Кен Фолет
Крахът на титаните (119)

V

Григорий изпитваше огромно задоволство от това, че прокара първия си законодателен акт като избран представител. През следващите два дни имаше още няколко и текущата работа на революционното правителство го погълна дълбоко. Ала не спираше да мисли за Катерина и Владимир и в четвъртък вечерта най-сетне получи възможност да се измъкне да ги види.

Докато крачеше към югозападните покрайнини сърцето му беше изпълнено с мрачни предчувствия. Катерина беше обещала да страни от неприятностите, но петроградските жени бяха убедени, че революцията е толкова тяхна, колкото и на мъжете. Все пак започна на Международния ден на жените. Това не беше нещо Ново. Майката на Григорий загина в провалената революция през 1905 година. Ако Катерина беше решила да вземе Владимир и да иде в центъра на града, за да види какво става, нямаше да е единствената майка. А мнозина невинни загинаха — застреляни от полицията, стъпкани от тълпата, прегазени от пияни войници в крадени коли или застигнати от заблудени куршуми. Когато влезе в старата къща, със страх зачака да го посрещне някоя от другите наемателки, която с мрачно лице и сълзи на очи да му каже „Случи се нещо ужасно“.

Григорий се качи по стълбите, почука на вратата и влезе. Катерина скочи от стола си и се хвърли в прегръдките му.

— Жив си! — възкликна тя и го целуна нетърпеливо. — Така се тревожех! Не знам какво бихме правили без теб.

— Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. Сега съм депутат в съвета.

— Депутат! — Катерина засия от гордост. — Моят мъж!

Тя го прегърна.

Григорий наистина я беше впечатлил. Досега това не се беше случвало.

— Депутатът е просто представител на хората, които са го избрали — скромно рече той.

— Но хората винаги избират най-умните и най-стабилните.

— Е, поне опитват.

Стаята беше мъждиво осветена от една маслена лампа. Григорий остави на масата пакет. С новото си положение нямаше затруднения да получава храна от кухните в казармата.

— Вътре има и кибрит и едно одеяло — каза той.

— Благодаря ти!

— Надявам се да сте стояли у дома, доколкото е възможно. Все още е опасно по улиците. Ние опитваме да правим революция, но някои просто вилнеят.

— Почти не съм излизала. Чаках вести от теб.

— Как е нашето момченце?

Владимир спеше в ъгъла.

— Липсва му неговият татко.

Имаше предвид Григорий. Не той беше искал Владимир да го нарича „татко“, но прие хрумването на Катерина. Нямаше вероятност някога да видят Лев отново — нямаха вести от него вече близо три години — така че детето никога нямаше да узнае истината и навярно така беше по-добре.

— Съжалявам, че спи. Той обича да те вижда — каза Катерина.

— Ще говоря с него сутринта.

— Можеш да останеш тук? Прекрасно!

Григорий седна, а Катерина коленичи пред него и събу ботушите му.

— Изглеждаш уморен.

— Уморен съм.

— Да си лягаме. Късно е.

Започна да разкопчава куртката му, а Григорий се облегна назад и я остави.

— Генерал Хабалов се крие в Адмиралтейството — рече той. Бояхме се, че може да отвоюва железопътните гари, но той дори не опита.

— Защо?

Григорий сви рамене.

— От страх. Царят нареди на Иванов да тръгне срещу Петроград и да установи военна диктатура, обаче войниците на Иванов се разбунтуваха и походът беше отменен.

Катерина се свъси.

— Нима старите управляващи просто са се предали?

— Така изглежда. Странно, нали? Но явно няма да има контрареволюция.

Легнаха си — Григорий по бельо, а Катерина с рокля. Никога не се събличаше пред него. Може би смяташе, че трябва да скрие нещо. Това беше една от странностите й, които Григорий приемаше не без съжаление. Взе я в прегръдките си и я целуна. Когато проникна в нея, тя каза:

— Обичам те.

Григорий се почувства най-щастливият мъж на света.

По-късно Катерина сънливо попита:

— Какво ще стане после?

— Ще има учредително събрание след всеобщи, преки, тайни и равни избори. Дотогава Думата съставя временно правителство.

— Кой ще го оглави?

— Лвов.

Катерина се изправи в леглото.

— Княз? Защо?

— Нужно им е доверието на всички класи.

— Всички класи могат да вървят по дяволите! — Гневът я правеше още по-красива, лицето й поруменяваше, а очите й заблестяваха. — Работниците и войниците направиха революцията. За какво ни е доверието на други?

Същият въпрос по-рано тормозеше и Григорий, но отговорът го убеди, че така трябва.

— Нужно ни е фабрикантите отново да отворят предприятията си, търговците на едро отново да снабдяват града и магазинерите да заработят.

— Ами царят?

— Думата иска той да абдикира. Пратили са двама делегати в Псков да му предадат.

Катерина зяпна.

— Да абдикира? Царят? Та това е краят.

— Да.

— Възможно ли е?

— Не знам. Утре ще разберем.