Кен Фолет
Крахът на титаните (118)

IV

Следващата сутрин Първи картечен полк се събра на плаца, за да излъчи своя представител в Петроградския съвет. Исак предложи старшина Григорий Пешков.

Избраха го без опозиция.

Григорий беше доволен. Той познаваше живота и на войниците, и на работниците и щеше да донесе тръпчивия мирис на истинския живот в коридорите на властта. Никога нямаше да забрави корените си и да сложи цилиндър. Щеше да се погрижи вълненията да доведат до нещо по-добро, а не до изблици на насилие. Сега наистина имаше възможност да направи живота по-добър за Катерина и за Владимир.

Бодро прекоси Литейния мост, този път сам, и се отправи към Таврическия дворец. Първостепенната му задача трябваше да е хлябът. Катерина, Владимир и останалите два милиона и половина столичани трябваше да се хранят. И сега, след като беше поел отговорността — поне в собствените си представи — Григорий започна да се бои. Селските стопани и мелничарите в провинцията трябваше незабавно да пратят повече брашно на петроградските хлебопекарни, ала те нямаше да го сторят, докато не им се плати. Как съветът щеше да подсигури достатъчно пари? Григорий почна да се пита дали свалянето на правителството не е било по-лесната част.

Таврическият дворец се състоеше от дълга централна част и две крила. Григорий установи, че заседават и Думата, и съветът. Съвсем подходящо, Думата — старият парламент на средната класа — се помещаваше в дясното крило, а съветът в лявото. Но кой управляваше? Никой не знаеше. „Това трябва първо да се реши“, нетърпеливо си рече Григорий, преди да се заемат със същинските проблеми.

На стълбите пред двореца Григорий забеляза слабата фигура и буйната черна коса на Константин. С ужас установи, че дори не е опитал да го извести за смъртта на Варя. Но начаса видя, че приятелят му знае. Константин носеше черен шал, привързан на шапката, наред е червената лента на ръкава.

Григорий го прегърна.

— Видях как стана.

— Ти ли уби полицейския снайперист?

— Да.

— Благодаря ти. Но истинското отмъщение за майка ми ще бъде революцията.

Константин беше един от двамата депутати, избрани от Путиловата фабрика. Следобед прииждаха нови и нови депутати, така че рано вечерта в огромната Екатерининска зала бяха натъпкани три хиляди души. Почти всички бяха войници. Войската се делеше на полкове и взводове, та Григорий предположи, че изборите са били по-лесни за организиране, отколкото сред фабричните работници, много от които нямаха достъп до работните си места. Едни депутати бяха избрани от няколко десетки човека, а други — от хиляди. Демокрацията не беше толкова просто нещо колкото изглеждаше.

Някой предложи да се преименуват на Петроградски съвет на работническите и войнишките депутати и идеята беше одобрена с гръмовни аплодисменти. Явно нямаше процедура. Нямаше дневен ред, нямаше предлагане и одобряване на резолюции, нямаше механизъм на гласуване. Хората просто ставаха и говореха, често един през друг. На трибуната неколцина мъже с подозрително буржоазен фасон си водеха бележки и Григорий предположи че това са членовете на съставения вчера изпълнителен комитет. Поне някой водеше протокол.

Въпреки обезпокоителната бъркотия, цареше огромно вълнение. Всички имаха чувството, че са участвали в сражение и са победили. За добро или за лошо, те създаваха нов свят.

Никой обаче не говореше за хляб. Обезсърчени от бездействието на съвета, Григорий и Константин напуснаха Екатерининската зала в един подчертано хаотичен момент и отидоха в другия край на двореца, за да узнаят с какво се занимава Думата. Пътем се натъкнаха на войници с червени ленти, които трупаха във фоайето храна и муниции, сякаш се готвеха за обсада. „Разбира се“, рече си Григорий, „царят няма просто така да приеме всичко, което става.“ Следователно, тази сграда щеше да бъде атакувана.

В дясното крило срещнаха граф Маклаков, директор на завода на Путилов. Той беше депутат от една от десните партии, но говори с тях любезно. Каза им, че е създаден поредният комитет — Временен комитет на Думата за възстановяването на реда в столицата и за установяването на отношения с лица и институции. Въпреки смехотворното име, Григорий долавяше, че комитетът представлява застрашителен опит от страна на Думата да поеме контрол. Още повече се разтревожи, когато Маклаков ги извести, че комитетът е назначил за комендант на града полковник Енгелхарт.

— Да. И настояват всички войници да се върнат в казармите и да се подчиняват на заповедите — доволно рече Маклаков.

— Какво? — потресе се Григорий. — Но това ще съсипе революцията. Царските офицери ще си върнат контрола над войската!

