Кен Фолет
Крахът на титаните (110)

I

Валтер фон Улрих сънуваше, че пътува в каляска, за да се срещне с Мод. Каляската се спускаше по склон и започна опасно да се ускорява. Подскачаше по неравния път.

— По-бавно! По-бавно! — извика Валтер, но кочияшът не го чуваше заради чаткането на копитата. А то странно напомняше шума от двигателя на автомобил. Въпреки тази странност, Валтер се ужасяваше, че каляската ще се разбие и той никога няма да стигне до Мод. Пак се помъчи да накара кочияша да забави и от усилието да крещи се събуди.

В действителност пътуваше в автомобил — в карания от шофьора Мерцедес 37/95 Двоен Фаетон, движещ се с умерена скорост по някакъв неравен път в Силезия. Баща му седеше до него и пушеше пура. Бяха излезли от Берлин в ранните часове на утрото, и двамата увити в кожени палта — машината беше открита — и пътуваха към източната главна квартира на Върховното командване.

Сънят беше лесен за изтълкуване. Съюзниците с презрение отхвърлиха предложението за мир, на което Валтер толкова усилено опита да съдейства. Отхвърлянето засили позицията на немските военни, които искаха да подновят неограничената подводна война и да потапят всеки кораб във военната зона — боен или цивилен, пътнически или товарен, на воюваща или неутрална страна — за да принудят Великобритания и Франция да капитулират от глад. Политиците, особено канцлерът, се бояха, че това ще доведе до поражение, тъй като вероятно щеше да въвлече Съединените щати във войната, но привържениците на подводната война печелеха спора. Кайзерът показа накъде клони с назначаването на агресивния Артур Цимерман за външен министър. Ето защо Валтер сънуваше, че се е втурнал презглава към катастрофа.

Валтер бе убеден, че най-голямата опасност за Германия са Съединените щати. Целта на германската политика трябваше да бъде задържането на Америка вън от войната. Вярно бе, че Германия гладува заради съюзническата морска блокада. Русите обаче нямаше да могат да издържат още дълго. Щом капитулираха, Германия щеше да овладее богатите западни и южни райони на Руската империя с техните просторни житни поля и бездънни петролни кладенци. Тогава цялата германска армия щеше да може да се съсредоточи на Западния фронт. Това беше единствената надежда.

Щеше ли обаче кайзерът да го проумее?

Днес щеше да бъде взето окончателното решение.

Над покритата тук-там с преспи полска местност се пропукваше бледен ден. Толкова далеч от сраженията Валтер се чувстваше като избягал от час ученик.

— Трябваше да съм се върнал на фронтовата линия преди седмици — каза той.

— Явно армията те иска в Германия — отвърна Ото. — Ценят те като разузнавач-анализатор.

— Германия е пълна с по-възрастни хора, които могат да го вържат не по-зле от мен. Да не си пуснал връзките си?

Ото сви рамене.

— Смятам, че ако се ожениш и имаш наследник, може да бъдеш прехвърлен където си поискаш.

Валтер невярващо попита:

— Държиш ме в Берлин, за да ме накараш да се оженя за Моника фон дер Хелбард?

— Нямам властта да го направя. Във Върховното командване обаче може и да има хора, които разбират необходимостта от съхранението на знатните фамилии.

Това беше неискрено и Валтер щеше да възрази, но колата свърна от пътя, мина през пищно украсена порта и потегли по дълга алея, оградена от дървета с опадали листа и покрита със сняг морава. В края на алеята се намираше грамадна постройка, най-голямата, която Валтер беше виждал в Германия.

— Замъкът Плес? — попита той.

— Да.

— Огромен е.

— Триста стаи.

Излязоха от колата и влязоха във фоайе с размерите на железопътна гара. Стените бяха украсени с глигански глави, обрамчени от червена коприна. Огромно мраморно стълбище водеше към приемните на първия етаж. Половината живот на Валтер беше минал в разкошни сгради, но този замък беше нещо изключително.

