Кен Фолет
Крахът на титаните (132)

V

Съботният ден беше слънчев и топъл. Лев каза на Олга, че имат нужда от него във фабриката, и отиде у Марга. Тя живееше в малка стая в Лавджой. Двамата се прегърнаха, но когато Лев започна да разкопчава блузата й, Марга каза:

— Хайде да отидем в парка Хумболд.

— Предпочитам да се чукаме.

— После. Заведи ме в парка, а когато се върнем, ще ти покажа нещо специално. Нещо, което не сме правили досега.

Гърлото на Лев пресъхна.

— Защо трябва да чакам?

— Такъв прекрасен ден е.

— А ако ни видят?

— Ще има един милион човека.

— Дори и така…

— Може би се страхуваш от тъста си?

— Не, по дяволите. Слушай, аз съм баща на внучката му. Какво може да ми направи? Да ме застреля ли?

— Нека си сменя роклята.

— Ще чакам в колата. Ако те гледам как се събличаш, може и да загубя контрол.

Имаше нов триместен Кадилак купе, не беше най-хубавата кола в града, но беше добро начало. Седна зад волана и запали цигара. Разбира се, страхуваше се от Вялов. Ала цял живот рискуваше. В крайна сметка, той не беше Григорий. „Засега всичко се нарежда добре за мен“, рече си той, „седя си в моята кола, имам син летен костюм и ще заведа едно хубаво момиче в парка, животът е хубав.“

Преди да довърши цигарата, Марга излезе от сградата и се настани в колата до него. Носеше дръзка рокля без ръкави и косата й беше навита над ушите по последната мода.

Лев кара до парка Хумболд, в Ийст сайд. Седнаха на една дървена пейка, наслаждаваха се на слънцето и гледаха как децата си играят в езерото. Лев не спираше да докосва голите ръце на Марга. Допадаха му завистливите погледи на другите мъже. „Това е най-хубавото момиче в целия парк“, помисли той, „и е с мене. Какво ще кажете за това?“

— Съжалявам за устната ти — каза Лев. Долната устна на Марга, където Вялов я беше ударил, беше подута. Изглеждаше доста съблазнително.

— Не си виновен. Тъстът ти е свиня.

— Самата истина.

— От Хот Спот веднага ми предложиха работа. Ще започна щом съм в състояние да пея.

— Как си?

Марга опита да попее: „Прокарвам пръсти през косите си, играя пасианс, докато чакам моя милионер.“

Предпазливо докосна устната си.

— Още боли.

Лев се приведе към нея.

— Нека те целуна да ти мине.

Тя вдигна лице и той я целуна нежно, почти без да я докосва.

— Можеш и малко повечко.

Той се усмихна.

— Добре. А сега как е?

Отново я целуна и този път докосна вътрешната страна на устните й с връхчето на езика си.

— И така е добре — отговори тя след минута и се разсмя.

— В такъв случай… — Този път вкара езика си в устата й. Тя откликна с желание, както винаги, и езиците им се срещнаха. После Марга прокара ръка зад тила му и го погали по врата. Лев чу как някой казва „Отвратително“. Чудеше се дали минувачите забелязват възбудата му.

Усмихна се на Марга и рече:

— Възмущаваме гражданите.

Вдигна поглед да провери дали някой гледа и срещна очите на съпругата си Олга.

Тя се взираше потресена в него, а устните й оформяха беззвучно „О“.

Зад нея стоеше баща й, в костюм с жилетка и със сламена шапка. Носеше Дейзи. Дъщеричката на Лев беше с бяло боне, което да пази лицето й от слънцето. Бавачката Полина беше зад тях.

— Лев! Какво… Коя е тази? — попита Олга.

Лев смяташе, че ако Вялов го няма, би могъл да се измъкне дори и от тази ситуация. Той се изправи.

— Олга… Не знам какво да кажа.

— Нищо не казвай, по дяволите — намеси се строго Вялов.

Олга заплака.

Вялов подаде Дейзи на бавачката.

— Занеси внучката ми в колата веднага.

— Да, господине.

Вялов стисна ръката на Олга и я отмести.

— Върви с Полина, милинка.

Олга затули очи, за да скрие сълзите си и тръгна след бавачката.

— Лайно такова — обърна се Вялов към Лев.

Лев сви юмруци. Ако Вялов му посегнеше, той щеше да отвърне. Вялов имаше телосложението на бик, но беше с двадесет години по-стар. Лев беше по-висок, а и в петербургските бедняшки квартали се беше научил да се бие. Нямаше да се остави.

Вялов разбра какво мисли.

— Няма да се бия с теб — рече той. — Става дума за нещо повече.

Лев искаше да го попита „Какво тогава ще правиш“, обаче затвори уста.

Вялов погледна Марга.

— Трябваше да те ударя по-силно.

Марга взе чантата си, отвори я, пъхна ръка вътре и не я извади.

— Ако се приближиш и на един косъм към мене, Господ да ми е на помощ, ще те прострелям в търбуха, шопар такъв. Селяндур.

Лев не можеше да не се възхити на куража й. Малцина смееха да заплашват Йосиф Вялов.

Лицето на Вялов потъмня от гняв, но той се извърна от Марга и заговори на Лев.

— Знаеш ли какво ще направиш?

Какво се задаваше, по дяволите?

Лев нищо не каза.

— Ще постъпиш в проклетата армия — продължи Вялов.

Лев изстина.

— Не може да говориш сериозно.

— Кога за последен път си ме чул да говоря несериозно?

— Няма да ида в армията. Как можеш да ме принудиш?

— Или се пишеш доброволец, или ще те призоват.

Марга избухна:

— Не можеш да го направиш!

— Може, може — отчаяно рече Лев. — Той може да уреди всичко в този град.

— И знаеш ли какво? — продължи Вялов. — Може и да си ми зет, обаче се надявам Господ да те убие.