Кен Фолет
Крахът на титаните (124)

III

Съединените щати обявиха война на Германия на шести април, петък, 1917 година.

Валтер го беше очаквал, но при все това почувства силата на удара. Америка беше богата, изпълнена със сила и демократична — той не можеше да си представи по-опасен враг. Сега единствената надежда беше, че Русия ще рухне и ще даде на Германия възможност да победи на Западния фронт преди американците да са имали време да подготвят войските си.

Три дни по-късно тридесет и двама руски революционери-емигранти се срещнаха в хотел Церингерхоф в Цюрих — мъже, жени и едно дете, четиригодишно момче на име Роберт. Тръгнаха оттам към бароковия свод на железопътната гара, за да се качат на влака за дома.

Валтер се притесняваше, че няма да потеглят. Мартов, водачът на меншевиките, отказа да напусне без разрешение от временното правителство — странно почтително отношение за революционер. Разрешение нямаше, но Ленин и болшевиките решиха да пътуват независимо от това. Валтер много желаеше пътят да не е препречван от препятствия, придружи групичката до гарата на брега на реката и се натовари на влака заедно с тях.

„Ето го и тайното оръжие на Германия“, помисли си Валтер — „тридесет и двама недоволници и неудачници, които искат да свалят от власт руското правителство. Господ да ни е на помощ.“

Владимир Илич Улянов, известен като Ленин, беше на четиридесет и шест — дребен, набит човек, облечен спретнато, но не елегантно; твърде зает, за да губи време за стил. Навремето червенокос, беше оплешивял рано и сега имаше бляскаво кубе с венче отстрани и грижливо оформена вандайкова брадица, рижо-сива. При първата среща Валтер не се впечатли от него — Ленин не беше нито чаровен, нито хубав.

Валтер се представяше за дребен чиновник от външното министерство, натоварен да уреди всички практически подробности по пътуването на болшевиките през Германия. Ленин го беше огледал преценяващо и явно беше отгатнал, че всъщност германецът е някакъв разузнавач.

Отпътуваха за Шафхаузен, на границата, където се прехвърлиха на германски влак. Всички поназнайваха немски, понеже бяха живели в немскоезичната част на Швейцария. Ленин говореше езика добре. Валтер научи, че човекът е забележителен лингвист. Френският му беше добър, английският — поносим, а Аристотел четеше на гръцки. Представата на Ленин за почивка беше да поседи час-два с речник в ръка.

В Готмадинген отново се прехвърлиха на влак с предварително запечатан вагон, все едно бяха преносители на някаква заразна болест. Три от четирите врати бяха затворени и заключени. Четвъртата врата се намираше до спалното купе на Валтер. Целта беше да се успокоят тревожните германски власти, макар да не беше нужно: русите нямаха желание да бягат, те искаха да се върнат у дома.

Ленин и съпругата му Надя имаха отделно купе, докато останалите бяха разделени по четирима. „Толкова за равенството“ — цинично си рече Валтер.

Докато влакът пресичаше Германия от юг на север, Валтер започна да долавя силата на характера под безличната външност на Ленин. Ленин не се интересуваше от храна, напитки, удобства или притежания. Политиката поглъщаше дните му. Винаги спореше за политика, пишеше за политика или мислеше за политика и си водеше бележки. Валтер забеляза, че в споровете Ленин винаги знаеше повече от другарите си и беше обмислил нещата по-продължително и по-усърдно от тях — освен ако предметът на разговора нямаше нищо общо с Русия или с политиката. В тези случаи Ленин беше по-скоро зле осведомен.

Беше същински сухар. Първата вечер в съседното купе очилатият младеж Карл Радек разказваше вицове:

— Някакъв човек бил арестуван, понеже казал „Николай е тъпак“. Заоправдавал се пред полицая „Имах предвид друг Николай, не нашия любим цар“. Полицаят отговорил: „Лъжец! Щом казваш тъпак, явно имаш предвид царя!“

Спътниците на Радек се запревиваха от смях. Ленин излезе от купето си като буреносен облак и им нареди да пазят тишина.

Той не харесваше и пушенето. Той самият беше отказал цигарите по настояване на майка си преди тридесет години. От уважение към него, хората пушеха в тоалетната в дъното на вагона. Понеже тоалетната беше само една за тридесет и двама човека, това доведе до опашки и препирни. Ленин впрегна внушителния си ум в решаването на този проблем. Наряза хартия и издаде на всеки два вида билетчета — едни за ползване на тоалетната по предназначение и по-малко на брой — за пушене. Това намали опашките и прекрати караниците. На Валтер му беше забавно. Системата проработи и всички бяха доволни, обаче нямаше разговор, нямаше и опит за колективно вземане на решение. В тази група Ленин беше един добронамерен диктатор. Ако някога спечелеше истинска власт, и Руската империя ли щеше да управлява по същия начин?

А дали щеше да спечели властта? Ако не, то Валтер си губеше времето.

Можа да измисли само един начин да подобри изгледите пред Ленин и напрегна ума си да направи нещо по въпроса.

Слезе от влака в Берлин и каза, че ще се върне при русите за остатъка от пътуването.

— Не се бавете — обади се някой. — Потегляме отново след час.

— Ще бързам — отговори Валтер. Влакът щеше да тръгне когато той каже, но русите не знаеха това.

Вагонът се намираше на един от резервните коловози на Потсдамската гара и на Валтер му трябваха само няколко минути пеш, за да стигне до външното министерство на „Вилхелмщрасе“ 76, в сърцето на стария Берлин. В просторния кабинет на баща му имаше грамадно махагоново писалище, портрет на кайзера и остъклен шкаф с колекцията на Ото, включително кремавата керамична фруктиера от осемнадесети век, която той купи при последното пътуване до Лондон. Както Валтер се беше надявал, Ото беше тук.

— Няма съмнение относно убежденията на Ленин — каза му той, докато пиеха кафе. — Казва, че са се отървали от последния символ на потисничеството, царя, без да променят руското общество. Работниците не успели да завземат властта: буржоазията още контролирала всичко. На всичко отгоре, по някаква причина Ленин лично мрази Керенски.

— А може ли да свали временното правителство?

Валтер безпомощно разпери ръце.

— Той е много интелигентен, решителен и роден водач. Никога не върши нищо друго, освен да работи. Болшевиките обаче са само поредната партийка сред онези десетина или повече, които се домогват до властта, и няма как да се прецени коя ще надделее.

— Следователно цялото това усилие може и да е било напразно.

— Освен ако не направим нещо да помогнем на болшевиките да спечелят.

— Например?

Валтер пое дълбоко дъх.

— Да им дадем пари.

— Какво? — Ото беше потресен. — Правителството на Германия да дава пари на социалисти революционери?

— Предлагам сто хиляди рубли като начало — спокойно отвърна Валтер. — За предпочитане в златни монети от по десет рубли, ако можеш да намериш.

— Кайзерът никога няма да се съгласи.

— Налага ли се да му казваме? Цимерман може да одобри по силата на министерския си пост.

— Той не би направил такова нещо.

— Сигурен ли си?

Ото дълго мълча, гледа Валтер и мисли.

Накрая каза:

— Ще го попитам.