Кен Фолет
Крахът на титаните (15)

IV

След края на смяната в седем часа, Лев обикновено отивате да играе карти с приятелите си или да пие с леки момичета. Григорий често ходеше по разни събрания — лекция за атеизма, социалистически семинар, представление с магически фенер за далечни земи, четене на поезия. Тази вечер обаче нямаше какво да прави. Щеше да се прибере, да си направи яхния за вечеря, да остави малко за Лев и да си легне рано.

Заводът се намираше в южните покрайнини на Санкт Петербург; комините и сградите му се простираха нашироко по брега на Балтийско море. Мнозина от работниците живееха във фабриката — едни имаха бараки, а други спяха до машините си. Затова наоколо тичаха множество деца.

Григорий беше от малцината, които имаха дом извън завода. Той знаеше, че в социалистическото общество къщите за работниците щяха да се строят едновременно с фабриките, само че хаотичният руски капитализъм беше оставил хиляди хора без дом. Въпреки добрата си заплата, Григорий живееше в една стаичка на около половин час пеша от фабриката. Известно му беше, че в Бъфало работниците имат електричество и течаща вода в домовете си. Казвали му бяха, че даже имали собствени телефони, но това му звучеше абсурдно — все едно улиците да са застлани със злато.

Срещата с княгиня Беа го върна в детството му. Докато криволичеше из заледените улици, с усилие си наложи да не се оставя на непоносимия спомен. Все пак пред очите му изникна дървената къщурка, където беше живял тогава, ъгъла с иконите и срещу него кътчето за спане, където си лягаше всяка нощ, а до него лягаше я някоя козичка, я някое теле. Най-отчетливо си спомняше нещо, на което тогава почти не обръщаше внимание — миризмата. Тя идваше от печката, от животните, от черния дим, който се виеше над керосиновата лампа, от домашно приготвения тютюн, който баща му завиваше във вестникарска хартия и след това пушеше. Парцали уплътняваха прозорците, за да не влиза студ, което правеше мястото още по-душно. Въображението му възстановяваше миризмата и предизвикваше носталгия по дните преди кошмара — това бяха последните дни, в които се беше чувствал в безопасност.

Недалеч от фабриката се натъкна на гледка, която го накара да спре. В кръга светлина, очертан от една улична лампа, двама полицаи в черни униформи със зелени кантове разпитваха млада жена. Грубата й връхна дреха и вързаната зад врата забрадка подсказваха, че е селянка, наскоро пристигнала в града. На пръв поглед му се стори, че момичето е на около шестнадесет — на толкова беше и той, когато двамата с брат му останаха сираци.

По-ниският и набит от двамата полицаи каза нещо и потупа момичето по бузата. Тя трепна, а другият полицай се засмя. Григорий си спомни как всякакви овластени хора се държаха с него, когато беше шестнадесетгодишен сирак и изпита съчувствие към момичето. Пренебрегна гласа на разума и се приближи до тримата. Колкото да има какво да каже, той се обърна към момичето:

— Ако търсиш фабриката на Путилов, мога да ти покажа накъде е.

Набитият полицай се изхили и рече:

— Иля, разкарай го.

Партньорът му имаше малка глава и подло лице.

— Да изчезваш, боклук — подхвърли той.

Григорий не се уплаши. Беше висок и силен, мускулите му бяха заякнали от ежедневната тежка работа. От дете участваше в улични сбивания и от години не беше губил схватка. И Лев беше като него. Все пак по-добре беше да не дразни полицаите.

— Аз съм отговорник на цех в предприятието — каза той на момичето. — Ако търсиш работа, мога да ти помогна.

Момичето го погледна с благодарност.

— Отговорник нищо не значи — каза набитият полицай. За пръв път огледа Григорий. На жълтеникавата светлина от керосиновата лампа младежът разпозна кръглото лице и глупавото войнствено изражение. Това беше капитанът от местния участък, Михаил Пински. Сърцето му се сви. Лудост беше да се заяжда е този човек, но вече не можеше да се върне назад.

Момичето проговори и Григорий разбра, че е по-скоро на двадесет, отколкото на шестнадесет.

— Благодаря Ви, господине, ще дойда с вас — рече тя. Хубавка беше, с плътни устни и фини черти.

Григорий се огледа. За съжаление наоколо нямаше други хора — беше излязъл от фабриката няколко минути след навалицата в седем. Знаеше, че трябва да отстъпи, но не можеше да изостави момичето.

— Ще те придружа до канцеларията на фабриката.

Канцеларията всъщност вече беше затворена.

— Тя идва с мен. Нали, Катерина? — рече Пински, като опипа гърдите й през тънката тъкан на палтото й и сложи ръка на бедрото й.

Девойката отскочи назад.

— Разкарай си мръсните ръце!

С изненадваща бързина и точност Пински я удари с юмрук в устата.

Тя изплака и от устните й бликна кръв.

Григорий се разгневи. Изостави предпазливостта, пристъпи напред, сложи ръка на рамото на Пински и го избута силно. Пински се препъна настрани и падна на коляно. Григорий се обърна и извика на разплаканата Катерина:

— Бягай!

Тогава усети болезнен удар в тила. Вторият полицай, Иля, го беше халосал с палката по-бързо, отколкото Григорий очакваше. Заради мъчителната болка се свлече на колене, ала не загуби съзнание.

Катерина се обърна и побягна, но не стигна далеч. Пински посегна и я сграбчи за крака и тя падна по корем.

Григорий се извърна и видя отново палката пред лицето си. Избегна удара и се изправи. Иля замахна и отново пропусна. Григорий се прицели и го удари с всичка сила отстрани по главата. Иля се строполи.

След това се обърна към Пински, който се беше надвесил над Катерина и я риташе с тежките си ботуши.

