Брандън Сандърсън
Героят на времето (59)

56.

Не зная защо Съхранението е решило до използва последната си частица живот, за да се появи пред Елънд, докато той се връщал към Фадрекс. Доколкото разбрах, Елънд не е научил нищо важно при тази среща. Но разбира се, по това време Съхранението било само своя далечна сянка — и тази сянка се намирала под разрушителното влияние на Гибелта.

Може би Съхранението — или останките от него — е искало да пресрещне Елънд, докато е сам. Или пък, когато е видяло Елънд да коленичи в пепелта, е решило, че никога вече няма да стане, че се е отказал напълно. Както и да е, Съхранението се появило и с това било изложено на атаките на Гибелта. Отдавна били отминали дните, когато Съхранението можело да прогони инквизитор само с жест — също както и да повали с един удар човек и да го остави да му изтече кръвта.

По времето, когато Елънд видял „мъгливия призрак“, Съхранението едва успявало да поддържа своята цялост. Чудя се какво ли би направил Елънд, ако е знаел, че се намира в компанията на умиращо божество — че през онази нощ е бил последният, видял с очите си Съхранението. Ако Елънд бе изчакал само още няколко минути на онова саждиво поле, е щял да види тяло — тяло на нисък човек с черна коса и гърбав нос. Тяло, което рухва безжизнено в пепелта.

Но така се случило, че трупът останал заровен в саждите. Светът умирал. И с него умирали боговете му.

Дух стоеше в тъмното подземие, втренчил поглед в схемата. Беше я поставил на статив, както правят художниците, макар че не нанасяше изображения, а идеи. Келсайър винаги чертаеше плановете си на малка черна дъска пред групата си. Идеята беше добра, макар че Дух не възнамеряваше да запознае останалите с плана си, а по-скоро да си изясни мислите.

Най-трудната част щеше да е да накара Куелион да разкрие пред хората, че е аломант. Дюрн ги бе подготвил и те щяха да знаят какво да очакват — потвърждение на това, което вече подозираха. Но за да успее планът на Дух, той трябваше да притисне Гражданина на обществено място и да го принуди да прибегне до своите способности пред публика.

„Което значи, че не мога да му позволя да Тласка някой далечен метален предмет — помисли си той и отбеляза нещо върху схемата. — Трябва да го накарам да се издигне във въздуха. Или може би да изстреля монети. Нещо, което се вижда и за което ще предупредим всички да внимават.“

Точно това щеше да е най-трудно, но Дух не губеше увереност. Беше си набелязал няколко идеи — от открито нападение срещу Куелион до подмамване да използва силата си, когато той смята, че никой не гледа. Постепенно всички тези идеи се оформяха в последователен план.

„Този път ще се справя — помисли Дух. — Винаги съм се възхищавал на способността на Келсайър да ръководи. Но не се оказа толкова трудно, колкото смятах“.

Или поне така му се струваше. Опитваше се да не мисли за неуспех или дори провал. Да забрави факта, че държи Белдре за заложница. Да не се безпокои от това, че когато се събуди тази сутрин, калаят в тялото му бе изгорял напълно и крайниците му бяха съвсем безчувствени. Възстанови се едва след като погълна нова порция метали. Да не си спомня за реакцията, която предизвикваше появата му сред хората.

Келсайър непрестанно му повтаряше да не се безпокои. Това би трябвало да е достатъчно. Нали?

Чу тихи стъпки. Шумолене на рокля. Дори без ухание на парфюм вече знаеше кой идва.

— Дух?

Той се обърна. Белдре бе застанала на „прага“ на „стаята“ — Дух си бе направил между стелажите малка ниша, заградена с чаршафи, нещо като негов личен кабинет.

Сестрата на Гражданина носеше красива рокля в зелено и бяло.

Дух се усмихна.

— Тази ли ти хареса най-много?

Тя сведе поглед и леко се изчерви.

