Брандън Сандърсън
Героят на времето (47)

44.

Мястото, където се разполага клинът в тялото, е от съществено значение за вида на неговото хемалургично въздействие. Поставен на едно място, клинът създава чудовище, лишено от разум. Въведен на друго, той сътворява коварен — и жадуващ да убива — инквизитор.

Без познанията, придобити от силата при Кладенеца на Възнесението, Рашек не би могъл да използва хемалургията. Благодарение на нея и на малко експерименти той е открил как чрез това изкуство може да си осигурява помощниците, от които се нуждае.

Малко известен факт е, че залите за изтезания на инквизиторите са всъщност хемалургични лаборатории. Лорд Владетеля непрестанно се опитвал да открие нови породи верни прислужници. Доказателство за сложността на хемалургията е фактът, че въпреки хилядолетните си усилия той така и не е успял да сътвори нищо повече от първоначалните три вида създания, които измислил в кратките мигове на пряк допир със силата.

Вин се спускаше безшумно по каменните стъпала, следвана от далечни отгласи откъм залата. Не носеше нито факла, нито фенер, а стълбището не бе осветено, но пък имаше достатъчно отражения, за да се ориентира с Калаени очи.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-логична й се струваше идеята за огромните подземия. Това бе Отделът по снабдяване — онзи филиал на Министерството, който отговаряше за изхранването на населението, за поддръжката на каналите и снабдяването на останалите отдели. Вин предполагаше, че навремето тези подземия са били натъпкани с припаси. Ако скривалището наистина бе тук, щеше да е първото, намиращо се под сграда на Отдел по снабдяване. Вин възлагаше големи надежди на този факт. Какво по-добро място да се скрие атиумът и другите важни припаси от учреждението, натоварено с тяхната доставка и транспортиране из цялата империя?

Стълбището бе неизмазано и стръмно. Вин смръщи нос от влажния въздух, дваж по-задушен заради подсиления й с калай нюх. Но пък без Калаените очи не би могла да се ориентира в мрака, нито да чуе слабото дрънчене на оръжия долу, което й подсказваше, че трябва да се придвижва предпазливо.

Стигна последното стъпало и надзърна иззад ъгъла. От площадката започваха три тесни каменни коридора. Шумовете идваха отдясно. Вин се наведе още малко и видя двама пазачи да се подпират лениво на стената недалеч от нея.

„В този коридор има пост — помисли си тя и се отдръпна назад. — Йомен определено пази тук нещо ценно“.

Приклекна на хладния плочник. Пютриумът, стоманата и желязото със сигурност не можеха да са от полза в тази ситуация. Можеше да премахне поста, но беше твърде рисковано, тъй като сигурно щеше да вдигне шум. Не знаеше къде се намира скривалището — и следователно не биваше да избързва с открити действия.

Затвори очи, разпали месинг и цинк, внимателно и предпазливо Усмири чувствата на двамата войници и след малко ги чу как сядат на пода. Вдъхна им допълнителна доза скука и се съсредоточи върху това чувство. Отново надзърна иззад ъгъла и усили емоционалния натиск.

Единият от мъжете се прозяваше. След броени секунди и вторият последва примера му. После и двамата се прозяха едновременно. Вин използва този момент, претича безшумно през тъмната площадка и хлътна в коридора отсреща. Притисна се до стената с разтуптяно сърце и зачака. Никаква реакция, само дето единият от стражниците се оплака, че бил страшно уморен.

Вин се усмихна развълнувано. От доста време не й се бе налагало да се промъква. Излизаше на разузнаване предимно нощем и разчиташе на мъглите и мрака да я крият и защитават. Сега беше различно. Припомняше й дните, когато двамата с Рийн обираха богаташки къщи.

„Какво ли щеше да каже брат ми сега? — зачуди се тя, докато пристъпваше безшумно по плочника. — Сигурно че съм си изгубила ума, да се промъквам в тази сграда не заради пари, а за информация“. За Рийн животът бе постоянна борба за оцеляване — всичко се свеждаше до няколко простички неоспорими правила. Не вярвай никому. Старай се да си полезна за бандата, но внимавай да не застрашаваш някой от членовете й. Бъди безкомпромисна. Пази си главата. И гърба.

