Кен Фолет
Крахът на титаните (88)

VII

— Записах се, за да се измъкна от Борстал — каза Джордж Бароу, докато се подпираше на перилата на парахода от Саутхемптън. Борстал се наричаха затворите за малолетни престъпници. — Прибраха ме на шестнайсет за взлом и ми друснаха три години. След една ми писна да правя свирки на надзирателя и казах, че искам да се пиша доброволец. Той ме натири в наборния пункт и това беше.

Били го погледна. Момчето имаше крив нос, смачкано ухо и белег на челото. Приличаше на бивш боксьор.

— На колко си сега? — попита го той.

— Седемнайсет.

Не се позволяваше на младежи под осемнадесет години да постъпват в армията, а преди да бъдат пратени зад граница, трябваше да са навършили деветнадесет. Армията непрекъснато нарушаваше и двата закона. Наборните сержанти и медицинските служители получаваха по половин крона за всеки приет и те рядко разпитваха момчетата, които твърдяха, че са по-големи, отколкото изглеждат. В батальона имаше едно момче с вид на петнадесетинагодишно. Казваше се Оуен Бевин.

— Остров ли подминахме току-що? — попита Джордж.

— Да. Това е остров Уайт — отвърна Били.

— О. Мислех, че е Франция.

— Не, Франция е много по-далеч.

Пътуването трая до ранното утро на следващия ден. Пристанаха в Хавър. Били слезе по трапа и за пръв път в живота си стъпи на чужда земя. Всъщност не беше земя, а калдъръм. Оказа се трудно да крачи по него с подкованите ботуши. Минаха през града, сподирени от безмълвните погледи на французите. Били беше слушал как красиви момичета признателно прегръщат пристигалите британци, ала видя само апатични жени на средна възраст със забрадки.

Отидоха в един лагер, където преспаха. На следващата сутрин се натовариха на влак. Да е в чужбина се оказа не тъй вълнуващо, както Били очакваше. Всичко беше различно, но не много. Също като Британия, и Франция се състоеше предимно от поля и села, пътища и железници. Нивите имаха огради, а не плетове, и селата му се видяха по-големи и по-добре построени — и това беше всичко. Разочарование. Към края на деня стигнаха квартирите си — огромен нов лагер от набързо построени казарми.

Били беше произведен в ефрейторски чин и отговаряше за отделение от осем човека, сред които Томи, малкият Оуен Бевин и Джордж Бароу, момчето от Борстал. Към тях се присъедини тайнственият Робин Мортимър, който беше редник, въпреки че изглеждаше тридесетинагодишен. Докато пиеха чай с хляб и конфитюр в дългата столова с още около хиляда души, Били попита:

— Е, Робин, всички тук сме нови, но ти имаш вид на по-опитен. Каква ти е историята?

Мортимър отвърна с лекия акцент на образован уелсец, обаче речникът му беше миньорски.

— Не ти влиза в шибаната работа, Тафи.

После отиде да седне другаде.

Били сви рамене. „Тафи“ не беше кой знае каква обида, особено от друг уелсец.

Четири отделения съставяха взвод. Взводен сержант на Били беше двадесетгодишният Илайджа Джоунс, синът на Джон Джоунс Магазинера. Минаваше за корав ветеран, понеже беше на фронта вече от година. Джоунс се черкуваше в параклиса „Витезда“, а с Били се знаеха още от училище. Там Джоунс получи прякора Пророка Джоунс заради старозаветното си име.

Пророка чу разменените с Мортимър реплики.

— Ще си поприказвам с него, Били — рече той. — Надут хубостник си е той, ама не бива така да говори на един ефрейтор.

— Защо се е начумерил така?

— Бил майор. Какви ги е надробил не знам, обаче го съдил военен съд и го разжалвали, сиреч отнели му офицерския чин. А понеже бил годен за военна служба, веднага го взели като редник. Ей така правят с провинилите се офицери.

След чая се запознаха с взводния си командир, младши лейтенант Джеймс Карлтън-Смит, момък на възрастта на Били. Беше скован и притеснен и изглеждаше прекалено млад да води когото и да било.

— Войници — подзе той със сдържан аристократичен акцент, — за мен е чест да ви водя и зная, че ще проявите лъвска смелост в предстоящата битка.

— Скапана брадавица — измърмори Мортимър.

Били знаеше, че това е прозвището на младшите лейтенанти, но само другите офицери ги наричаха така.

Тогава Карлтън-Смит представи командира на рота Б, майор граф Фицхърбърт.

— Мътните да го вземат — промълви Били. Зяпаше как най-омразният му човек се качи на един стол и се обърна към ротата. Фиц беше в отлично ушита униформа и носеше ясеново бастунче, от онези, които някои офицери много харесваха. Говореше със същия акцент като Карлтън-Смит и изрече същите баналности. Били направо не вярваше на лошия си късмет. Какво търсеше Фиц тук? Да не би да забременяваше френските камериерки? Трудно му беше да понесе мисълта, че тъкмо този безнадежден никаквец ще е негов командващ офицер.

Когато офицерите си тръгнаха, Пророка рече тихо на Били и Мортимър:

— Лейтенант Карлтън-Смит е учил в Итън до миналата година. Итън беше шикозно училище; и Фиц беше учил там.

— Защо тогава е офицер? — попитал Били.

— В Итън е бил пукало. Това означава отговорник за дисциплината.

— Оо, хубаво — саркастично отвърна Били. — Няма от какво да се притесняваме значи.

— Не знае много за войната, обаче му стига акълът да не се големее. Затова наглеждаме ли го, ще се справи. Ако го видите, че почва да върши глупости, кажете ми — продължи Пророка. Той спря погледа си върху Мортимър. — Знаеш как е, нали?

Мортимър кисело кимна.

— Е, ще разчитам на вас.

След няколко минути стана време да гасят лампите. Нямаше легла — просто на пода бяха наредени сламеници. Били лежеше буден и с възхита мислеше за това как Пророка постъпи с Мортимър. Справи се с труден подчинен, като го превърна в свой съюзник. И тате така се справяше със смутителите.

Съобщението на Пророка се отнасяше и до Били. Дали не смяташе и него за смутител? Спомни си, че Пророка беше сред богомолците в онази неделя, когато Били чете притчата за прелюбодейката. Сега си рече — „така е съвсем честно, аз съм смутител“.

На Били не му се спеше много, а и навън още беше светло, обаче заспа незабавно. Събуди го страховит шум, като от гръмотевична буря, току над главата му. Седна на сламеника. Мъждивата светлина на утрото влизаше през мокрите от дъжда прозорци, но буря нямаше.

Другите войници също се дивяха.

— Иисусе Христе, това пък какво беше? — обади се Томи.

Мортимър палеше цигара.

— Артилерийски огън — рече той. — Нашите оръдия. Добре дошъл във Франция, Тафи.

Били не го слушаше. Той гледаше Оуен Бевин на отсрещния сламеник. Момчето седеше, дъвчеше ъгълчето на завивката и плачеше.