— Аз… не бях носила рокля от години.

— Както всички други жени в този град — добави Дух, остави въглена и изтри ръцете си с парцал. — Но тъкмо за това е по-лесно да се намерят. Изглежда, ти е съвсем по мярка.

— Да — отвърна тя тихо. Роклята наистина й стоеше чудесно и Дух откри, че му е трудно да се съсредоточава. Белдре погледна статива, намръщи се и каза:

— И да има някакъв смисъл в това, остава скрит за мен.

Дух се отърси от транса си. Върху дъската се виждаха непонятни драсканици и надписи. Дори самият той се ориентираше малко трудно.

— Защото е написано на жаргон — обясни й.

— Езикът, на който си говорил като малък? — попита тя и плъзна пръст по ръба на дъската. — Дори думите са различни. „Бешело“?

— Това е нещо като „било, станало“ — обясни Дух. — Обикновено така започва изречението. „Бешело да търча натъдява“ означава „Бягах нататък“.

— „Бешело тъдявачка на намирачката“ — прочете Белдре, засмя се и завъртя глава. — Пълна безсмислица!

— Бешело що рачиш да чиниш — отвърна с усмивка Дух, после се изчерви и се обърна.

— Какво? — попита тя.

„Защо винаги се чувствам глупаво в нейно присъствие? — помисли си той. — Другите все ми се подиграваха как говоря, дори Келсайър. А сега се отпуснах пред нея“.

А беше толкова уверен, докато съставяше плановете си, преди тя да се появи. Как така това момиче го караше да забрави водещата си роля и да се превърне в стария Дух? Онзи, когото никой не смяташе за важен.

— Не бива да се срамуваш от това как си говорил — каза Белдре. — Жаргонът ти е наистина чаровен.

— Ти сама каза, че е безсмислица — подхвърли Дух и я погледна.

— Но тъкмо в това е чарът му, нали? Звучи безсмислено, а всъщност означава нещо.

Дух си спомни как родителите му се мръщеха, когато взе да дрънка на жаргон. Сякаш бе овладял тайна сила, способност да разговаря, без да го разбират други. Разбира се, щом заговори на него, не му беше никак лесно да се върне към нормалния говор.

— И — рече Белдре, загледана в дъската, — какво си написал?

Дух се поколеба.

— Ами, нахвърлял съм някои идеи. — Не биваше да казва повече. Все пак тя бе на страната на противника.

— Аха. — По лицето й премина сянка и тя обърна гръб на дъската.

„Брат й винаги я е гонел от съвещанията — помисли Дух. — И никога не е разкривал пред нея важни неща. Оставил я е да се чувства безполезна…“

— Трябва да накарам брат ти да използва аломантия пред хората — каза той неочаквано дори за себе си. — Да им покажа, че е лицемер.

Белдре го погледна.

— На дъската има разни идеи — продължи Дух. — Повечето не струват. Почти реших да го нападна открито и да го предизвикам да се защитава.

— Няма да се получи — заяви Белдре.

— Защо?

— Той няма да използва аломантия срещу теб. Не би се разкрил по такъв начин.

— Ако го притисна, ще го направи.

Белдре поклати глава.

— Ти обеща да не му причиняваш зло. Помниш ли?

— Не точно — отвърна Дух и вдигна пръст. — Обещах да се опитам да потърся друг начин. Не възнамерявам да го убия. Искам само да си помисли, че ще го направя.

Белдре мълчеше. Сърцето му се сви.

— Няма да го убия, Белдре. Няма, честна дума.

— Обещаваш ли?

Дух кимна.

Тя се усмихна.

— Искам да му напиша писмо. Може би ще успея да го накарам да те изслуша и така ще отпаднат всички останали затруднения.

— Ами добре… — рече Дух. — Но нали разбираш, че ще прочета писмото, за да се уверя, че не съобщаваш нищо, с което да ни изложиш на опасност?

Белдре кимна.

