Кен Фолет
Крахът на титаните (149)

II

В един сутринта в четвъртък, двадесет и първи март, бригадата зае предни позиции в готовност за атака. Валтер и офицерите от неговия батальон седяха в укритието на предния окоп. Разговаряха, за да облекчат напрежението от очакването на боя.

Готфрид фон Кесел тълкуваше стратегията на Лудендорф.

— Това настъпление в западна посока ще забие клин между британците и французите — дрънкаше той със същата невежа самоувереност, която имаше и когато работеше с Валтер в немското посолство в Лондон. — После ще се насочим на север, ще фланкираме англичаните отдясно и ще ги изтласкаме в Ламанша.

— Не, не — възрази лейтенант фон Браун, по-възрастен мъж. — След като направим пробив във фронтовата линия, ще бъде умно да стигнем чак до атлантическия бряг. Представете си как нашата линия се простира през средата на Франция и дели френските войски от техните съюзници.

— Та тогава враговете ни ще се намират и на север, и на юг от нас! — възрази фон Кесел.

Намеси се още един, капитан Келерман.

— Лудендорф ще тръгне на юг — предсказа той. — Трябва да вземем Париж. Само това е от значение.

— Париж е просто един символ — презрително отвърна фон Кесел.

Никой не знаеше със сигурност, само разсъждаваха. Валтер беше твърде напрегнат, за да слуша безцелни разговори, и излезе. Войниците седяха в окопа, тихи и спокойни. Часовете преди битката бяха време за размисъл и молитва. Снощи в ечемичената яхния имаше говеждо, голяма рядкост. Духът беше висок — всички усещаха, че идва краят на войната.

Нощното небе беше осеяно с ярки звезди. Полевите кухни даваха закуска — черен хляб и рядко кафе с вкус на жълта ряпа. По-рано беше превалял дъжд, но отмина и вятърът почти спря. Значи можеха да се изстрелват снаряди с отровен газ. И двете страни ползваха газ, обаче Валтер научи, че сега немците ще пуснат нова смес — смъртоносен фосген и сълзотворен газ. Сълзотворният газ не беше опасен, но проникваше през стандартните британски противогази. Теорията беше, че, раздразнени от него, противниковите войници ще свалят противогазите, за да си потъркат очите, при което ще вдишат фосгена и ще умрат.

Големите оръдия бяха разположени по цялата дължина на немските позиции. Валтер не беше виждал никога толкова много артилерия. Разчетите трупаха муниции. Зад тях имаше втора линия оръдия, готови за тръгване — конете вече бяха впрегнати. Това щеше да е втората вълна на баража.

В четири и половина всичко затихна. Полевите кухни изчезнаха; артилеристите насядаха по земята да чакат; офицерите се изправиха в окопите и се взряха отвъд ничията земя в мрака, където спяха враговете. Дори конете не шумяха. „Това е последната ни възможност да победим“, рече си Валтер. Питаше се: „Не трябва ли да се помоли?!“.

В пет без двадесет в небето се издигна бял пламък. Блясъкът му скри трепкащите звезди. След миг голямото оръдие до Валтер стреля с мощен пламък и така силен тътен, че той залитна, сякаш някой го беше бутнал. Ала това не беше нищо. След секунди вече стреляха всички оръдия. Шумът беше по-силен от гръмотевична буря. Дулният пламък озаряваше лицата на артилеристите, които вкарваха тежките снаряди и кордита. Изпарения и дим изпълниха въздуха. Валтер се мъчеше да диша само през носа. Земята под краката му се тресеше.

Скоро съгледа взривове и пламъци от британската страна — немските снаряди попадаха в складовете за боеприпаси и в резервоарите за гориво. Валтер знаеше какво е да се намираш под артилерийски обстрел и съжаляваше врага. Надяваше се Фиц да не е там.

Оръдията така се нажежиха, че можеха да изгорят кожата на всеки, който проявеше глупостта да ги докосне. Горещината деформира дулата и изкриви прицела им, затова разчетите почнаха да ги охлаждат с мокри чували. Щурмоваците на Валтер доброволно се заеха да носят кофи вода от бомбените ями, за да мокрят чувалите. Пехотинците винаги с готовност помагаха на артилеристите преди началото на атаката — всеки противников войник, убит от оръдията, означаваше един стрелец по-малко срещу пехотата.

Началото на деня донесе мъгла. Близо до оръдията взривовете разсейваха влагата, но в далечината нищо не се виждаше. Валтер се угрижи. Сега артилеристите трябваше да стрелят „по карта“. За щастие, разполагаха с подробни и точни планове на британските позиции, повечето от които бяха всъщност немски само преди година. Но нямаше какво да замени коригирането на прицела според видяното на момента. Началото беше лошо.

