Брандън Сандърсън
Героят на времето (44)

41.

Хемалургичните клинове променят хората физически в зависимост от това кои са търсените способности, къде се забиват клиновете и колко на брой са поставени. Инквизиторите например се променят драстично от човешкия си първообраз. Сърцата им са на различно място от тези при нормалните хора, а мозъците се изместват така, че да се нагласят към дължината на забитите в очите клинове. Колосите се променят още по-драстично.

Човек би си помислил, че най-сериозна е промяната при кандра. Но не бива да се забравя, че новите кандра се създават от мъгливи духове, а не от хора. Клиновете, носени от кандра, предизвикват в телата им относително малки изменения, но пробуждат умовете им да функционират активно. По ирония на съдбата докато клиновете обезчовечават колосите, те, напротив, придават известно човекоподобие на кандра.

— Не разбираш ли, Бриз? — попита разпалено Сейзед. — Това е типичен пример за самозаблуждение — легенда, подражаваща на реалния живот. Хората вярват в Оцелелия от Хатсин и затова си създават друг „оцелял“, който да им помага във време на изпитания.

Бриз повдигна вежди. Стояха в задния край на тълпата, която се събираше на пазарния площад, и чакаха да се появи Гражданина.

— Невероятно — продължи Сейзед. — Не съм и предполагал, че легендата за Оцелелия може да придобие подобно развитие. Давах си сметка, че ще започнат да го обожествяват, дори го смятах за неизбежно. Но тъй като Келсайър някога беше „обикновен“ човек, тези, които го почитат, изглежда, смятат, че и други техни съвременници могат да се издигнат до подобно положение.

Бриз кимна замислено. Алриане стоеше намръщена до него, недоволна от това, че я бяха накарали да облече дрехи на скаа.

Сейзед дори не забелязваше липсата на интерес у събеседниците си.

— Питам се как ли ще завърши тази история. Може би тези хора се нуждаят от поредица Оцелели. Това може да е началото на изключително интересна и жизнена религия, способна да се самовъзражда според нуждите на населението. Разбира се, новите Оцелели означават и нови водачи — всеки с различни възгледи. И вместо сменящи се светци, проповядващи единно учение, всеки от тези Оцелели ще се опитва да се отличи от тези, които го предхождат. Това може да доведе до раздробяване на масата почитатели и създаване на отделни течения, дори секти.

— Сейзед — рече Бриз. — Нали се беше отказал да се занимаваш с религии?

Сейзед се сепна.

— Аз наистина вече не събирам религии. Просто теоретизирам върху една възможност.

Бриз повдигна вежди.

— Освен това — продължи Сейзед — това може да допринесе за текущата ни мисия. Ако този нов Оцелял е действително съществуващ човек, той би могъл да ни помогне да свалим Куелион.

— Или — подхвърли Алриане — да заеме мястото му, след като Куелион падне.

— Вярно е — призна Сейзед. — Но и в двата случая не виждам защо се оплакваш, Бриз. Да не би да искаш отново да се захвана с религиите?

— Това беше преди да ни проглушиш ушите с твоите разсъждения — изсумтя Бриз. — Но защо се бави този Куелион? Ако пропусна обяда заради неговите екзекуции, наистина ще се ядосам.

Екзекуции. В разпалеността си Сейзед бе забравил за какво са дошли. Вълнението му изчезна и той си даде сметка защо Бриз е толкова намръщен. Изглеждаше привидно спокоен, но със сигурност бе потиснат от мисълта, че Гражданина обрича невинни хора на ужасяваща смърт сред пламъците.

— Ето го — посочи Алриане и те се обърнаха. Беше Гражданина, облечен с яркосин костюм. Това бе новият „одобрен“ цвят — такъв, какъвто можеше да носи само той. Съветниците му бяха облечени в червено.

— Най-после — рече Бриз и последва тълпата, която се люшна нататък.

Сейзед се намръщи. Почти беше готов да повика войниците си и да им нареди да спрат това безумие. Разбира се, даваше си сметка, че постъпката му ще е глупава. Ако изиграеше козовете си сега, за да спаси неколцина, можеше да изгуби целия град. Той въздъхна и последва Бриз и Алриане. Знаеше, че това, което предстои да види, ще му припомни още веднъж за неотложността на задачите му в Ортьо. Теологичните изследвания можеха да почакат.

 

 

— Ще трябва да ги убиеш — каза Келсайър.

Дух бе приклекнал неподвижно върху един покрив в богаташката част на Ортьо. Отдолу се приближаваше свитата на Гражданина — Дух я наблюдаваше иззад превръзката на очите си. Наложи се да похарчи доста пари — почти всички, които бе взел от Лутадел, — за да узнае предварително мястото на поредната екзекуция и да заеме подходяща позиция.

