убивате хора?

— Ние спазваме Първия договор.

— Тъй ли? Много интересно. И с кого сключихте този Първи договор?

— С Отеца.

— Лорд Владетеля?

Кандрата кимна.

— Той, за съжаление, вече не е между живите — каза Сейзед. — Това не означава ли, че и Договорът е невалиден?

— Не зная — отвърна кандрата и отмести поглед.

„Значи не всички кандри имат силния характер на ТенСуун — помисли Сейзед. — Дори в ролята на овчарка той проявяваше несъкрушима воля“.

Другата кандра се върна и каза:

— Хайде.

Въведоха го в помещение, по средата на което се издигаше висок няколко стъпки пиедестал, а от другата му страна имаше каменни аналои, празни, с изключение на два, зад които стояха кандри с фосфоресциращи скелети. Високи кандри с фини черти.

„Аристократи“ — помисли Сейзед. Лесна за разпознаване класа, независимо от вида.

Пазачите на Сейзед му дадоха знак да се изправи пред аналоите, но той не им обърна внимание, а обиколи помещението. Както очакваше, пазачите му не знаеха как да постъпят — последваха го, но не посмяха да го спрат.

— Цялата тази зала е с метална обшивка — отбеляза Сейзед. — Това украса ли е, или изпълнява и друга функция?

— Тук ние задаваме въпросите, терисецо! — тросна се единият от аристократите кандра.

Сейзед спря, обърна се и го погледна в очите.

— Не. Няма да стане така. Аз съм Сейзед, териски Пазител. Но сред вашия народ съм известен с друго название — Светейшия обявител.

— Какво разбира един чужденец от подобни неща? — изпръхтя презрително кандрата.

— Чужденец? — повтори Сейзед. — Мисля, че ще трябва да се запознаете по-обстойно със собствените си учения. — И закрачи към двамата аристократи. — И аз, като вас, съм терисец. Да, известен ми е произходът ви. Зная как сте били създадени — и какво наследство носите в себе си.

Спря пред аналоите.

— Дойдох да ви съобщя, че аз открих Героя. Живях с нея, служих й и я наблюдавах. Аз й подадох копието, с което прободе лорд Владетеля. Видях я как заповядва на крале, как овладява цели армии колоси. Дойдох да ви го съобщя, за да може да се подготвите. — Млъкна и ги огледа. — Краят наближава.

Двете кандри мълчаха.

— Иди да доведеш другите — нареди на единия пазач най-сетне едната с треперещ глас.

Сейзед се усмихна и докато пазачът се отдалечаваше, се обърна към другия войник.

— Донеси ми маса и стол. И нещо за писане.

След няколко минути всичко бе готово. Слушателите му се бяха увеличили на двайсет — дванайсет от тях със сияещите кости на аристократи. Поставиха пред Сейзед маса и стол и той се настани на него, без да обръща внимание на аристократите, които си шепнеха разтревожено.

Сейзед сложи раницата на масата и започна да вади металоемите. Пръстените, обеците, гривните. Нахлузи гривните и си сложи пръстените и обеците. Накрая извади дебелата папка и я положи върху масата. Приближиха се няколко кандри с тънки метални листове. Сейзед ги наблюдаваше с любопитство, докато ги подреждаха пред него заедно с нещо като стоманен молив, достатъчно остър и здрав, за да оставя драскотини по метала. Прислужниците се поклониха и отстъпиха.

„Отлично“ — помисли Сейзед, взе стоманения молив и се покашля. Водачите на кандра се извърнаха към него.

— Предполагам — каза той, — че вие сте Първото поколение.

— Ние сме Второто поколение, терисецо — заяви един.

— В такъв случай извинявам се, че ви губя времето. Къде мога да открия Първите?

— Не виждам никакъв смисъл да говориш с Първото поколение, терисецо — отсече водачът на кандрите. — Още повече че богохулстваш.

Сейзед повдигна вежди.

— Да богохулствам? Аз?

— Ти не си Обявителя — рече кандрата. — И краят не наближава.

— Не сте ли виждали саждопадите отвън? — попита високо Сейзед. — Или те са заринали толкова дълбоко входа към тези пещери, че никой от вас не може да излезе навън и да разбере, че светът загива?

— Живеем от много време, терисецо — продължи водачът. — И друг път е имало периоди на гъсти саждопади.

— Така ли? — попита Сейзед. — Вероятно лорд Владетеля също е умирал и друг път?

Някои кандри се спогледаха сконфузено, но водачът им само поклати глава.

— ТенСуун ли те прати?

— Да. Той — призна Сейзед.