Мъглата се смеси с барутния дим. Валтер покри носа и устата си с кърпичка. От британците не идваше ответен огън, поне в този участък. Това окуражи Валтер. Навярно тяхната артилерия вече беше унищожена. Единственият загинал германец близо до Валтер беше един стрелец с мортира, чието оръжие се взриви — вероятно снарядът беше избухнал вътре в дулото. Санитарите отнесоха трупа и превързаха раните на поразените от осколки.

В девет сутринта Валтер премести хората си на позиции за нападение. Щурмоваците залегнаха зад оръдията, а пехотинците застанаха в окопите. Зад тях се трупаха оръдията от втората вълна, санитарите, свързочниците, войниците, които попълваха запасите от боеприпаси, и куриерите.

Щурмоваците носеха от новите каски, така наречените „кофи за въглища“. Те първи изоставиха старите pickelhaube. Карабините им бяха Маузер К98. Заради късата цев, те бяха неточни на голямо разстояние, но в близък бой в окопите бяха по-удобни от дългоцевните пушки. През гърдите на всеки войник висеше торба с дузина ръчни гранати. Томитата ги наричаха „татърмашър“, като инструмента за мачкане на картофи, ползван от жените им у дома. Явно във всяка британска кухня имаше такива. Валтер знаеше това от разпитите на военнопленниците, той самият никога не беше влизал в британска кухня.

Той надяна противогаза и даде знак на хората си да направят същото, за да не пострадат от немския отровен газ, когато стигнат другата страна. След това, в девет и половина, се изправи. Метна пушката на гръб и хвана по една граната във всяка ръка, както беше правилно за щурмовак в нападение. Не можеше да изкрещи заповедите си, понеже никой нищо не чуваше. Затова даде знак с ръка и побягна.

Войниците го последваха в ничията земя.

Почвата беше твърда и суха, от седмици не беше валяло обилно. Това беше добре за нападателите, понеже улесняваше придвижването на хората и на техниката.

Тичаха приведени. Немските оръдия стреляха над главите им. Войниците на Валтер съзнаваха опасността да бъдат ударени от свой снаряд, особено в мъглата, когато наблюдателите не можеха да поправят прицела на артилеристите. Но си струваше риска. Така можеха да се доближат толкова много до противниковия окоп, че след края на бомбардировката, британците нямаше да разполагат с време да заемат позиции и да разположат картечниците си, преди щурмоваците да ги връхлетят.

Докато продължаваха да тичат през ничията земя, Валтер се надяваше телените заграждения от другата страна да са разрушени от артилерията. В противен случай хората му щяха да се забавят, докато я прережат.

Вдясно от Валтер нещо избухна и той чу крясък. След миг погледът му беше привлечен от някакъв отблясък на земята — съгледа жица. Намираше се в незабелязано до момента минно поле. Когато осъзна, че със следващата стъпка може да се взриви, го връхлетя откровена паника. После се овладя.

— Гледайте в краката си! — викна той, ала думите му се изгубиха в тътена на оръдията. Продължиха да тичат. Както обикновено, ранените трябваше да бъдат оставени на санитарите.

След миг, в десет без двадесет, оръдията млъкнаха.

Лудендорф беше изоставил старата тактика на неколкодневен артилерийски обстрел преди атака: това даваше на противника прекалено много време за докарване на резерви. Изчислено беше, че пет часа са достатъчни да объркат и деморализират врага и да не му позволят да се реорганизира.

„На теория“, рече си Валтер.

Поизправи се и затича по-бързо. Дишаше тежко, но равномерно, почти не се потеше, беше нащрек, ала спокоен. От сблъсъка с врага вече го деляха само секунди.

Стигна до британското телено заграждение. Не беше разрушено, но имаше отвори и Валтер поведе хората си през тях.

Ротните и взводните командири наредиха на войниците отново да се разгърнат. Изразяваха се повече с жестове, защото навярно се намираха достатъчно близо противникът да ги чуе.

„Сега мъглата е наш приятел и ни крие от враговете“, помисли Валтер и леко потръпна от задоволство. В този момент те можеха да очакват да ги връхлети пъклен картечен огън. Британците обаче не ги виждаха.

Валтер стигна до един участък, където земята беше напълно разровена от немските снаряди. В началото виждаше само кратери и камари пръст. После различи част от окоп и разбра, че е стигнал до британската линия. Но тя беше разрушена, артилерията беше свършила добра работа.

Имаше ли някой в този окоп? Никой не стреляше. Но най-добре беше да се провери. Валтер измъкна щифта на една граната и я метна в окопа като предпазна мярка. След като гранатата избухна, той надзърна над насипа. На земята лежаха няколко човека. Никой не помръдваше. Онези, които бяха оцелели от артилерийска огън по-рано, бяха погубени от гранатата.