Дойде един генерал — Валтер позна фон Хеншер, приятел на баща му.

— Имате време да се измиете и да се поизчеткате, ако побързате — каза той припряно, но дружелюбно. — Очакват ви в трапезарията след четиридесет минути.

Погледна Валтер.

— Това трябва да е синът ти.

— Той е в разузнаването — отговори Ото.

Валтер отривисто отдаде чест.

— Знам. Аз го включих в списъка на поканените тук. — Генералът се обърна към Валтер. — Смятам, че познавате Америка.

— Прекарах три години в нашето посолство във Вашингтон, господине.

— Хубаво. Аз никога не съм ходил в Съединените щати. Нито пък баща Ви. Всъщност, почти никой от тук присъстващите, със забележителното изключение на нашия нов външен министър.

Преди двадесет години Артур Цимерман беше пътувал от Китай за Германия през Америка — прекосил страната с влак от Сан Франциско до Ню Йорк. На основата на този опит го смятаха за специалист по Америка. Валтер не каза нищо.

Фон Хеншер продължи:

— Господин Цимерман ме помоли да се посъветвам с двама ви по един въпрос. — Валтер беше поласкан, но и озадачен. Защо му е нужно на новия външен министър неговото мнение? — По-късно ще имаме време за това.

Фон Хеншер повика един лакей в старовремска ливрея, който отведе фон Улрихови до стаята им.

Половин час по-късно бяха в трапезарията, преобразувана в заседателна зала. Валтер се огледа и смаяно разбра, че присъстваха почти всички важни хора в Германия, включително и канцлера Теобалд фон Бетман-Холвег. Вече шестдесетгодишен, късо подстриганата му коса беше почти бяла.

Повечето от старшите военни командири на Германия бяха насядали около дълга маса. За по-нископоставените, като Валтер, покрай стената бяха поставени обикновени столове в редички. Един адютант раздаде няколко копия от дълъг двеста страници меморандум. Валтер надникна в него над рамото на баща си. Видя графики за обема на внасяния и изнасяния от британските пристанища тонаж; таблици с таксите за наем на кораби и на места за стоки на корабите; калорийната стойност на британската диета; дори и изчисление колко вълна отива за една дамска пола.

Чакаха два часа и се появи кайзер Вилхелм в генералска униформа. Всички скочиха на крака. Негово величество изглеждаше блед и раздразнителен. Оставаха му няколко дни до петдесет и осмия рожден ден. Както винаги, държеше изсъхналата си лява ръка неподвижно отпусната в опит да я направи незабележима. На Валтер му беше трудно да извика чувството на ликуваща лоялност, което толкова лесно го спохождаше като момче. Повече не можеше да лъже себе си, че кайзерът е мъдрият баща на своя народ. Вилхелм II твърде видимо беше посредствен човек, напълно смазан от събитията. Некомпетентен, объркан, нещастен, той беше живо доказателство против наследствената монархия.

Кайзерът се огледа и кимна на един-двама особено приближени фаворити, включително Ото; после седна и направи жест към адмирал Хенинг фон Холцендорф, белобрадия началник-щаб на Адмиралтейството.

Адмиралът заговори, цитирайки меморандума си — броят подводници, които флотът може да поддържа по всяко време, корабният тонаж, необходим на Съюзниците, за да могат да оцелеят, и скоростта, с която можеха да заменят потопените съдове.

— Смятам, че можем да потопяваме шестстотин хиляди тона месечно — заяви той.

Представянето беше впечатляващо — всяко твърдение бе подкрепено с цифри. Валтер бе скептичен единствено заради прекалената прецизност и увереност на адмирала — нима войната бе толкова предсказуема?

Фон Холцендорф посочи някакъв овързан с лента документ на масата — вероятно императорският указ за започване на неограничената подводна война.