Вече различаваше ясно нещастниците, които Куелион бе обрекъл на смърт. Мнозина от тях бяха като сестрата на Франсон — хора, чието благородническо потекло е било разкрито. Други обаче може би дори не бяха издънки на благородници. За един от тях Дух със сигурност знаеше, че се е изказвал на висок глас срещу Куелион. Принадлежността му към аристокрацията бе повече от съмнителна. Всъщност навремето бил занаятчия, обслужващ благородници.

— Зная, че не искаш да го направиш — продължи Келсайър. — Но не бива точно сега да си изпускаш нервите.

Дух се чувстваше невероятно силен — пютриумът го изпълваше с усещане за неуязвимост, каквото не бе изпитвал досега. През последните шест дни бе спал само няколко часа, но не усещаше никаква умора. Притежаваше чувство за равновесие, на което би му завидяла и най-опитната котка, и сила, каквато не биха могли да му осигурят и мускулите на атлет.

И все пак тази сила не беше всичко. Дланите му се потяха под наметалото и по челото му избиваха капки пот. Той не беше Мъглороден. Не беше Келсайър, нито Вин. Беше само Дух. Какво си мислеше?

— Не мога да го направя — прошепна.

— Можеш — възрази Келсайър. — Гледах те, докато се упражняваше с бастунчето. А и когато се сби с онези войници на площада. Едва не те убиха, но все пак ти си имаше работа с двама Главорези. Справи се много добре, като се има предвид последното.

— Аз…

— Трябва да спасиш тези хора, Дух. Попитай се — какво щях да направя аз?

— Но аз не съм ти.

— Все още не — прошепна Келсайър.

„Все още не?“

Долу на улицата Куелион говореше за хората, които щяха да бъдат екзекутирани. До него стоеше сестра му, Белдре. Дух се наведе напред. Дали наистина на лицето й се четеше симпатия, дали в погледа й, отправен към обречените, не съзря съчувствие? Или виждаше само това, което би искал да види? Огледа осъдените. Сред тях имаше и дете, момиченце, притиснало се уплашено към една от жените, докато ги побутваха към къщата, избрана да се превърне в тяхна клада.

„Келсайър е прав — помисли Дух. — Не бива да позволя това да се случи. Може да не успея, но поне трябва да се опитам“. Слезе от покрива, свърна зад ъгъла и се шмугна в избата.

Благородниците са странни създания. По времето на лорд Владетеля непрестанно се страхуваха за живота си, не по-малко от скаа, защото дворцовите интриги можеха да доведат до затвор, дори смърт. Дух трябваше да се досети още отначало какво е пропуснал. Нито една банда не би си построила леговище без резервен изход за случаи на опасност.

Защо благородниците трябваше да постъпват различно?

Той скочи и прелетя над последните стъпала. Тупна на прашния под и подсиленият му слух долови гласа на Куелион отгоре. Чуваше се ропотът на тълпата. Долу, в сумрачното мазе, Дух намери онази част от стената, в която бе прокопан таен тунел, водещ към съседната къща. В тунела, с гръб към него, стояха неколцина войници.

— Бързо — каза един от тях. — Преди огънят да стигне дотук.

— Моля ви! — проплака нечий глас откъм подпалената къща и звукът отекна в тунела. — Вземете поне детето!

Надигнаха се още викове. Войниците стояха в тунела и пречеха на осъдените да избягат. Бяха пратени от Куелион да спасят един от тях. Навън Куелион продължаваше да заклеймява хората с благородническа кръв. Но аломантите бяха твърде ценни, за да ги избива. Тъкмо по тази причина къщата бе подбрана много внимателно — също като останалите и тя имаше таен подземен изход.

Идеалният начин да се подсилва мистерията и същевременно да се държи в подчинение населението. Но не тази лицемерна постъпка помогна на Дух да се овладее, преди да се хвърли към войниците.

Подтикна го детският плач.

— Убий ги! — изкрещя Келсайър.

Дух замахна с бастунчето. Един от войниците се обърна и на лицето му се изписа изумление.

Той падна пръв.

Дух не си бе давал сметка колко силно може да удря. Вдлъбнатият от удара шлем на войника отлетя навътре в тунела. Другите войници се развикаха изплашено, когато Дух прекрачи падналия им другар и скочи към тях. Бяха въоръжени с мечове, но не можеха да ги размахат в тесния тунел.

За разлика от тях, Дух бе въоръжен с кинжали.

Замахна уверено, подтикван от пютриума и гнева, с изострени докрай сетива. След броени мигове повали двама войници, изблъска телата им настрани и продължи да напредва. В дъното на тунела четирима войници бяха заобиколили нисичък скаа.

В очите им се четеше страх.