Вин не беше забравила тези уроци. Винаги бяха неразделна част от начина й на поведение — бяха й помогнали да остане жива през годините, когато Келсайър я бе взел в групата си. Само дето вече не се придържаше така стриктно към тях. Беше започнала да цени доверието и надеждата.

„Някой ден тази твоя доверчивост ще те убие“ — прошепна в главата й Рийн. Но, разбира се, дори той самият не се бе придържал докрай към правилата. Беше загинал, защитавайки Вин, беше отказал да я предаде на инквизиторите, макар че това би могло да го спаси.

Вин продължи напред. Вече не се съмняваше, че цялото подземие представлява сложна мрежа от коридори, свързващи по-големи помещения. Надникна в едно и установи, че вътре има стотици внимателно подредени чували с брашно.

„Някъде из тези коридори трябва да има товарна рампа. Коридор, който се издига нагоре и излиза при подземен канал под града“.

Даваше си сметка, че времето няма да й стигне да провери всички помещения. Приближи поредното кръстовище на коридори, спря и се огледа намръщено. Сценката, която разиграваше Елънд, не можеше да продължи до безкрай и някой рано или късно щеше да открие двете жени в храсталаците. Трябваше час по-скоро да намери скривалището.

Огледа се. Коридорите бяха слабо осветени от мъждиви фенери. Светлината отляво бе по-силна. Вин тръгна натам и скоро долови гласове. Забави ход, доближавайки поредното кръстовище, и внимателно надникна. Вляво, доста далече, имаше двама войници. Вдясно бяха четирима.

„Значи вдясно“ — каза си тя. Но този път щеше да е по-трудно. Затвори очи и напрегна слух. Чуваше и двете групи войници, но имаше и нещо друго. Още постове зад тях. Вин се съсредоточи върху един от тях и започна да Тегли и Разбунва чувствата на войниците. Емоционалните въздействия не можеха да бъдат блокирани от камък или желязо — в дните на Последната империя лорд Владетеля бе разполагал Усмирители в близост до скаа бордеите, възлагайки им да Усмиряват чувствата на минувачите и да държат в покорство стотици, дори хиляди граждани.

Тя зачака. Нищо не се случваше. Отново се съсредоточи върху раздразнението и гнева на войниците. Дори не знаеше дали Тегли в правилната посока. Освен това Усмиряването и Размиряването не бяха толкова точни, колкото например Стоманеното тласкане. Бриз неведнъж й бе повтарял, че емоционалният фон при всеки човек е сложна плетеница от чувства, инстинкти и мисли. И че аломантът не може да контролира мислите и действията, а само да ги сръчква.

„Освен ако…“

Пое си дълбоко въздух и изгаси всички метали. После разпали едновременно дуралуминий и цинк, Придърпа в посоката, където се намираше далечната група, и удари войниците там с мощен емоционален аломантичен изблик.

Откъм коридора долетяха проклятия. Двама стражници от поста вдясно потънаха в мрака — затичаха към мястото, откъдето се чуваше врявата. Вин погълна още една стъкленица и Разбуни чувствата на другите двама — разпали любопитството им почти до истерия.

Двамата мъже се втурнаха след другарите си и Вин хукна по коридора. Съвсем скоро установи, че интуицията не я е подвела — четиримата мъже охраняваха вратата към един от складовете. Вин си пое въздух, побутна вратата и се шмугна вътре. На пода имаше капак. Тя дръпна резето, повдигна го и скочи в мрака долу.

Докато падаше, пусна една монета под себе си и Тласна, ориентирайки се по звъна й за дълбочината на шахтата. Приземи се на груб плочник, заобиколена от непрогледен мрак — толкова черен, че дори калаят не можеше да й помогне. Тя протегна ръце, опипа наоколо и пръстите й докоснаха стъкленицата на фенер. Извади огниво и скоро разполагаше със светлина.

