Кен Фолет
Крахът на титаните (84)

III

Когато сервираха кафето след обяда, лейди Мод попита лейди Хърмия:

— Лельо, знаеш ли как да се свържеш с адвоката на Фиц в спешен случай?

Леля Хърм изглеждаше леко сепната.

— Скъпа моя, какво общо имам аз с адвокати?

— Човек никога не знае. — Мод се обърна към иконома, който тъкмо слагаше кафеника на сребърния триножник. — Граут, бъди така добър да ми донесеш лист и молив.

Граут излезе и се върна с материалите за писане. Мод написа името и адреса на семейния адвокат.

— Това защо ми е? — попита леля Хърм.

— Може да ме арестуват този следобед — весело подхвърли Мод. — Ако се случи, обади се на човека, ако обичаш, и го помоли да дойде да ме извади от затвора.

— О! Не може да говориш сериозно!

— Не, сигурна съм, че няма да стане. Но, за всеки случай… — Мод целуна леля си и излезе от стаята.

Държанието на леля Хърм гневеше Мод, но повечето жени си бяха такива. Не подобаваше на една дама дори да знае името на семейния адвокат, камо ли да разбира законните си права. Не беше чудно тогава, че жените биват така безмилостно експлоатирани. Мод си сложи шапката, ръкавиците и лекото лятно палто, излезе на улицата и хвана автобус за Олдгейт.

Беше сама. След избухването на войната правилата за придружаването на дамите не бяха така строги. Вече не беше скандално неомъжена жена да излиза денем без придружител. Леля Хърм не одобряваше промяната, обаче нито можеше да заключи Мод, нито можеше да се обърне към Фиц, който се намираше във Франция. И така, налагаше й се да приеме положението, макар и с кисела физиономия.

Мод издаваше Войнишка съпруга, малотиражен вестник, кой се застъпваше за по-добро отношение към издържаните от фронтоваците семейства. Един консервативен депутат беше описал вестника като „зловредна заплаха за правителството“ и оттогава тези думи биваха отпечатвани на заглавката на всеки брой. Гневната кампания на Мод се захранваше от нейната ненавист към подчиненото положение на жените, съчетана с ужаса й от безсмисленото клане във войната. Субсидираше вестника от собственото си малко наследство. Тези пари бездруго не й трябваха особено: Фиц винаги плащаше за всичко, от което тя имаше нужда.

Етел Уилямс беше управител на изданието. Тя с готовност напусна шивашката фабрика заради по-добрата заплата тук и заради позициите на вестника. Етел споделяше гнева на Мод, но притежаваше други умения. Мод разбираше висшата политика — в обществото се срещаше с министри от правителството и разговаряше с тях по злободневни теми. Политическият свят на Етел беше друг — Националния профсъюз на производителите на облекла, Независимата Лейбъристка партия, стачки, локаути и улични шествия.

Както беше уговорено, Мод и Етел се срещнаха в Олдгейт, срещу местния клон на Асоциацията на войнишките и моряшките семейства.

Преди войната тази добронамерена благотворителна организация даваше възможност на заможни дами снизходително да оказват помощ и да дават съвети на притеснени съпруги на военнослужещи. Сега имаше нова роля. Правителството изплащаше по един паунд и един шилинг на всяка войнишка съпруга с две деца, която е разделена от мъжа си заради войната. Не беше много — половин миньорска надница — но се оказа достатъчно да измъкне милиони жени и деца от положение на смазваща бедност. Асоциацията на войнишките и моряшките семейства разпределяше тези военновременни помощи. Помощите обаче се плащаха само на жени с „добро поведение“ и понякога дамите от организацията не даваха отпуснатите от правителството пари на онези съпруги, които отхвърляха техните съвети за отглеждането на децата, управлението на домакинството и опасностите, които произтичат от посещаването на мюзикхоловете и пиенето на джин.

Мод мислеше, че тези жени щяха да се оправят по-добре без джина, но това не даваше право на никого да ги тласка към нищетата. Вбесяваше се, че удобно живеещи хора от средната класа съдят войнишките съпруги и ги лишават от средства за прехрана на техните деца. Смяташе, че парламентът не би позволил такъв произвол, ако жените имаха право на глас.

