Кен Фолет
Крахът на титаните (167)

II

Приятелите от Абъроуен пристигнаха в Омск рано сутринта.

Били щеше да помни докато е жив всяка подробност от четирите хиляди мили от Владивосток. Пътуването по Транссибирската железница трая двадесет и три дни, въпреки че в локомотива се возеше въоръжен сержант, който следеше машинистът и огнярят да поддържат максимална скорост. През цялото време на Били му беше студено — печката в средата на купето почти не намаляваше студа на сибирските утрини. Изхранваха се с черен хляб и консервирано говеждо. Ала за Били всеки ден беше приказен.

Той не знаеше, че на света има красиви места като езерото Байкал. „Това езеро е по-дълго от цял Уелс“, каза им капитан Евънс. От бързо носещия се влак войниците гледаха как слънцето се издига над гладката синя вода и осветява върховете на високите цяла миля планини оттатък, като превръща снега по върховете в злато.

Били щеше да запази за цял живот спомена за един безкраен камилски керван край железопътната линия. Добичетата газеха търпеливо през снега и не забелязваха двадесетия век, който прелиташе край тях с трясък на желязо и свистене на пара. „Адски далеч съм от Абъроуен“, помисли си тогава Били.

Най-паметната случка обаче беше посещението в една гимназия в Чита. Влакът спря тук за два дни, докато полковник Фицхърбърт разговаря с местния казашки настоятел Семьонов. Били се присъедини към група американски гости в обиколката им. Директорът на училището, който говореше английски, им обясни, че допреди година е обучавал само децата на заможната буржоазия и че евреите нямали достъп до образованието, дори и да можели да си позволят таксите. Сега, по нареждане на болшевиките, образованието било безплатно за всички. Резултатът беше видим. Класните стаи бяха натъпкани до краен предел с дрипави дечурлига, които учеха четене, писане, смятане и даже естествени науки и изкуства. „Каквото и друго да прави Ленин — трудно е да се отсее истината от пропагандата на консерваторите — поне приема сериозно образованието на руските деца“, помисли си Били.

Заедно с него във влака пътуваше и Лев Пешков. Той поздрави Били топло, без да личи да се срамува, сякаш беше забравил, че избяга от Абъроуен, подгонен като измамник и крадец. Лев се беше добрал до Америка и се беше оженил за богато момиче, а сега беше лейтенант, прикрепен към абъроуенци за преводач.

Жителите на Омск приветстваха войниците от батальона, докато те крачеха от железопътната гара към казармата. По улиците Били забеляза много руски офицери в красивите стари униформи. Те като че ли не вършеха нищо военно. Имаше и доста канадски войници.

Щом получиха почивка, Били и Томи се разходиха из града. Нямаше много за гледане — митрополитска църква, джамия, крепост от печени тухли и река, гъмжаща от товарни и пътнически кораби. С изненада видяха, че мнозина от местните жители носеха части от британски военни униформи. Една продавачка на пържена риба имаше куртка в цвят каки; разносвач с количка беше обут в дебели армейски шевиотени панталони; длъгнест гимназист с чанта с учебници крачеше по улицата в чисто нови британски ботуши.

— Откъде взимат тези неща? — попита Били.

— Ние даваме униформи на руската армия тук, но Пешков ми каза, че офицерите ги продават на черния пазар — обясни Томи.

— Така ни се пада, като поддържаме неправилната страна — отвърна Били.

Канадци от Съюза на християнската младеж бяха отворили бюфет. Неколцина абъроуенци вече бяха в бюфета — навярно само там можеше да иде човек. Били и Томи получиха горещ чай и големи парчета ябълков сладкиш от онези, които в Северна Америка наричаха пай.

— В този град е главната квартира на антиболшевишкото реакционно правителство — рече Били. — Прочетох го в Ню Йорк Таймс.

Американските вестници, които бяха достъпни във Владивосток, бяха по-честни от британските.

Дойде Лев Пешков. Водеше красиво руско момиче в евтино палто. Всички го зяпаха. Как се оправяше толкова бързо?

Лев беше видимо развълнуван.

— Ей, момчета, чухте ли последния слух?

„Лев сигурно винаги пръв чува всички слухове“, рече си Били.

— Аха, чухме, че си педал — отвърна Томи.

Всички се разсмяха.

— Какъв слух? — поинтересува се Били.

— Подписали са примирие — отговори Лев и помълча малко. — Не разбирате ли? Войната свърши!

— Не и за нас — каза Били.