— Вече се запознахме с неговите аргументи — рече кандрата. — Защо ТенСуун си мисли, че ти — един чужденец — ще можеш да ни убедиш в нещо, в което той се провали?

— Вероятно защото ме познава — рече Сейзед и тропна с молива по папката. — Известно ли ви е с какво се занимават Пазителите? Не си казахте името впрочем.

— Аз съм КанПаар — представи се кандрата. — И да, зная какво правят Пазителите — или поне какво правеха, преди да бъде убит Отеца.

— В такъв случай — продължи Сейзед — трябва също да ви е известно, че всеки Пазител има своя специалност. Идеята е била, когато лорд Владетеля най-сетне бъде свален от власт, да бъдем разделени на групи, които да се заемат с обучението на хората.

— Да, така е — съгласи се КанПаар.

— Е — рече Сейзед и чукна с пръст по корицата на папката. — Моята специалност са религиите. Знаете ли колко религии е имало преди Възнесението на лорд Владетеля?

— Не зная. Стотици.

— Разполагаме със сведения за петстотин шейсет и три — каза Сейзед. — Макар че това включва и сектите на някои религии. Точният брой е около триста.

— И? — попита КанПаар.

— Знаете ли колко от тях са оцелели до наше време?

— Нито една?

— Една — поправи го Сейзед и вдигна пръст. — Вашата. Териската религия. Според вас съвпадение ли е, че вашата религия не само е просъществувала, но и е предсказала този ден?

— Не ни казваш нищо ново — изсумтя КанПаар. — Има истински религии и такива, които лъжат. Какво обяснява това?

— Че би трябвало да се вслушвате в последователи на вашата религия, особено когато носят известия. — Сейзед отвори папката. — Поне се надявам, че ще ви заинтересува тази книга, която съдържа цялата събрана информация за Героя на времето. Тъй като не зная много за първоначалната териска религия, се налагаше да събирам сведения от косвени източници — разкази и легенди и текстове, писани впоследствие. За съжаление повечето от тези текстове са били променени от Гибелта, докато се е опитвала да накара Героя на времето да посети Кладенеца на Възнесението и да я освободи. Сведения, изменени и покварени от докосването й.

— И какво ни интересува това? — попита КанПаар. — Току-що ни съобщи, че сведенията, които ни носиш, вероятно са променени и безполезни.

— Безполезни? — повтори Сейзед. — Не, въобще не са безполезни. Променени, да. От Гибелта. Приятелю, тук имам цяла книга с лъжи от нея. А умът ти е пълен с истини. Извън това не знаем много. Но ако сравним това, което знаем — ако открием точно коя част е била променена от Гибелта, — това няма ли да ни разкрие плановете й? Най-малкото ще ни покаже над какво тя не иска да работим.

В помещението се възцари тишина.

— Е — рече най-сетне КанПаар, — тогава…

— Достатъчно, КанПаар — чу се глас.

Сейзед се огледа. Гласът не идваше откъм пиедестала. Кой беше заговорил?

— Можете да си вървите, Втори — рече друг глас.

— Да си вървим? — попита един от Вторите. — И да ви оставим с този чужденец?

— Наследник — поправи го гласът. — Светоносец. Ние ще го изслушаме.

— Напуснете — рече трети глас.

Представителите на Второто поколение — изглеждаха объркани — тръгнаха към изхода. Двамата пазачи излязоха последни и затвориха вратите. Сейзед остана сам в помещението, с призраците, които бяха заговорили.

Отнякъде се чу дращене. Отекна в стоманените стени. После в дъното се отвори врата. И през нея влязоха съществата, които вероятно бяха Първото поколение.

Бяха… стари. Плътта буквално висеше върху костите им и капеше по пода като фосфоресцираща мъзга на дърво. Бяха прегърбени и несъмнено много по-възрастни от всички кандри, които Сейзед бе видял досега. Не вървяха, а по-скоро се влачеха.

Носеха семпли туники без ръкави, ужасно износени. А под прозрачната им плът се виждаха съвсем нормални бели скелети.

— Човешки кости? — попита Сейзед, докато Първите се тътреха през залата.

— Това са си нашите кости — отвърна един от тях с изнемощял шепот. — Ние не притежавахме нито умението, нито познанията да оформяме Истински тела, когато всичко това започна, и затова се върнахме към първоначалните си форми, след като лорд Владетеля ни върна скелетите.

Изглежда, Първото поколение се състоеше само от десетима представители. Те се настаниха на пейките. От уважение към възрастта и положението им Сейзед премести масичката си пред тях, седна и ги огледа като лектор публиката си.

— А сега — каза и вдигна стоманения молив — е време да започваме. Чака ни доста работа.