Заедно с Етел бяха и още дузина жени от работническата класа и един мъж, Бърни Лекуит, секретар на Олдгейтския клон на Независимата Лейбъристка партия. Партията одобряваше вестника на Мод и подкрепяше кампаниите му.

Когато Мод се присъедини към тази група, Етел говореше на един младеж с бележник.

— Помощта за разделени от съпрузите си жени не е подаяние — казваше тя. — Тези пари се полагат на войнишките съпруги по право. Трябва ли да преминете изпит за добро поведение преди да си получите репортерската заплата? А господин Аскуит трябва ли да дава отчет колко мадейра пие, преди да получи заплата като депутат в парламента? Войнишките съпруги имат право на тези пари, така, както всички останали имат право на надница.

„Етел е открила гласа си“, прецени Мод. „Изразява се просто и живо.“

Репортерът я гледаше възхитено. Явно почти беше влюбен в нея. С доста извинителен тон той каза:

— Противниците ви твърдят, че една жена не заслужава тази издръжка, ако изневерява на съпруга си.

— А проверявате ли съпрузите? — възмути се Етел. — Знам, че има домове с лоша слава из Франция и Месопотамия и другаде, където служат нашите войници. Дали армията записва имената на женените мъже, които влизат в подобни домове, и им спира заплатата? Прелюбодеянието е грях, но не е основание да се лиши прелюбодейката от средства и да се оставят децата й да гладуват.

Етел носеше на хълбок малчугана си, Лойд. Той беше вече на шестнадесет месеца и можеше да ходи или поне да залита. Имаше тъмна косица и зелени очи — хубав като майка си. Мод протегна ръце да го вземе и той с готовност отиде при нея. Прониза я копнеж — направо й се искаше да беше забременяла след единствената си нощ с Валтер, въпреки всички трудности които това би донесло.

Нямаше никакви вести от Валтер от по-миналата Коледа насам. Не знаеше жив ли е, или е загинал. Може би вече беше вдовица. Опита да не изпада в мрачно настроение, но неусетно я полазиха страшни мисли и трябваше да се мъчи да не заплаче.

Етел приключи с омайването на репортера и представи Мод на млада жена с две деца, стиснали полите й.

— Това е Джейн МакКъли, за която ти говорих. — Джейн имаше хубаво лице и решителен поглед.

Мод подаде ръка с думите:

— Надявам се днес да постигнем справедливост за Вас, госпожо МакКъли.

— Убедена съм, мадам. Много мило от Ваша страна. — Привичните почтителни маниери отмираха трудно дори и в егалитарните политически движения.

— Готови ли сме всички? — попита Етел.

Мод й подаде Лойд и групичката прекоси улицата. Влязоха през главния вход на благотворителната асоциация. Имаше приемна, където зад едно писалище седеше жена на средна възраст. Тя изглеждаше уплашена от тълпата. Мод я успокои:

— Няма от какво да се боите. Госпожа Уилямс и аз сме тук да видим госпожа Харгрийвс, вашата управителка.

— Ще видя дали е тук — нервно отвърна жената и стана.

Етел каза:

— Знам, че е тук. Видях я да влиза преди половин час.

Рецепционистката припряно излезе.

Жената, която се върна заедно с нея, не можеше да бъде сплашена така лесно. Госпожа Харгрийвс беше яка особа, някъде над четиридесет години. Носеше френско палто, пола и модерна шапка с широка плисирана панделка. Мод ехидно си рече, че ансамбълът губи целия си европейски шик върху тази мощна фигура. Госпожа Харгрийвс обаче притежаваше увереността, която носят парите. Притежаваше също тъй и голям нос.

— Да? — грубо попита тя.

„В борбата за равенство на жените понякога трябва да се бориш и с жени, не само с мъже“, помисли Мод.

— Дойдох да се видя с Вас, защото съм загрижена от Вашето отношение към госпожа МакКъли.

