Кен Фолет
Крахът на титаните (150)

III

Сержант Били Уилямс се взираше в мъглата. Артилерийският обстрел милостиво беше престанал, ала това означаваше единствено, че немците идат. Какво трябваше да прави Били?

Нямаше заповеди. Неговият взвод заемаше един редут, сиреч отбранителна позиция на възвишение зад фронтовата линия. Когато времето биваше нормално, оттук се разкриваше изглед по един дълъг и лек наклон, който водеше към каменна грамада, навярно някогашни селскостопански постройки. Позицията беше свързана чрез окоп с други редути, сега невидими. Обикновено заповедите идваха от задните позиции, но днес не беше получено нищо. Телефонът мълчеше — сигурно линията беше прекъсната по време на баража.

Войниците стояха или седяха в окопа. Със спирането на бомбардировката бяха излезли от укритието. Понякога късно сутрин от полевата кухня пращаха количка с голям казан горещ чай в окопа. Днес обаче нямаше и помен от храна и напитки. Войниците бяха изяли на закуска неприкосновения запас.

Взводът разполагаше с лека картечница Люис, американски модел. Стоеше на задната стена на окопа, над укритието. С нея стреляше момчето от Борстал, деветнадесетгодишният Джордж Бароу. Джордж беше добър войник, обаче така слабо образован, щото мислеше, че последният противник, който е нахлул в Англия, се е казвал Норман Завоевателят. Той седеше до картечницата си и пушеше лула, защитен от заблудените куршуми от стоманен щит.

Разполагаха и с минохвъргачка Стоукс — полезно оръжие което изстрелваше бомби с диаметър три инча на разстояние до осемстотин ярда. Ефрейтор Джони Понти, чийто брат Джоуи загина при Сома, беше овладял минохвъргачката до смъртоносно съвършенство.

Били се качи при картечницата и застана до Джордж, но пак нищо не можа да види.

— Били, имат ли и другите страни империя като нас? — попита Джордж.

— Да. Французите държат по-голямата част от Северна Африка, вземи после Холандските Източни Индии, германската Югозападна Африка…

— О — разочарова се малко Джордж, — чувал съм ги тия, ама не мислех, че може да е истина.

— Защо не?

— Че какво право имат те да управляват други народи?

— А ние какво право имаме да управляваме Нигерия и Ямайка, и Индия?

— Защото сме британци.

Били кимна. Джордж Бароу, който явно не беше виждал атлас през живота си, се чувстваше по-горен от Декарт, Рембранд и Бетовен. И той не беше изключение. В училище всички бяха преминали през дългогодишна пропаганда — учеха за всяка британска военна победа и не знаеха за нито една загуба. Преподаваха им за демокрацията в Лондон, но не и за тиранията в Кайро. Когато учеха за британското правосъдие, пропускаха боя с пръчки в Австралия, глада в Ирландия или кланетата в Индия. Знаеха, че католиците изгаряли протестантите на клада и се потрисаха, ако някога изобщо чуеха, че е ставало и обратното при всеки сгоден случай. Малцина имаха бащи като таткото на Били, та да им кажат, че описаният от учителите свят не съществува.

Били обаче днес нямаше време да отваря очите на Джордж. Имаше си други грижи.

Небето малко просветля и на Били му се стори, че мъглата може и да се разсее. И после тя внезапно се вдигна.

— По дяволите! — продума Джордж.

Част от секундата по-късно Били видя какво е стреснало Джордж. На около четвърт миля оттук нагоре по склона вървяха няколкостотин немски войници.

Били скочи обратно в окопа. Няколко войници бяха забелязали врага едновременно и изненаданите им възклицания предупредиха останалите. Били погледна през процепа в стоманения лист в насипа. Немците реагираха по-бавно, навярно защото британците в окопа не се виждаха толкова. Един двама спряха, но повечето продължаваха да тичат нагоре.

След минута из окопа се разнесе пушечна стрелба. Неколцина немци паднаха. Останалите се хвърлиха на земята и потърсиха прикритие в ямите от снаряди и зад няколкото чепати храста. Над главата на Били картечницата откри огън и се разнесе шум като по време на футболен мач. След малко германците почнаха да отвръщат на стрелбата. „Явно нямат картечници и окопни минохвъргачки“, с благодарност отбеляза Били. Чу как един от неговите войници извика — може би някой немец с остро око го беше забелязал как непредпазливо надзърта над насипа. Или пък стрелец с повечко късмет беше улучил някоя злощастна британска глава, което беше по-вероятно.

До Били се появи Томи Грифитс.

— Дай Пауъл го отнесе — рече той.

— Ранен ли е?

— Мъртъв. Прострелян в главата.

— Ох, да му се не види.

Госпожа Пауъл беше чудесна плетачка и пращаше пуловери на сина си във Франция. За кого щеше да плете сега?

— Прибрах колекцията от джоба му — каза Томи. Дай притежаваше тесте порнографски картички, купени от един французин. Показваха закръглени госпожици с обилно окосмение между краката. Повечето войници в батальона ги бяха вземали назаем по едно или друго време.

— Защо? — попита Били разсеяно, докато оглеждаше противника.

— Не искам да ги пратят у дома в Абъроуен.

— А, да.

— И какво да правя с тях?

— По дяволите, Томи, питай ме пак по-късно, става ли? Сега имам да се притеснявам за няколкостотин проклети шваби.

— Извинявай, Бил.

Колко бяха немците? На бойното поле беше трудно да се преценява числеността, но Били допускаше, че е видял поне двеста, а навярно имаше и още, които не се виждаха. Предположи, че срещу него има един батальон. Неговият взвод от четиридесет човека беше безнадеждно по-малоброен. Какво трябваше да прави?