Откъм фабриката се зададе автомобил. Шофьорът наби рязко спирачки и гумите изскърцаха под уличната лампа.

С две дълги крачки Григорий се озова точно зад Пински. Обхвана капитана с две ръце, стисна го в мечешка прегръдка и го вдигна. Пински зарита и заразмахва ръце безуспешно.

Вратата на колата се отвори и за изненада на Григорий оттам излезе американецът от Бъфало.

— Какво става тук? — попита той. В светлината на уличната лампа се виждаше изписаният на младежкото му лице гняв, когато се обърна към гърчещия се Пински. — Защо ритате беззащитна жена?

„Страхотен късмет“, помисли си Григорий. „Само чужденец би възразил срещу това полицай да рита селянин.“

Дългата и тънка фигура на Канин се разгъна от колата зад Дюър.

— Пусни полицая, Пешков — заповяда той на Григорий.

Григорий остави Пински на земята. Той се завъртя и Григорий се приготви да се защитава, но Пински се въздържа. С отровен глас полицаят процеди:

— Ще те запомня, Пешков. — Сега вече знаеше името му. Лошо.

Катерина, стенейки, се изправи на колене. Дюър галантно й помогна да стъпи на крака и я попита:

— Лошо ли сте ударена, мис?

Канин като че се смути. Никой руснак не се отнасяше толкова вежливо със селяните.

Иля се изправи. Изглеждаше замаян.

От колата долетя гласът на княгиня Беа, която каза нещо на английски с тон, изпълнен с досада и раздразнение.

Григорий се обърна към Дюър.

— Ако не възразявате, Ваше превъзходителство, ще заведа тази жена на лекар недалеч оттук.

— Вие искате ли? — попита я Дюър.

— Да, господине — смотолеви през разкървавени устни тя.

— Добре тогава.

Григорий я хвана под ръка и я отведе преди някой друг да си отвори устата.

На ъгъла хвърли поглед назад. Под лампата двете ченгета спореха с Канин и Дюър.

Той припряно я поведе отново, макар че Катя куцаше. Трябваше да се отдалечат от Пински.

След като завиха зад още един ъгъл, тя каза:

— Нямам пари за лекар.

— Ще ти заема — рече той и го прободе чувство на вина: парите бяха за пътуването до Америка, не за синините на хубави момичета.

Тя го изгледа преценяващо.

— Всъщност не ми е нужен лекар. Трябва ми работа. Ще ме заведеш ли до канцеларията на фабриката?

„Момиче с характер“, с уважение си рече Григорий. Току-що пребита от полицай, а мислеше как да намери работа.

— Канцеларията е затворена. Казах го, за да объркам полицаите. Обаче мога да те заведа на сутринта.

— Нямам къде да спя — отвърна тя предпазливо. Той нещо не разбираше. Предлагаше ли му се? Много момичета от село го правеха, когато пристигнеха в града. Но може би имаше предвид обратното, че иска легло, но не е готова да му се отплаща със секс.

— В къщата, където живея, има една стая, в която живеят няколко жени — каза той. — Спят по три на легло, но винаги ще се намери място за още една.

— Колко далеч е?

Той посочи надолу по улицата, успоредна на един железопътен насип.

— Ей там.

Катя се съгласи с кимване и скоро влязоха в къщата.

Той живееше в задната стаичка на първия етаж. Тясното легло, което споделяха с Лев, беше до стената. В стаята имаше още печка с място за приготвяне на храна, маса с два стола и прозорче, което гледаше към железницата. Обърнат сандък служеше за нощно шкафче, а на него стояха кана с вода и купа за миене.

Катерина обходи с внимателен поглед мястото и запомни всичко. Накрая каза:

— И всичко това е за теб?

— Не, не съм някакъв богаташ! Деля го с брат си. Той ще се върне по-късно.

Тя пак се замисли. Може би момичето се опасяваше, че ще трябва да прави секс и с двамата. За да я успокои, Григорий й рече:

— Да те запозная ли с жените?

— Има време. — Тя седна на стол. — Нека си почина малко.

— Разбира се.

В печката бяха подредени цепеници, готови за палене. Григорий винаги го стъкмяваше сутрин, преди да отиде на работа. Драсна клечка и я хвърли сред подпалките.

Нещо избумтя и Катерина се стресна.

— Просто влак — обясни той. — Точно до железницата сме.

Наля вода от каната в купата и я сложи на поставката над огъня, за да се затопли. Седна срещу Катерина и я погледна. Имаше права светла коса и бледа кожа. Отначало я беше взел за хубавка, но сега видя, че е направо красива, с някак ориенталски черти на лицето, вероятно от някой неин сибирски предтеча. Освен красиво, лицето й изглеждаше решително — плътните й устни бяха привлекателни, но и твърди. Синьо-зелените й очи говореха за железен характер.

Устните й се подуваха.

— Как се чувстваш? — попита я Григорий.

Жената се опипа по раменете, ребрата, ханша и бедрата.

— Навсякъде съм охлузена. Но ти издърпа онова животно от мен преди да ме набие хубаво.

Нямаше да се самосъжалява. Това му хареса.

— Когато водата се стопли, ще измия кръвта — рече той. Григорий държеше храна в една тенекия. Извади малко шунка и я сложи в тигана, добави и вода от каната. Изми една малка ряпа и взе да я реже. Забеляза, че Катерина е изненадана.

— Баща ти готвеше ли? — попита тя.

— Не. — В същия миг отново се върна към времето, когато беше на единадесет. Вече не можеше да се противи на ужасния спомен за княгиня Беа. Тежко остави тенджерата на масата, седна на ръба на леглото и сломен от мъка, зарови глава в дланите си.

— Не — повтори той. — Баща ми не готвеше.