Кен Фолет
Крахът на титаните (147)

VI

Григорий беше изтощен. Не беше спал от две нощи. Имаше толкова много за вършене, че едва забелязваше отминаването на дните. Бронираната кола беше най-неудобното превозно средство, в което беше пътувал, ала по пътя към дома Григорий заспа. Когато Исак го събуди, той видя, че вече са пред къщата. Питаше се колко ли знае Катерина за последните събития. Надяваше се да не е много, за да си достави удоволствието да й разкаже за победата на революцията.

Влезе вътре и се запрепъва по стълбите. Под вратата се процеждаше светлина.

— Аз съм — каза Григорий и влезе в стаята.

Катерина седеше в леглото с мъничко бебе в ръце.

Григорий се изпълни с доволство.

— Родил се е! Колко е красив.

— Това е момиче.

— Момиче!

— Обеща ми, че ще си тук — обвинително рече Катерина.

— Не знаех! — Григорий гледаше детето. — Тъмнокоса е, като мен. Как ще я наречем?

— Пратих ти вест.

Григорий си спомни как часовият му беше съобщил, че някой го е търсил и е казал нещо за акушерка.

— Боже мой. Толкова бях зает…

— Магда помагаше за друго раждане. Наложи се да акушира Ксения.

Григорий се угрижи.

— Боля ли те?

— Разбира се, че ме боля — тросна се Катерина.

— Толкова съжалявам. Чуй това обаче! Имаше революция! Този път истинска — взехме властта! Болшевиките съставят правителство.

Той се наведе да я целуне.

— Така си помислих и аз — каза Катерина и извърна лице.