Естествено, той не смяташе само да го прочете. Щеше да го препише на друг лист, да промени редовете и да добави няколко незначителни думи. В живота си на крадец неведнъж се бе сблъсквал с шифровани писма. Но ако Белдре бе искрена с него, идеята да прати писмо на Куелион беше добра. Това би засилило позициите на Дух.

Той понечи да я попита дали леглото, което са й предоставили, е удобно, но млъкна, понеже пак чу стъпки. Познаваше ги много добре. Идваше капитан Горадел.

И наистина, след миг капитанът надникна в „стаята“ на Дух и каза:

— Милорд. Елате да видите нещо.

 

 

От войниците нямаше и следа.

Сейзед гледаше през прозореца заедно с останалите. Площадът, където доскоро бяха разположени войниците на Куелион, сега бе пуст.

— Кога се изтеглиха? — попита Бриз.

— Току-що — обясни Горадел.

По някаква причина Сейзед намери този ход за предвещаващ сериозни неприятности, но другите, изглежда, смятаха изтеглянето на войниците за добър знак.

— Е, поне ще ни е по-лесно да се промъкваме — заяви Горадел.

— Нещо повече — добави Дух. — Това означава, че ще мога да използвам нашите войници в плана срещу Куелион. Досега нямаше начин да ги измъкна оттук незабелязано…

— Да — прекъсна го Горадел. — Въпросът е къде са отишли? Как мислите, дали Куелион не подозира нещо?

— Това, драги, изглежда подходяща задача за твоите скаути — каза Бриз. — Защо не ги накараш да проверят къде са отишли войниците?

За изненада на Сейзед Горадел погледна Дух, сякаш очакваше потвърждение. Дух кимна и капитанът тръгна да даде заповеди на съгледвачите.

„Изглежда, поставя момчето над мен и Бриз“ — помисли Сейзед. Не биваше да се изненадва. Самият той се бе съгласил да преотстъпи командването на Дух. От тримата — Сейзед, Дух и Бриз — Дух имаше най-голям военен опит. Съвсем логично бе Горадел да вижда в него своя нов командир.

Струваше му се странно да гледа как Дух дава заповеди. В групата на Келсайър момчето бе мълчаливо и незабележимо. Но сега дори Сейзед започваше да изпитва към него уважение. Дух знаеше как да се разпорежда, докато Сейзед не се справяше добре с това; освен това младежът бе показал забележителна предвидливост при подготвянето на операцията в Ортьо, също както и в плановете за свалянето на Куелион. Вярно, увличаше се по драматичните прояви, но пък Бриз намираше това за чудесно.

Безпокоеше го обаче тази странна превръзка на очите и някои неща, които не можеше да си обясни. Знаеше, че би трябвало да настоява повече за отговори, но истината беше, че той вярваше на Дух. Познаваше момъка от съвсем малък, в онези дни, когато той почти не можеше да се разбира с останалите.

— Е? — каза Дух.

— Куелион явно подготвя нещо — заяви Бриз. — Но мисля, че не бива да прибързваме със заключенията.

— Съгласен. Засега ще следваме нашия план.

След което се разделиха и Сейзед тръгна да нагледа работата на войниците. Отново носеше металоемните гривни — две на китките и още две на предмишниците. В тях се съдържаха всички инженерни познания, нужни за да завърши поставената му от Дух задача.

Напоследък Сейзед бе все по-обезпокоен. Всеки път, когато изкатерваше стълбата и излизаше навън, виждаше все по-тревожни признаци. Саждопадите ставаха по-обилни. Мъглите се задържаха до по-късно през деня. Небето бе мрачно, червеникавото слънце не изглеждаше като желания източник на топлина и живот. Саждивите кратери озаряваха с изригвания хоризонта денем и нощем.