Ето я и нея — врата в стената, водеща към подземната кухина. Каменната рамка до ключалката беше строшена с нещо тежко, сигурно с чукове. Самата врата си беше цяла и беше открехната съвсем леко, колкото да се промуши човек. Дори това бе струвало на Йомен немалко усилия.

„Знаел е, че е тук — помисли Вин, изправена пред вратата. — Но… защо е трябвало да я разбива? Нали има Мъглороден, който може да отваря врати със Стоманено дърпане“.

Сърцето й затуптя от нетърпеливо очакване и тя се промуши през тесния отвор. Веднага щом се озова вътре, се огледа за плочата с инструкциите на лорд Владетеля. Трябваше само да…

Зад нея се чу стържене на камък в камък.

Вин се обърна, изпълнена с внезапно и зловещо предчувствие.

Каменната врата се затръшна.

 

 

— … и тъкмо затова — говореше Елънд — се разпадна политическата система на лорд Владетеля.

Усещаше, че губи вниманието им. Все повече хора се отдръпваха. Проблемът беше, че Йомен продължаваше да демонстрира жив интерес.

— Допускаш грешка, Венчър — отвърна принудителят и почука с вилица по масата. — Разработеният през шести век план за обучение на стюардите въобще не е по идея на лорд Владетеля. Предлага го наскоро учреденият Инквизиторски отдел, за да се постави под контрол популацията на Терис, и лорд Владетеля се съгласява, при това временно.

— Съгласие, с което е узаконено потисничеството на цял един народ — заяви Елънд.

— Потисничеството започва доста по-рано — възрази Йомен. — Терисците упорито са отказвали да се подчиняват на имперското управление и е трябвало да им бъдат дръпнати юздите. Но ще можеш ли да заявиш с ръка на сърцето, че отношението към тях е било лошо? Та те бяха най-почитаните слуги в империята!

— Не бих казал, че загубата на мъжеството може да бъде компенсирана от подобна чест! — рече Елънд, като повдигна вежди и скръсти ръце.

— Има доста документи, в които се доказва противоположното — рече Йомен и махна небрежно с ръка. — Какво ще кажеш например за Трендалан? Той твърди, че след като станал евнух, можел спокойно да се съсредоточи върху логичните разсъждения и душевната хармония, без да бъде отвличан от мисли за сласт.

— Просто не е имал друг избор.

— Не важи ли това за всички нас в този живот? — отвърна Йомен.

— Аз пък предпочитам хората да имат право на избор — рече Елънд. — Сигурно знаеш, че осигурявам на моите скаа свобода и право да участват в градското управление и активния живот.

— Възвишени идеали — въздъхна Йомен. — Отново долавям в думите ти влиянието на Трендалан. Ала дори той се съгласява, че подобна система не може да оцелее дълго.

Елънд се усмихна. От доста време не бе участвал в толкова интересен спор. Хам не обичаше да се задълбочава в темите — предпочиташе философски въпроси, но не и научни дебати, — а Сейзед просто не беше склонен да спори.

„Жалко, че не срещнах Йомен, когато бях по-млад — помисли си Елънд. — Във времето, когато все още се интересувах от философия. Какви дискусии щяхме да водим…“

Разбира се, след подобни дискусии Елънд най-вероятно щеше да се озове в ръцете на Стоманените инквизитори с обвинението, че поддържа революционни възгледи. Но трябваше да признае, че Йомен не е никак глупав. Познаваше отлично историята и политиката — просто имаше погрешни позиции. При друг случай Елънд с радост щеше да го убеди в този факт.

За съжаление спорът очевидно заплашваше да се изчерпи. Елънд не можеше да задържа едновременно вниманието на Йомен и на присъстващите. Всеки път, когато се опитваше да направи нещо, за да привлече вниманието на тълпата, Йомен почваше да го гледа с подозрение. А всеки път, когато Елънд приковаваше с нещо вниманието на краля, тълпата губеше интерес към философския дебат.