Госпожа Харгрийвс се постресна, несъмнено от аристократичния акцент на Мод. Огледа я изпитателно от глава до пети. Вероятно отбелязваше, че дрехите на Мод са също толкова скъпи, колкото и нейните. Когато заговори отново, тонът й не беше така арогантен:

— Боя се, че не мога да обсъждам индивидуални случаи.

— Обаче госпожа МакКъли ме помоли да разговарям с Вас. И е тук да потвърди.

— Не ме ли помните, госпожо Харгрийвс? — попита Джеин МакКъли.

— Всъщност, да. Помня, че бяхте много неучтива с мен.

Джейн се обърна към Мод и поясни:

— Рекох й да иде да си пъха носа в работите на някой друг.

Жените се разкискаха при споменаването на носа, а госпожа Харгрийвс се изчерви.

— Само че не може да отхвърлите кандидатура за помощ с основанието, че кандидатката не се е държала учтиво с Вас. — Мод сдържаше гнева си и се стараеше да говори с ледено неодобрение. — Вие със сигурност сте наясно с това.

Госпожа Харгрийвс отбранително вирна брадичка.

— Госпожа МакКъли е била видяна в питейното заведение Кучето и патицата и в мюзикхола Степни, и в двата случая с млад мъж. Правителството не иска да финансира непристойното поведение.

На Мод й се прииска да я удуши.

— Вие като че ли не разбирате каква е Вашата роля. Не Ви се полага да отказвате плащане на основата на подозрения.

Госпожа Харгрийвс позагуби самоувереността си. Етел подхвърли:

— Предполагам, че господин Харгрийвс е в безопасност у дома, Нали?

— Не, не е — бързичко отвърна жената. — Той е с армията в Египет.

— О! Значи и Вие получавате издръжка.

— Това какво общо има?

— Някой идва ли у дома Ви, госпожо Харгрийвс, за да проверява как се държите? Проверява ли се нивото на шерито в декантера в бюфета? Разпитва ли Ви някой за приятелството Ви с доставчика от бакалията?

— Как смеете!

Мод каза:

— Възмущението Ви е разбираемо. А сега може би ще прецените защо госпожа МакКъли е реагирала така на Вашите разпити.

Госпожа Харгрийвс извиси глас.

— Това е нелепо. Няма място за сравнение!

— Няма място за сравнение ли? — гневно отвърна Мод — Съпругът на госпожа МакКъли, също като Вашия, рискува живота си за своята страна. И двете имате право на помощта за разделените от войната семейства. Обаче Вие имате правото да съдите нейното поведение и да й откажете парите, докато Вас никой не съди. Защо не? Офицерските съпруги понякога пият твърде много.

— И прелюбодействат — включи се Етел.

— Достатъчно! — викна госпожа Харгрийвс. — Отказвам да ме обиждат повече.

— Джейн МакКъли — също — каза Етел.

Мод обясни:

— Мъжът, когото сте видели с госпожа МакКъли, е бил нейният брат. Върнал се е у дома от Франция в отпуск. Разполагал е само с два дни и тя е имала желанието той да се позабавлява, преди да се върне в окопите. Затова го е завела в кръчмата и в мюзикхола.

Госпожа Харгрийвс се сконфузи, обаче отвърна предизвикателно:

— Да ми го беше казала, когато я попитах. Сега трябва да помоля да напуснете сградата.

— Сега, когато знаете истината, вярвам, че ще одобрите молбата на госпожа МакКъли.

— Ще видим.

— Настоявам да го сторите тук и сега.

— Невъзможно.

— Няма да си тръгнем, докато не го направите.

— Тогава ще повикам полицията.

— Добре.

Госпожа Харгрийвс се оттегли.

Етел се обърна към възхитения репортер:

— Къде е фотографът Ви?

— Чака отвън.

След няколко минути пристигна плещест полицай на средна възраст.

— Хайде, дами. Без проблеми, моля. Разотивайте се тихо.

— Отказвам да си тръгна. — Мод пристъпи напред. — Другите да правят каквото искат.

— А Вие коя ще да сте, мадам?

— Аз съм лейди Мод Фицхърбърт и ако искате да изляза, ще трябва да ме изнесете.

— Щом настоявате — отвърна полицаят и я взе на ръце.

Докато напускаха сградата, фотографът ги снима.