После те изведнъж се обърнаха, блъснаха тайната вратичка и се върнаха в мазето на подпалената къща.

Дух наръга в корема най-бавния, остави кинжала в тялото му и извади второто фехтоваческо бастунче. Късата твърда пръчка му придаде увереност и той се втурна през групичката на осъдените да преследва войниците.

— Не им позволявай да избягат — прошепна Келсайър. — Иначе Куелион ще разбере, че тези хора са били спасени. Нека живее в неведение…

В другия край на подземието трепкаше светлина. Отблясъци от пожара. Дух усещаше жежкия полъх на пламъците. Тримата войници пред него вдигнаха бавно оръжията си. През процепите на тавана започна да се процежда дим, стелеше се като черна мъгла. Осъдените се скупчиха в ъгъла.

Дух пристъпи напред и замахна с бастунчето към най-близкия войник. Той отскочи встрани, после се хвърли напред. При обикновен двубой Дух вероятно щеше да бъде прободен.

Спасиха го пютриумът и калаят. С пютриума се движеше с бързината на светкавица, а с калая усети полъха на спускащото се острие и разбра съвършено точно къде ще удари. Сърцето му залумка в гърдите, докато мечът разсичаше дрехата му на косъм от плътта. Бастунчето се стовари върху китката на първия войник и в следващия миг удари втория по главата. Първият извика болезнено, вторият рухна.

Третият войник също вече замахваше. Дух вдигна второто бастунче и кръстоса двете пред себе си. Мечът проряза едното и се заби във второто. Дух отмести меча встрани, приклекна и удари с лакът мъжа в корема.

Докато той падаше, Дух го удари по главата. Звукът от строшена кост отекна рязко в ниското помещение. Войникът се строполи в краката на Дух.

„Справих се! — помисли си Дух. — Аз съм като тях. Като Вин и Келсайър. Повече няма да се крия и да бягам при първия признак за опасност. Мога да се бия!“

Усмихна се доволно, обърна се…

И видя, че раненият войник е опрял собствения му кинжал в гърлото на малкото момиче. Стоеше с гръб към обхванатия от пламъци коридор, втренчил отчаян поглед в тайния тунел към съседната къща. Зад него пламъците облизваха рамката на вратата и вече проникваха в помещението.

— Бягайте! — извика Дух и пристъпи към войника. — Излезте през задната врата на къщата от другата страна на тунела. Там ви чакат хора, които ще ви отведат на сигурно място и после ще ви изведат от града. Бързо!

Осъдените се измъкваха. Войникът не помръдваше. Вероятно вече се бе досетил, че си има работа с аломант — нито един обикновен човек не би се справил толкова бързо с толкова войници. За късмет на Дух Куелион не бе пратил тук аломанти. Вероятно ги държеше около себе си, за да го пазят.

Дух спря, захвърли строшеното бастунче, но задържа другото, стискаше го здраво, за да прикрие треперенето на ръката си. Момичето хлипаше едва чуто.

„Какво щеше да направи Келсайър?“

Зад гърба му последният осъден се измъкваше през прохода.

— Ей, ти! — извика Дух, без да се обръща. — Залости вратата отвън! Бързо!

— Но…

— Залости я! — кресна Дух.

— Не! — изрева ужасено войникът и притисна острието в гърлото на момичето. — Ще я убия!

— Убий я и ще умреш и ти — отвърна Дух. — Знаеш го. Няма да ти позволя да се измъкнеш. Ти си…

Вратата зад гърба му се затръшна.

Войникът извика, пусна момичето и се хвърли към нея, за да я отвори, преди резето да е паднало.

— Това е единственият изход! Да не искаш да…

Дух му счупи колената с един удар с бастунчето. Войникът изпищя и рухна на пода. Вече три от стените бяха обхванати от пламъци. Топлината бе непоносима.

От другата страна на вратата резето изтрака. Дух погледна войника.

— Остави го — рече Келсайър. — Нека изгори.

Дух се поколеба.

— Той щеше да зареже тези нещастници да изгорят — продължи Келсайър. — Нека сам разбере на какво ги е обрекъл — какво е направил вече няколко пъти по заповед на Куелион.

Дух обърна гръб на стенещия мъж, отиде до вратата, приклекна и я удари с рамо.

Тя не поддаде.

Дух изруга и я ритна. Отново безрезултатно.

— Тази врата е поръчана от човек, който се е страхувал от убийци — рече Келсайър. — От човек, познаващ силата на аломантите. Пригодена е да издържа на атаките на всеки Главорез.

Пожарът се разгаряше. Момичето се бе свило на пода и хленчеше. Дух се обърна към пламъците и пристъпи напред. Подсилените му сетива правеха топлината почти непоносима.