Тъкмо по тази причина Елънд изпита известно облекчение, когато най-сетне отекнаха изненадани викове. След секунди в залата дотичаха двама войници. Носеха замаяна и окървавена млада жена с бална рокля.

„В името на лорд Владетеля, Вин! — помисли Елънд. — Необходимо ли беше?“

Погледна през рамо към Йомен и погледите им се срещнаха. Йомен се надигна и попита настойчиво:

— Къде е императрица Венчър?

„Време е да изчезвам“ — помисли Елънд. Нали беше обещал на Вин. Но му хрумна нова мисъл: „Може би друг път няма да ми се удаде възможност да съм толкова близо до Йомен. А и има един сигурен начин да определя дали е аломант.

Като се опитам да го убия“.

Дръзка, вероятно дори глупава идея, но той вече беше почти сигурен, че няма да убеди Йомен да предаде града. Кралят твърдеше, че не е Мъглороден, и беше важно да се разбере дали казва истината. Тъкмо по тази причина, като се доверяваше на интуицията си, Елънд пусна една монета, Тласна се и излетя във въздуха. Гостите се развикаха изплашено. Йомен пребледня и отстъпи. Двама охранители, които се бяха престрували цяла вечер на негови събеседници, скочиха от столовете си и извадиха изпод масата тояги.

— Лъжец! — извика Йомен, когато Елънд скочи върху масата. — Крадец, касапин, тиранин!

Елънд повдигна рамене, изстреля две монети към охранителите и ги повали с лекота. После се нахвърли върху Йомен и го сграбчи за шията.

Не долови внезапен прилив на сила в тялото му. Нямаше аломантични Тласъци и Придърпвания, които да попречат на хватката му. Принудителят почти не оказваше съпротива.

„Или не е аломант — помисли си Елънд, — или е страшно добър актьор“.

Пусна Йомен и го бутна назад. Разтърси глава. Още една загадка, която…

Йомен скочи напред, измъкна стъклен нож и замахна. Елънд се облещи и понечи да отскочи, но острието разсече дрехите му и остави на ръката му дълга червена диря. Проряза го остра болка, подсилена от калая. Елънд изруга.

Йомен замахна отново и Елънд бе принуден да отскочи. Гореше пютриум, а Йомен все още се движеше с непохватността на човек, който не използва аломантия. Но атаката му бе накарала Елънд да смени позицията си, да се отдръпне. Беше сякаш…

Елънд разпали електрум и се обгърна със сфера от лъжливи образи. Йомен спря объркано.

„Той гори атиум — осъзна изумено Елънд. — Значи е Мъглороден!“

Почти бе готов да остане и да се бие, но раната на ръката му, изглежда, бе по-сериозна, отколкото мислеше в началото, и бързо трябваше да се превърже — кръвта му вече капеше по килима. Като се проклинаше за собствената си глупост, той се Тласна във въздуха. Трябваше да послуша Вин — като се прибереше в лагера, тя сигурно щеше да му се скара.

Йомен не скочи след него. Стоеше до масата, стиснал окървавения нож, и го гледаше с разкривено от гняв лице.

Елънд хвърли шепа монети и ги Тласна над главите на гостите — като внимаваше да не уцели някого. Хората се присвиха изплашено, някои се хвърлиха на пода. Веднага щом монетите изпопадаха, Елънд се Тласна от тях и се понесе към изхода, който му бе показала Вин. Миг по-късно се озова в обгърнатия от мъгла вътрешен двор.

Погледна назад, все още ядосан, макар да не знаеше защо. Беше свършил своята част от плана — беше задържал Йомен и гостите повече от час. Вярно, че бе допуснал да го ранят, но пък откри, че Йомен е аломант. Заслужаваше си риска.

Хвърли една монета и се изстреля в небето.

 

 

Три часа по-късно Елънд седеше в щабната шатра с Хам. Цареше напрегнато мълчание.

Бяха му превързали раната. От Вин нямаше и следа.

Беше разказал на другите какво е станало. Вин я нямаше.