„Засега имаме късмет“, каза си Валтер, „но да не очакваме да се задържи дълго.“

Той хукна край линията да провери останалата част от батальона си. Видя как петима-шестима британци се предават, с ръце върху каските с форма на супник, и без оръжия. В сравнение с немците, които ги вземаха в плен, те изглеждаха добре хранени.

Лейтенант фон Браун държеше пленниците на мушка, обаче Валтер не искаше офицерите му да губят време със затворници. Свали противогаза си, понеже и британците не носеха.

— Движение! — викна той на английски. — Натам, натам!

Сочеше към немските позиции. Британците вървяха напред и нямаха търпение да се измъкнат от сражението и да си спасят живота.

— Оставете ги — провикна се той към фон Браун. — Задните ешелони ще се занимават с тях. Вие трябва да продължавате напред.

Това беше целият замисъл на щурмоваците.

Валтер затича отново. В следващите няколкостотин метра се повтаряше същото: разрушени окопи, жертви от противникова страна, никаква реална съпротива. После чу картечна стрелба. След миг се натъкна на взвод, който се беше прикрил в рововете от снарядите. Залегна до фелдфебела, бавареца Шваб.

— Не можем да видим гнездото — обясни Шваб. — Стреляме по звука.

Шваб не беше схванал тактиката. От щурмовите отряди се очакваше да подминават силните позиции на врага и да оставят на пехотата да ги помете.

— Продължавайте напред! — нареди той на фелдфебела. — Заобиколете картечницата.

Когато настъпи временно затишие в стрелбата, Валтер се изправи и даде знак на хората.

— Хайде! Ставай, ставай!

Войниците се подчиниха. Той ги поведе по-далеч от картечницата, през един опразнен окоп.

Валтер отново се натъкна на Готфрид. Лейтенантът беше награбил тенекиена кутия бисквити и ги тъпчеше в устата си, докато търчеше.

— Не е за вярване! — провикна се той. — Трябва да видиш британската храна!

Валтер изби кутията от ръцете му.

— Тук си да воюваш, а не да се тъпчеш, проклет глупак такъв — кресна му той. — Върви напред!

Нещо претича през крака му и го сепна. Видя как в мъглата изчезва един заек. Несъмнено артилерията беше съсипала и заешките дупки.

Валтер погледна компаса, за да се увери, че продължават в западна посока. Не знаеше дали окопите, на които се натъкват, са съобщителни или снабдителни, така че тяхната ориентация не му говореше много.

Знаеше, че британците са последвали немския пример и са построили няколко линии окопи. Когато подмина първата линия Валтер очакваше скоро да попадне на добре укрепен окоп, наричан Червената линия, после — ако успееше да го преодолее — на около миля или повече в западна посока щеше да открие и друг окоп, Кафявата линия.

А след него чак до западния бряг лежеше само гола земя.

В мъглата напред почнаха да се взривяват снаряди. Определено не можеха да са изстреляни от британците — не биха стреляли по собствените си укрепления. Това трябва да беше втората вълна на немския бараж. Валтер и хората му рискуваха да изпреварят своята артилерия. Той вдигна предупредително ръце.

— Прикрий се! Предай нататък!

Войниците бяха стигнали до същия извод и нямаха нужда от заповед. Пробягаха няколко метра назад и скочиха в няколко празни окопа.

Валтер се въодушеви. Операцията се развиваше забележително добре.

На дъното на окопа лежаха трима британски войници. Двама не помръдваха, а третият стенеше. Къде ли бяха останалите? Сигурно бяха избягали. Или това можеше да се окаже отряд-самоубиец, останал да брани незащитимата позиция, за да даде време на отстъпващите си другари.

Единият от мъртвите британци беше необикновено висок и с големи ръце и крака. Грюнвалд начаса изу ботушите му.

— Моят размер! — обясни той. На Валтер сърце не му даде да го спре. Ботушите на ефрейтора бяха пробити.

Приседна да си поеме дъх. Проигра наум първата фаза на действията и прецени, че е нямало начин работата да се свърши по-добре.

След час немските оръдия отново млъкнаха. Валтер събра хората си и тръгнаха напред.

Докато се придвижваха по едно възвишение, Валтер чу гласове. Вдигна ръка и спря своите войници. Напред някой каза на английски:

— Мама му стара, нищо не мога да видя.

В акцента имаше нещо познато. Австралийски? По-скоро индийски.

— Ей, мътните да те вземат, щом не могат да те видят, не могат и да те гръмнат, бе — отвърна му някой със същото произношение.

В миг Валтер се пренесе в 1914 година, в голямото провинциално имение на Фиц. Така говореха слугите там. В това опустошено френско поле войниците пред Валтер бяха уелсци.

Горе небето като че просветля малко.