Кен Фолет
Крахът на титаните (52)

IV

Мод седеше в стаята си и не можеше да събере сили да се преоблече за вечеря. Прислужницата й беше приготвила рокля и някакви бижута, но тя само ги гледаше с празен поглед.

По време на светския сезон в Лондон, Мод почти всяка вечер ходеше на партита, защото голяма част от политиката и дипломацията, които така я увличаха, се случваха именно на подобни събития. Тази вечер обаче не се усещаше способна — не можеше да е бляскава и очарователна, не можеше да прикотква властни мъже да й издават мислите си, не можеше да си играе да променя мненията им, без дори да усетят.

Валтер отиваше на война. Щеше да сложи униформа и да носи оръжие, вражеските войници щяха да стрелят по него с оръдия и картечници, да се опитват да го убият или да го ранят тъй сериозно, та да не може да се възстанови. Трудно й беше да мисли за друго и все беше на прага на плача. Дори беше разменила остри думи с обичния си брат.

Чу се почукване на вратата. На прага стоеше Граут.

— Хер фон Улрих е тук, милейди.

Мод се смая. Не очакваше Валтер.

Граут забеляза изненадата й и добави:

Когато му казах, че господарят не е у дома, той помоли да види Вас.

— Благодаря — каза Мод, мина покрай Граут и слезе по стълбите.

Икономът извика след нея:

— Хер фон Улрих е в гостната. Ще помоля лейди Хърмия да се присъедини към вас.

Дори Граут знаеше, че Мод не бива да остава сама с млади мъже. Но леля Хърм не беше особено подвижна и щеше да й отнеме няколко минути да пристигне.

Мод се втурна и се хвърли в прегръдките на любимия си.

— Какво ще правим? — проплака тя. — Валтер, какво ще правим?

Той я прегърна силно, след което прикова печален поглед в нея. Лицето му беше сиво и изопнато. Сякаш току-що му бяха съобщили за нечия смърт.

— Франция не е отговорила на немския ултиматум.

— Нищо ли? — почти изкрещя тя.

— Посланикът ни в Париж е изискал отговор изрично. Отговорът на премиера Вивиани бил: „Франция ще се погрижи за собствените си интереси“. Няма да обещаят неутралитет.

— Но може би има още време…

— Не. Решили са да мобилизират. Жофр е спечелил спора — както го печелят военните във всяка страна. Телеграмите са били изпратени в четири следобед, парижко време.

— Трябва да има нещо, което можеш да направиш!

— Германия няма повече варианти. Не можем да се бием с Русия с враждебна Франция в тила си, въоръжена и решена да си върне Елзас и Лотарингия. Следователно трябва да нападнем Франция. Планът Шлифен вече е задействан. В Берлин тълпите пеят Kaiserhymne.

— Ще трябва да се присъединиш към полка си — каза тя и повече не можа да сдържи сълзите си.

— Разбира се.

Мод избърса лицето си. Кърпичката й беше твърде малка, малко глупаво парченце избродиран лен. Вместо това използва ръкава си.

— Кога? — попита. — Кога ще трябва да напуснеш Лондон?

Имам още поне няколко дни. — Мод видя, че и той едва сдържа сълзите си. — Има ли изобщо някакъв шанс Великобритания да не се намесва във войната? Така поне няма да се сражавам срещу твоята страна.

— Не зная — призна тя. Придърпа го към себе си — Утрото ще каже. Сега ме прегърни.

Отпусна глава на рамото му и затвори очи.