Хам го накара да хапне нещо. Измина още половин час, през който Елънд крачеше разтревожено напред-назад. Вин не се връщаше.

— Отивам там — заяви Елънд и се надигна.

Хам го погледна.

— Ел, загубил си много кръв. Предполагам, че си още на крака само защото гориш пютриум.

Беше истина. Елънд усещаше лека умора дори под завесата на пютриума.

— Мога да се справя.

— Ще те убият — отвърна спокойно Хам.

— Не ме интересува. Аз… — Елънд млъкна, доловил с подсиления си слух, че някой се приближава. Повдигна нервно чергилото на шатрата и втренчи поглед в идващия.

— Милорд! — извика мъжът. — Послание от града!

Елънд дръпна писмото и разкъса плика.

„Претендент Венчър — пишеше вътре, — държа я в плен, както вече си предположил. Забелязал съм една характерна черта при Мъглородните. Всички до един са твърде самоуверени. Благодаря ти за интересния разговор. Радвам се, че успях да задържа вниманието ти достатъчно дълго.

Крал Йомен“.

 

 

Вин седеше кротко в тъмното подземие. Беше опряла гръб на каменния блок — всъщност вратата на нейния затвор. До нея на плочника блещукаше фенерът, който бе взела от голямата зала.

Беше се изморила да Тласка и Тегли, опитвайки се да си пробие път навън. Постепенно си даде сметка, че натрошените камъни, които бе видяла отвън — и бе сметнала, че са резултат от насилствено отваряне, — са там по съвсем друга причина. Йомен очевидно бе накарал да извадят от вратата металните плочи, предназначени да бъдат Тласкани и Теглени от аломанти. Така вратата бе само масивна каменна преграда. Дори сега би трябвало да може да я измести, с подсилен с дуралуминий пютриум. Ала подът бе под наклон спрямо вратата и Вин не можеше да си осигури нужната опора. Освен това, изглежда, бяха заклинили пантите — или може би бяха натрупали още камъни отвън, — защото вратата дори не помръдваше.

Разбираше, че е станала жертва на добре организирана от Йомен клопка. Нима с Елънд бяха толкова лесно предсказуеми? Каквото и да бе обяснението, планът бе брилянтен. Йомен знаеше, че не може да се бие с тях. Ето защо вместо това бе заловил нея. Така бе постигнал същия резултат, но без да поема рискове. А тя бе паднала сама в клопката.

През първия половин час претърси помещението. Не само че нямаше друг изход, но и не откри никакви тайни запаси от атиум. Всъщност не можеше да е напълно сигурна, с тези купища консервирана храна и какви ли не метали, но първоначалното претърсване не доведе до резултат.

— Разбира се, че няма да е тук — промърмори тя. — Йомен не е имал време да пренесе храната, но със сигурност би изнесъл атиума. Каква съм глупачка!

Беше отчаяна, ядосана, изтощена.

„Дано Елънд е направил каквото му казах — помисли си Вин. — Ако пленят и него…“

При тази мисъл ядно удари с глава неравната стена.

В мрака се чу шум.

Вин се стресна, после скочи и приклекна. Машинално провери металните си запаси — за момента разполагаше с предостатъчно.

„Сигурно ми се е…“

Отново го чу. Тихи стъпки. Потрепери. Възможно ли бе някой да се е спотайвал тук през цялото време?

Разпали бронз и изведнъж го почувства. Аломант. Мъглороден. Същият, когото бе засичала и преди — мъжът, когото бе преследвала.

„Това е значи! Йомен е искал неговият Мъглороден да се бие с нас, но е знаел, че първо трябва да ни раздели!“ Усмихна се и бавно се изправи. Не беше в най-изгодното положение, но така поне имаше някакъв шанс. Мъглороден, когото да победи, а после да държи като заложник, докато я освободят.

Изчака го да се доближи — ако се съдеше по аломантичните пулсации, той не знаеше, че го е засякла, — после изрита фенера към него и скочи.

Той вдигна глава към нея, докато тя се извисяваше във въздуха, с извадени кинжали.

И Вин го позна.

Рийн.