Повече от едно денонощие не беше виждал офицер. Тук той беше най-старши. Той командваше. И му трябваше план.

Отдавна беше престанал да се ядосва на некадърността на старшите офицери. Всичко това беше част от класовата система, която Били беше възпитан да презира. Но в редките случаи когато бремето на командването падаше на неговите плещи, той никак не му се радваше. По-скоро отговорността му тежеше и той се боеше да не вземе грешно решение и да причини гибелта на другарите си.

Ако немците нападнеха фронтално, щяха да смажат взвода. Противникът обаче не знаеше колко слаб е той. Дали не можеше да създаде впечатлението, че разполага с повече хора?

Мина му и мисълта да отстъпят. Но от войниците не се очакваше да побягнат в мига, когато ги нападнат. Това тук беше отбранителен пост и Били беше длъжен да се помъчи да го защити.

Щеше да остане и да се бие. Поне засега.

Щом взе това решение, последваха и други.

— Гости ги с още един пълнител, Джордж! — викна той. Когато картечницата откри огън, Били хукна по окопа.

— Стреляйте непрестанно, момчета. Накарайте ги да си помислят, че сме стотици.

Видя на земята тялото на Дай Пауъл. Кръвта около дупката в главата му вече чернееше. Под униформената си куртка Дай беше облечен в един от мамините пуловери. Противно грозна кафява дреха, обаче сигурно държеше топло.

— Почивай в мир, момче — промълви Били.

По-нататък в окопа намери Джони Понти.

— Действай с минохвъргачката, момко. Накарай гадовете да поскачат.

— Слушам — отвърна Джони. Разположи двукраката стойка на пода на окопа. — Какво е разстоянието? Петстотин ярда?

Партньор на Джони беше Мазньо Хюит, младеж с пъпчиво като паница овесена каша лице. Той скокна на стъпенката за стрелба и се провикна оттам:

— Аха. Петстотин до шестстотин.

Били също погледна. Но Мазньо и Джони работеха отдавна заедно и той остави те да преценят.

— Два пръстена значи, на четиридесет и пет градуса — отсъди Джони. На бомбите можеше да се добави допълнителен заряд във вид на пръстени за по-голям обхват.

Той също се качи да погледне пак противника, после оправи прицела си. Другите войници наблизо се отдръпнаха чувствително от минохвъргачката. Джони пусна бомба в цевта. Когато тя удари дъното, ударникът възпламени метателния експлозив и бомбата беше изстреляна.

Падна твърде близо и избухна на известно разстояние от най-близко разположените противникови войници.

— Петдесет ярда по-далеч и още малко твое дясно — извика Мазньо.

Джони направи корекциите и пак стреля. Втората бомба падна в кратер от снаряд, където се бяха прикрили няколко германци.

— Това е то! — възкликна Мазньо.

Били не можеше да види дали са поразили някого, обаче стрелбата караше противниците да не надигат глави.

— Дай им още една дузина от същите! — нареди той.

Стигна до Робин Мортимър и застана зад него. Разжалваният офицер стоеше на стъпенката за стрелба и стреляше ритмично. Спря да презареди и срещна погледа на Били.

— Донеси още малко муниции, Тафи — рече той. Както винаги, говореше троснато, макар да вършеше работа. — Нали не искаш всички да останем без патрони по едно и също време?

Били кимна.

— Добра идея. Благодаря.

Складът беше на стотина ярда зад тяхната позиция по свързочния окоп. Били подбра двама новобранци, които и без това почти не можеха да стрелят точно.

— Дженкинс и Дългоноско, донесете още муниции. Бегом!

Младежите хукнаха.

Били отново погледна през процепа в насипа. В същия миг един от немците се изправи. Били предположи, че това е командирът, който се готви да започне нападението. Сърцето му се сви. Сигурно бяха разбрали, че британците са не повече от няколко десетки и че лесно могат да ги смажат.

Оказа се, че греши. Немският офицер даде на своите знак да се връщат и побягна надолу. Хората му го последваха. Взводът на Били нададе радостни възгласи и почна да стреля лудешки по тичащите немци. Преди те да излязат от обсег, загубиха още няколко човека.

Германците стигнаха до срутените стопански постройки и се скриха сред камънака.

Били не се удържа и се усмихна. Беше отблъснал десетократно превъзхождащ го противник! „Трябва да стана генерал, по дяволите!“, рече си той.

— Спри стрелбата! — извика той. — Вече са извън обсега ни.

Дженкинс и Дългоноско се върнаха, понесли кашони с патрони.

— Продължавайте, момчета — нареди Били. — Може да се върнат.

Когато отново погледна навън обаче, установи, че германците имат друг план. Бяха се разделили на две групи и се насочваха вляво и вдясно от развалините. Докато Били ги наблюдаваше, започнаха да обкръжават позицията му, като се държаха на достатъчно разстояние, за да не попаднат в обсега на британците.

— Мамицата му — рече той. Щяха да се вмъкнат между неговата позиция и другите редути и после да го нападнат от две страни. Или пък да го подминат и да оставят на ариергарда си да го довърши.

И в двата случая позицията му щеше да падне в противниковите ръце.

— Свали картечницата, Джордж — нареди Били. — Ти, Джони, разглабяй минохвъргачката. Всички останали, събирайте си багажа. Изтегляме се.

Войниците метнаха на гръб пушките и раниците, бързо стигнаха до най-близкия свързочен окоп и хукнаха.

Били надзърна в укритието, за да се увери, че няма никой. После дръпна щифта на една граната и я хвърли вътре, за да не остави на врага никакви припаси.

И тогава последва войниците си в отстъплението.