Струваше му се, че краят на света трябва да е период, в който хората откриват вярата, а не в който я губят. Ала малкото време, което отделяше за изучаване на религиите в папката, не се оказа плодотворно. Беше отметнал още двайсет религии и му оставаха само още трийсет до края.

След като провери докъде са стигнали войниците със системата от макари, капаци и тежестите, които щяха да отклонят водата, Сейзед тръгна към работната си маса. Отнякъде дойде Дух и закрачи до него.

— Размирици — каза младежът.

— Простете, лорд Дух?

— Затова ги няма войниците. Някакви хора запалили пожар и войниците били извикани да го потушат, преди да е обхванал целия град. Тук има доста повече дървени къщи, отколкото в градовете на Централната област.

Сейзед се намръщи.

— Боя се, че действията ни в града предизвикват нарастваща опасност.

Дух повдигна рамене.

— От моя гледна точка е добре. Сейз, този град е на ръба да се промени. Също както стана с Лутадел, когато взехме властта.

— Тогава само волята на Елънд Венчър попречи да бъде разрушен напълно — посочи Сейзед. — Революцията на Келсайър лесно можеше да прерасне в бедствие.

— Всичко ще е наред — успокои го Дух.

Дух очевидно се опитваше да излъчва увереност. Може би Сейзед бе завладян от недоверчивост, но му беше трудно да възприеме оптимизма му.

— Ти не ми вярваш — каза Дух.

— Съжалявам, лорд Дух — отвърна Сейзед. — Въпросът не е в това… просто напоследък не вярвам в нищо.

— А, ясно.

Известно време крачеха мълчаливо покрай подземното водохранилище.

— Дух, никога ли не се безпокоиш? — попита Сейзед. — Не те ли е страх от провал?

— Не, защо да ме е страх?

— Защото не е само това. — Сейзед кимна към подземието. — Небето е тъмно. Земята умира. Не се ли питаш какъв смисъл има във всичко? Защо трябва да се бием? И без това сме обречени!

Дух го изгледа. После сведе глава.

— Аз… не зная — каза тихо. — Разбирам какво се опитваш да направиш, Сейзед. Мъчиш се да разбереш дали имам вътрешни съмнения.

Сейзед се намръщи, но не каза нищо.

— Прав си — продължи младежът. — Наистина се питам дали ще се проваля. Предполагам, че Тиндуил щеше да е разочарована от мен. Тя смяташе, че водачите не трябва да изпитват колебания.

Сейзед неволно се замисли. „Какво правя? В това ли се превърнах накрая? През целия си живот се съпротивлявах на Синода, бунтувах се срещу собствените си сънародници. Но същевременно бях спокоен и убеден, че постъпвам правилно. А сега, когато съм сред хора, които се нуждаят от мен, мънкам отчаяно и обяснявам на това момче, че всички ще умрем“.

— Но — продължи Дух, — макар да се съмнявам в себе си, смятам, че всичко ще е наред.

Сейзед се изненада от надеждата, която видя на лицето му.

„Ето какво изгубих“.

— Как може да си толкова сигурен? — попита той.

— Наистина не зная — призна Дух. — Аз… чакай, помниш ли какво ме попита, когато дойдохте тук? Стояхме до езерото, ей там. Ти ме попита за вярата. Искаше да ти отговоря каква полза има от нея, след като само кара хората да си причиняват зло, както е станало с вярата на Куелион в Оцелелия.

Сейзед погледна към езерото и каза тихо:

— Да. Спомням си.

— Доста мислих над въпроса ти — каза Дух. — И… мисля, че имам отговор.

— Какъв?

— Вярата — рече Дух — е когато няма значение какво ще се случи. Можеш да вярваш, че някой бди над теб. Да вярваш, че някой ще се погрижи всичко да е наред.

Сейзед се намръщи.

— А това означава, че винаги има изход — прошепна Дух с блеснали очи, загледан в неща, които Сейзед не виждаше.

„Да — помисли Сейзед. — Точно това изгубих. И това трябва да си върна“.