— Депутатите от Думата не вярват, че има революция.

— Депутатите от Думата са дураци — ядно отвърна Григорий.

Маклаков вирна нос и се отдалечи.

Константин споделяше гнева на Григорий.

— Това е контрареволюция!

— И трябва да бъде спряна.

Забързаха обратно към лявото крило. В голямата зала имаше Председател, който опитваше да контролира дебатите. Григорий скочи на трибуната.

— Имам извънредно съобщение! — провикна се той.

— Всички имат — уморено отговори председателят. — Какво пък, говорете, по дяволите.

— Думата нарежда на войниците да се върнат по казармите и да се подчинят на офицерите!

Депутатите нададоха протестни викове.

— Другари! — провикна се Григорий в опит да ги смълчи. — Ние няма да се върнем назад!

Последва одобрителен рев.

— Народът в града трябва да получи хляб. Нашите жени трябва да се чувстват в безопасност на улицата. Фабриките трябва да заработят отново и мелниците отново да се завъртят. Но не по стария начин.

Вече всички го слушаха, макар да не знаеха накъде бие.

— Ние, войниците, трябва да престанем да бием буржоата, да престанем да тормозим жените по улиците и да престанем да ограбваме заведенията. Да се върнем в казармите, да изтрезнеем и отново да поемем задълженията си, но — тук той прекъсна за по-голям драматизъм — но при наши условия!

Присъстващите зашумяха в съгласие.

— Какви трябва да са тези условия?

— Избираеми комитети, които да издават заповедите вместо офицерите! — провикна се някой.

— Повече никакви „Ваше благородие“ и „Ваше сиятелство“. Ще ги наричаме полковници и генерали — додаде друг.

— Без отдаване на чест! — викна трети.

Григорий не знаеше какво да прави. Всички имаха предложения. Не можеше дори да ги чуе, какво остава да ги запомни.

Председателят му се притече на помощ.

— Нека всички, които имат предложения, да съставят група с другаря Соколов. — Григорий знаеше, че Николай Соколов е ляв депутат. „Добре“, каза си той, „трябва ни човек, който да запише нашите предложения юридически правилно.“ Председателят продължи. — Когато гласувате исканията си, донесете ги за одобрение от съвета.

— Точно така.

Григорий бързо слезе от трибуната. Соколов седеше на масичка по-настрани в залата. Григорий, Константин и още десетина депутати отидоха при него.

— И така — започна Соколов. — Към кого се обръщаме?

Григорий отново се смути. Искаше му се да каже „Към света“. Но един войник се намеси.

— Към Петроградския гарнизон.

— И към всички войници от гвардията, пехотата и артилерията — допълни друг.

— И от флота.

— Отлично — отговори Соколов и записа. — За незабавно и точно изпълнение, предполагам?

— Да.

— И до петроградските работници, за сведение?

Григорий вече губеше търпение.

— Да, да. Сега. Кой предложи избираеми комитети?

— Аз — отговори войник с посивял мустак. Седеше на крайчеца на масата точно пред Соколов. Като че правеше диктовка, той рече — Всички войски трябва да съставят комитети от избрани представители.

Соколов пишейки, продължи:

— Във всички роти, батальони, полкове…

— Складове, батареи, ескадрони, бойни кораби…

Сивият мустак каза:

— Онези, които още не са избрали депутати, трябва да изберат.

— Именно — отвърна нетърпеливо Григорий. — Сега. Оръжията от всички видове, в това число и бронираните коли, са под контрола на батальонните и ротните комитети, а не на офицерите.

Няколко войници се съгласиха.

— Много добре — рече Соколов.

Григорий продължи:

— Всяка военна единица е подчинена на Съвета на работническите и войнишките депутати и на неговите комитети.

За пръв път Соколов вдигна поглед.

— Това означава, че съветът контролира армията.

— Да. Заповедите на военната комисия на Думата следва да се изпълняват, единствено когато не противоречат на решенията на съвета.

Соколов продължи да гледа Григорий.

— Така Думата е безсилна, както винаги. По-рано беше подчинена на прищевките на царя. Сега всяко решение ще изисква одобрението на съвета.

— Точно така — отговори Григорий.

— Следователно съветът е върховната власт.

— Запишете го.

Соколов записа.

— На офицерите се забранява да се отнасят грубо с другите чинове — каза някой.

— Добре — отвърна Соколов.

— И не бива да ни говорят на ти, все едно сме добитък или малки деца.

Григорий помисли, че тези клаузи са несъществени.

— Документът има нужда от заглавие — каза той.

— Какво предлагате? — попита Соколов.

— Какви са заглавията на предходните заповеди на съвета?

— Няма предходни заповеди — отговори Соколов.

— Това е то. Наречете го „Заповед номер едно“.