Ако Ваше Величество одобри плана ми днес, гарантирам, че Съюзниците ще капитулират точно след пет месеца.

Той седна.

Кайзерът погледна канцлера. „Сега ще чуем по-реалистична преценка“, рече си Валтер. Бетман беше канцлер вече седем години и за разлика от монарха разбираше сложността на международните отношения.

Бетман говореше мрачно за влизането на Америка във войната и за огромните й човешки, материални и парични резерви. В своя подкрепа привеждаше мненията на всички високопоставени немци, запознати със Съединените щати. За разочарование на Валтер обаче той изглеждаше като някой, който върши работата си механично. Сигурно смяташе, че кайзерът вече е взел решението си. Нима срещата просто щеше да одобри вече взетото решение? Беше ли Германия обречена?

Кайзерът не обръщаше задълго внимание на хората, които не бяха съгласни с него. Докато канцлерът говореше, той се въртеше, сумтеше нетърпеливо и правеше физиономии. Бетман започна да се колебае.

— Ако военните власти смятат подводната война за изключително важна, не съм в положението да им противореча. От друга страна…

Така и не успя да обясни какво има от другата страна. Фон Холцендорф скокна и го прекъсна:

— Давам думата си на военноморски офицер, че нито един американец няма да стъпи на континента!

„Това е абсурдно“, помисли си Валтер. Какво общо имаше думата му на военноморски офицер с каквото и да е? Но мина по-добре от всичките му статистически данни. Кайзерът живна и още няколко души кимнаха одобрително.

Бетман явно се отказа. Тялото му се отпусна в стола, напрежението си отиде от лицето му и той изрече със сломен глас:

— Ако успехът ни дава знак, трябва да го следваме.

Кайзерът махна с ръка и фон Холцендорф бутна овързания с лента документ през масата. „Не“, помисли си Валтер, „не можем да вземаме такова съдбоносно решение на толкова незадоволителни основания!“

Кайзерът хвана писалката и се подписа: „Вилхелм I. R.“^[1]

Остави я и се изправи.

Всички скочиха на крака.

„Не може това да е краят“, рече си Валтер.

Кайзерът излезе от залата. Напрежението изчезна и се понесе жуженето на разговорите. Бетман остана на мястото си, свел поглед към масата. Изглеждаше като човек, който е посрещнал съдбата си. Шепнеше нещо, та Валтер се приближи да го чуе. Беше на латински — Finis Germaniae, краят на Германия.

Появи се генерал фон Хеншер и каза на Ото:

— Ако желаеш, ела с мен. Каня те на частен обяд. И Вие също, млади човече.

Отведе ги в друга стая, където имаше студен бюфет.

Замъкът Плес се ползваше като резиденция на кайзера, така че храната беше добра. Валтер беше ядосан и потиснат, но като всички останали германци, беше и гладен и струпа в чинията си висока купчина студено пилешко, картофена салата и бял хляб.

— Външният министър Цимерман очакваше днешното решение — каза фон Хеншер. — Иска да знае какво можем да сторим, за да откажем американците от влизането във войната.

„Вероятността е твърде малка“, помисли Валтер. „Ако потапяме американски кораби и погубваме американски граждани, няма какво толкова да направим, за да смекчим удара.“

Генералът продължи:

— Можем ли например да възпламеним протестно движение у онези милион и триста хиляди американци, които са родени тук, в Германия?

Валтер вътрешно простена.

— Абсолютно невъзможно — отговори той. — Това е една глупава измислица.

— Внимавай, когато говориш с висшестоящи — тросна се баща му.

Фон Хеншер махна успокоително с ръка.

— Нека момчето каже каквото мисли, Ото. Искам да получа откровеното му мнение. Защо казвате това, господин майор?

— Те не обичат отечеството. Защо според Вас са заминали? Може да ядат вурстчета и да пият бира, обаче са американци и аз смятам, че ще се бият за Америка.

— А ирландците в Америка?