Той стисна зъби и вдигна момичето на ръце.

„Нали горя пютриум — помисли си. — Той ще ми помогне. Би трябвало“.

 

 

От прозорците на къщата бълваше черен дим. Сейзед стоеше до Бриз и Алриане сред смълчаната тълпа. Притихналите хора гледаха как пламъците поглъщат осъдените. Вероятно подсъзнателно се досещаха за истината.

Че могат съвсем скоро да споделят участта им.

— Колко бързо започнахме да повтаряме историята — прошепна Сейзед. — До съвсем неотдавна тези хора присъстваха на организираните от лорд Владетеля екзекуции. Сега ги правят сами.

Откъм къщата долетяха викове. Писъци на умиращи хора.

— Келсайър грешеше — промърмори Бриз.

Сейзед го погледна намръщено.

— Той обвиняваше благородниците — продължи Бриз. — Смяташе, че ако се отървем от тях, няма да стават такива неща.

Сейзед кимна. Неочаквано из тълпата се понесе тревожен ропот и Сейзед почувства, че настроенията на присъстващите се менят в друга посока. Трябваше да се направи нещо, да се спре тази безумна жестокост. Защо никой не се съпротивляваше? Куелион стоеше спокоен, заобиколен от облечените в червено мъже. Сейзед стисна зъби, усетил нарастващ гняв.

— Алриане, мила — рече Бриз. — Сега не е моментът…

Сейзед погледна към младата жена. По бузите й се стичаха сълзи.

„В името на забравените богове — помисли Сейзед, усетил неуловимото й докосване върху чувствата си, разпалването на гнева към Куелион. — Бива я почти колкото Бриз“.

— Защо не? — попита Алриане. — Той го заслужава. Мога да накарам тази тълпа да го разкъса жив.

— И тогава мястото му ще заеме неговият заместник — рече Бриз. — Който ще нареди да екзекутират тези хора. Не сме готови за това.

— Бриз, ти никога не си готов — тросна се тя.

— Подобни неща изискват…

— Чакайте — спря ги Сейзед и се намръщи, загледан към къщата. Една от капандурите на покрива се разтресе.

— Вижте! — извика Сейзед. — Някой се измъква!

Бриз повдигна вежди.

— Може би Огненият бог възнамерява да ни се появи в целия си блясък? — И се усмихна, доволен от духовитостта си. — Все пак защо дойдохме тук? Едва ли за да…

Една от дъските, с които бе закована капандурата, изхвърча във въздуха, като остави черна диря. Прозорецът я последва. Мъж с димящи дрехи изскочи на покрива. Наметалото му гореше на няколко места. В ръцете си държеше някакъв вързоп. Не — беше дете. Мъжът претича по горящия покрив и скочи, следван, от опашка черен дим.

Стъпи на земята с ловкостта на човек, разпалил пютриум, и дори не се олюля. Наметалото му продължаваше да пуши. Хората отстъпиха изплашено. Куелион го гледаше втрещено.

Мъжът се изправи и качулката му се свлече назад. Едва сега Сейзед го позна.

На светлината от пожара Дух изглеждаше много по-възрастен. А може би Сейзед упорстваше да вижда в него детето? Каквото и да бе, сега Дух стоеше гордо изправен срещу Куелион, с димяща превръзка на очите и сгушено в прегръдките му дете. Не изглеждаше ни най-малко изплашен от двайсетината войници.

— Алриане, май ще трябва да ги Разбуним в края на краищата! — каза Бриз.

И Сейзед изведнъж усети нарастващ натиск в душата си. Бриз разсейваше страничните му чувства — объркването, загрижеността — и оставяше и него, и околните изцяло в плен на разпалвания гняв.

Тълпата изригна внезапно — с името на Оцелелия на уста хората се нахвърлиха върху стражниците. За един кратък момент Сейзед се изплаши, че Дух няма да се възползва от това и да избяга. Въпреки странната превръзка на очите му Сейзед бе сигурен, че младежът гледа право към Куелион — сякаш го предизвикваше.

За щастие миг по-късно Дух се обърна. Тълпата бе отвлякла вниманието на войниците, а той се движеше с невероятна пъргавина. Хукна към една близка уличка, притиснал момичето към гърдите си. Веднага щом се скри от погледите им, Бриз укроти тълпата, преди да е започнало истинско клане. Хората отстъпиха назад и започнаха да се разпръскват. Войниците на Гражданина обаче останаха близо до своя водач. Сейзед долови гняв в гласа му, докато им нареждаше да отстъпят. Не би могъл да отдели повече от неколцина стражници, за да преследват Дух, поради заплахата от нови размирици. Предпочиташе да се оттегли на безопасно място.

— Брей! — рече Бриз. — Това вече беше наистина неочаквано.