Кен Фолет
Крахът на титаните (148)

I

Валтер стоеше на покрива на малка средновековна черква в селото Вилфранш-сюр-Оаз, недалеч от Сен Кантен. За известно време бе служило за зона за отдих на войските в немския тил; френското население се възползваше максимално от ситуацията и продаваше омлети и вино — когато такива се намираха — на завоевателите. Malheur la guerre. Pour nous, pour vous, pour tout le monde — казваха хората. Проклета война. За вас, за нас, за всички. Малките успехи на съюзниците прогониха френските жители, разрушиха половината сгради и приближиха селото до фронтовата линия — сега то беше сборен район.

Долу в ниското, на тясната улица през центъра, немските войници маршируваха в колона по четирима. Вече часове наред вървяха с хиляди. Изглеждаха изморени, но щастливи, въпреки че сигурно знаеха, че отиват на фронтовата линия. Бяха прехвърлени тук от Източния фронт. На Валтер му се стори, че Франция през март е по-добре от Полша през февруари, каквото и друго да им предстоеше.

Гледката го зарадва. Тези хора бяха освободени от примирието между Германия и Русия. Преди няколко дни преговарящите в Брест-Литовск подписаха мирен договор. Русия твърдо излезе от войната. Валтер допринесе за това с подкрепата си за Ленин и болшевиките и резултатът бе триумф.

Германската армия във Франция вече имаше 192 дивизии в сравнение със 129 по същото време на миналата година. По-голямата част от подкрепленията бяха части, прехвърлени от Източния фронт. За пръв път тук имаха повече хора от съюзниците, които според немското разузнаване имали 173 дивизии. Много пъти през последните три години и половина германският народ бе уведомяван, че е на прага на победата. Валтер смяташе, че този път е истина.

Той не вярваше като баща си, че немците са по-висш човешки вид, но от друга страна можеше да прецени, че немското господство в Европа не би било нещо лошо. Французите притежаваха множество блестящи таланти — кулинария, живопис, мода, вино — но не можеха да управляват добре. Френските държавни служители се изживяваха като някаква аристокрация и смятаха за нещо съвсем редно да карат гражданите да чакат с часове. Малко немска ефективност щеше да им помогне изключително много. Същото се отнасяше и за безпорядъчните италианци. Източна Европа щеше да спечели най-много. Старата Руска империя все още бе в Средните векове — дрипави селяни гладуваха в колибите си, а жените биваха наказвани с камшик за изневяра. Германия щеше да донесе ред, справедливост и модерни методи в селското стопанство. Току-що бяха започнали първата си редовна линия за въздушни полети. Самолетите летяха от Виена до Киев и обратно с точността на влакове. След като Германия спечелеше войната, щеше да има мрежа от полети из цяла Европа. Валтер и Мод щяха да отгледат децата си в един мирен и добре уреден свят.

Но този момент на възможност на бойното поле нямаше да трае дълго. Американците започнаха да пристигат в по-голяма численост. Беше им отнело почти година да подготвят армията си, но във Франция вече имаше триста хиляди американски войници и всеки ден пристигаха още. Германия трябваше да победи сега, да завладее Франция и да изтика съюзниците в морето, преди американските подкрепления да наклонят везните.

Предстоящото настъпление бе наречено Kaiserschlacht — Императорската битка. По един или друг начин това щеше да бъде последната немска офанзива.

Валтер отново беше разпределен на бойното поле. В момента всеки мъж трябваше да се бие за Германия, особено след смъртта на толкова много офицери. Дадоха му да командва Sturmbataillon — щурмово поделение — и премина курс по обучение в най-новата тактика заедно с хората си. Някои от тях бяха закоравели ветерани, други — мобилизирани от отчаяние момчета и възрастни мъже. Валтер ги обикна в хода на подготовката, но трябваше да внимава да не се привързва прекалено към хора, които би могъл да изпраща на смърт.

На същия курс по обучение бе и Готфрид фон Кесел, някогашният съперник на Валтер от немското посолство в Лондон. Въпреки лошото си зрение, Готфрид беше капитан в батальона на Валтер. Войната почти не бе намалила надутостта му на всезнайко.

Валтер огледа околността с бинокъла. Беше ясен, студен ден и се виждаше добре. На юг широката река Оаз течеше бавно сред мочурищата. На север плодородната земя беше осеяна със селца, стопанства, мостове, овощни градини и малки горички. На около миля на запад се намираше мрежата на немските окопи, а отвъд тях беше бойното поле. Тук земеделският пейзаж беше опустошен от войната. Голите житни ниви бяха осеяни с кратери като лицето на луната; от селата бяха останали само купчини камъни; овощните градини бяха унищожени, а мостовете — взривени. Ако фокусираше бинокъла внимателно, Валтер можеше да види гниещите трупове на хора и коне и стоманените черупки на изгорелите танкове.