— Същото. Те мразят британците, разбира се, но когато наши подводници убиват американци, те повече ще намразят нас.

Ото се обади сприхаво:

— Как може президентът Уилсън да ни обяви война? Той току-що спечели изборите, защото не е намесил Америка във войната!

Валтер сви рамене.

— В някои отношения това би го улеснило. Хората ще повярват, че не е имал друг избор.

— Какво може да го спре? — попита фон Хеншер.

— Защита за корабите на неутралните държави…

— Дума да не става — прекъсна го баща му. — Неограничена означава неограничена. Това поиска военноморският флот, това и получи от Негово величество.

— Ако не е вероятно вътрешнополитически въпроси да обезпокоят Уилсън, има ли някаква възможност той да бъде разсеян с външнополитически проблеми в неговото полукълбо? — каза Хеншер и се обърна към Ото. — Мексико да речем?

Ото се усмихна доволно.

— Помниш Ипиранга. Трябва да призная, че това беше един малък триумф на агресивната дипломация.

Валтер не споделяше радостта на баща си от инцидента с натоварения с оръжия кораб, пратен от Германия за Мексико. Ото и приятелите му бяха накарали президента Уилсън да изглежда глупаво, ала можеше един ден и да съжаляват за това.

— А сега? — попита фон Хеншер.

— По-голямата част от американската армия е разположена или в Мексико, или на самата граница — отговори Валтер. — Формално те преследват един разбойник на име Панчо Вийя. Президентът Каранса се пръска от яд от нарушаването на суверенитета на територията му, обаче няма какво да направи.

— Ако получи помощ от нас, това ще промени ли нещо?

Валтер се замисли. Подобни дипломатически пакости му се струваха рисковани, но беше длъжен да отговори възможно най-точно.

— Мексиканците вярват, че Тексас, Ню Мексико и Аризона са заграбени от тях. Мечтаят да си ги върнат, както французите бленуват за Елзас и Лотарингия. Президентът Каранса може и да е достатъчно глупав да повярва, че това е възможно.

— Във всеки случай, подобен опит със сигурност ще отклони вниманието на американците от Европа! — енергично рече Ото.

— За известно време — неохотно се съгласи Валтер. — В дългосрочен план нашата намеса може да укрепи позициите на онези американци, които искат да влязат във войната на страната на Антантата.

— Тъкмо краткосрочната перспектива ни интересува. Чу фон Холцендорф — до пет месеца нашите подводници ще поставят Съюзниците на колене. Единственото, което искаме, е през това време американците да са заети.

— А Япония? — попита фон Хеншер. — Има ли някаква възможност японците да бъдат убедени да нападнат Панамския канал или даже Калифорния?

— Реалистично погледнато, не — твърдо отговори Валтер. Разговорът все повече се отдалечаваше в сферата на фантазиите.

Фон Хеншер обаче настояваше:

— Въпреки това самата заплаха може да ангажира повече войски на Западното крайбрежие.

— Допускам, че би могла, да.

Ото попи устни със салфетката си.

— Всичко това е много интересно, обаче аз трябва да проверя дали Негово величество няма нужда от мен.

Тримата станаха.

— Ако позволите да кажа, господин генерал… — подхвана Валтер.

Ото въздъхна, но фон Хеншер каза:

— Моля.

— Убеден съм, че всичко това е много опасно, господин генерал. Тръгне ли слух, че видни германци дори само са обсъждали възможността да подтикнат мексиканците или да насърчат японско нападение над Калифорния, американското обществено мнение така ще се разяри, че обявяването на война ще дойде много по-скоро от очакването, ако не и незабавно. Простете ми, че говоря очевидни неща, обаче този разговор трябва да остане в пълна тайна.

— Много добре — отговори фон Хеншер. Усмихна се на Ото. — Двамата с баща Ви, разбира се, сме от старото поколение, но все пак знаем нещичко. Можете да разчитате на нашата дискретност.