Оттатък тази пустиня бяха британците.

Силен тътен накара Валтер да погледне на изток. Задаваше се машина, каквато той не беше виждал досега, ако и да беше чувал да се говори. Представляваше самоходно оръдие с гигантска цев и огневи механизъм, качено на шаси и с двигател от сто конски сили. Отблизо го следваше тежкотоварен камион, навярно пълен със съответните грамадни муниции. Подир първото оръдие идеха второ и трето. Артилеристите, които се возеха на оръдията, махаха с кепета, сякаш минаваха на парад на победата.

Валтер се оживи. Тези оръдия можеха да се местят бързо след започването на операцията. Щяха да окажат много по-добра подкрепа на настъпващата пехота.

Той беше чувал, че има и още по-голямо оръдие, което обстрелва Париж от шестдесет мили. Струваше му се почти невъзможно.

След оръдията се появи един Мерцедес 37/95, който определено се стори познат на Валтер. Колата свърна от пътя, спря на площада пред църквата и от нея слезе Ото.

Какво правеше той тук?

Валтер влезе обратно в кулата през ниската вратичка и заслиза бързо по тясната вита стълба. Корабът на изоставената църква беше превърнат в спално помещение. Валтер си проправи път сред навитите спални чували и обърнатите сандъци, ползвани от войниците за маси и столове.

Гробището край църквата беше пълно с окопни мостове — дървени платформи, които щяха да позволят на артилерията и камионите с провизии да прекосяват завзетите британски окопи след щурмовите отряди. Мостовете бяха наредени между надгробните камъни, за да не се различават добре от въздуха.

Потокът хора и машини, който минаваше от изток на запад, вече беше забавен до тънка струйка. Нещо ставаше.

Ото беше в униформа и козирува официално. Валтер виждаше, че баща му ще се пръсне от вълнение.

— Идва специален посетител! — начаса рече Ото.

Значи това било.

— Кой?

— Ще видиш.

Валтер допускаше, че става дума за генерал Лудендорф, който вече на практика беше главнокомандващ.

— Какво иска да направи?

— Да се обърне към войниците, разбира се. Моля те, събери ги пред църквата.

— Кога?

— Скоро. Не е много след мен.

— Добре. — Валтер огледа площада. — Фелдфебел Шваб! Елате. Двамата с ефрейтор Грюнвалд. И вие, войници, елате.

Прати хора до църквата, до столовата, разположена в един голям хамбар, и до палатковия лагер на възвишението северно оттук.

— Искам всички войници до петнадесет минути да се явят уставно облечени пред църквата. Бързо!

Мъжете хукнаха.

Валтер бързо обиколи селото да осведоми офицерите и да нареди на войниците да идат на площада, като през цялото време не изпускаше от поглед пътя от изток. Откри своя командир, генерал-майор Шварцкопф, в една смрадлива бивша мандра на края на селото. Генералът дояждаше закуската си от хляб и консерва сардини.

За четвърт час се събраха две хиляди човека. Десет минути по-късно всички те изглеждаха отрядно, със закопчани куртки и добре наместени кепета. Валтер докара един открит камион и го паркира на заден ход пред войниците. От сандъци за муниции направи стъпала към каросерията.

Ото извади от колата червен килим и го постла на земята пред стъпалата.

Валтер извади Грюнвалд от строя. Ефрейторът беше висок мъж с големи длани и нозе. Валтер го прати на покрива на църквата с бинокъл и свирка.

След това зачакаха.

Мина половин час, после един. Войниците се разшаваха, строят се поразбърка, почнаха разговори.

След още един час Грюнвалд свирна.

— Готови! — излая Ото. — Той идва!

Избухна какофония от заповеди. Войниците бързо застанаха мирно. На площада се появи колона автомобили.

Вратата на една бронирана кола се отвори и излезе мъж в генералска униформа. Но това не беше Лудендорф с плешива яйцевидна глава. Специалният гост се движеше несръчно и държеше лявата си ръка в джоба на куртката, сякаш беше ранена.

Валтер в миг разбра, че това е самият кайзер.

Генерал-майор Шварцкопф се приближи и отдаде чест.

Когато войниците разбраха кой е посетителят им, се разнесе шумолене, което бързо се превърна във взрив от приветствени възгласи. Генералът първо се ядоса от подобна проява на недисциплинираност, обаче кайзерът се усмихна благо и Шварцкопф бързо надяна одобрителна физиономия.

Кайзерът се качи по стъпалата и застана в каросерията на камиона, за да приеме приветствията. Когато най-сетне шумът стихна, той заговори:

— Германци! Това е часът на победата!

Овациите почнаха отново и този път Валтер викаше заедно с войниците.