Камила Лекберг
Немското дете (97)

Мая още стискаше куклата, когато я настаниха в колата. Ерика бе извънредно трогната от подаръка на старата жена и се умиляваше, като гледаше как Мая мигновено се бе влюбила в куклата.

— Каква мила старица — каза тя на Патрик, който просто кимна, съсредоточен в шофирането в Гьотеборг с всичките му еднопосочни улици и дрънчащи трамваи, които сякаш изникваха изневиделица.

— Къде да спрем? — попита той и се огледа.

— Там има едно място — посочи му Ерика и Патрик паркира колата на него.

— Най-добре ти и Мая да не идвате с мен в магазина — каза тя и извади количката от багажника. — Не мисля, че антикварен магазин е подходящо място за дъщеричката ни, която обича да пипа всичко.

— Вероятно си права — отвърна Патрик и сложи Мая в количката. — Ще идем да се поразходим. Но после непременно трябва да ми разкажеш всичко.

— Ще го направя, обещавам.

Ерика помаха на Мая и се отправи към адреса, който й бе даден по телефона. Антикварният магазин беше на Гулдхеден и тя го откри лесно. Когато влезе, дрънна звънче и нисък слаб човек с дълга брада се показа иззад една завеса.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита той учтиво.

— Здравейте, аз съм Ерика Фалк. Говорихме с вас по телефона. — Тя се приближи към него и му протегна ръка.

— Много ми е драго — каза той и за голяма изненада на Ерика целуна ръката й.

Не можеше да си припомни кога за последно някой й е целувал ръка. И дали въобще някога.

— Както разбрах, имате медал, за който искате да узнаете повече, нали така? Влезте, да поседнем, докато го разгледам.

Той дръпна завесата настрани, за да й даде път да мине, което тя стори с наведена глава, тъй като вратата отзад бе извънредно ниска. И мигом се закова на място. Руски икони покриваха всеки сантиметър от стените в тъмното стайче, в което бе останало място само за масичка и два стола.

— Моята страст — обясни мъжът, който по телефона се бе представил като Оке Грунден. — Разполагам с една от най-големите колекции от руски икони в Швеция — добави гордо, след като седнаха.

— Много са красиви — каза Ерика, докато ги разглеждаше.

— И са далеч повече от красиви, драга моя, далеч повече — отвърна той, сияещ от гордост. — Носители са на история и традиция, която е… великолепна. — Замълча и си сложи очила. — Но аз се увличам прекалено на тази тема, така че да се насочим към повода за вашето посещение. Звучи интересно, трябва да кажа.

— Разбирам, че имате и друга специалност: медали от Втората световна война.

Той я погледна над очилата си.

— Така е. Впрочем човек живее доста изолирано, когато старите артефакти заменят общуването му с други хора. Не съм много сигурен, че съм направил верния избор, но е лесно да си мъдър постфактум.

Той се усмихна и Ерика отвърна на усмивката му. Антикварят имаше ненатрапчиво и иронично чувство за хумор, което й допадна.

Тя бръкна в джоба си и внимателно извади увития в парчето плат медал, а Оке включи лампа със силна крушка и примижа, за да не пропусне и най-малкия детайл.

— Откъде го имате? — попита накрая и отново я погледна над очилата си.

Ерика му каза за раклата на майка си и как е открила медала вътре.

— И доколкото знаете, майка ви няма връзка с Германия?

Ерика поклати глава.

— Аз поне не съм чувала да има такава. Но напоследък четох много по темата, а Фелбака, където майка ми е отраснала, е близо до норвежката граница. През войната много хора са искали да помагат на норвежкото съпротивително движение в борбата срещу германците. Знам, например, че дядо ми по майчина линия е позволявал хора да прекарват нелегално стоки до Норвегия на гемията му. Към края на войната дори е довел норвежки борец от съпротивата и му е дал подслон.

— Да, безспорно е имало тесни контакти между крайбрежните градове в Швеция и Норвегия, която е била окупирана от германците. Дори съседната провинция Далсланд е имала много общо с германците и норвежците през войната.

Говореше, сякаш мислеше на глас, и продължаваше да разглежда медала.

— Нямам представа как майка ви се е сдобила с него — каза, — но едно знам. Този медал се нарича „Железен кръст“ и с него са награждавани германци за особено големи подвизи по време на войната.

— Няма ли нещо като списък на хората, получили такъв медал? — с надежда попита Ерика. — Каквото и да говорят за германците, поддържали са добра администрация по време на войната и със сигурност трябва да съществува някакъв архив…

Оке поклати глава.

— Не, уви, няма подобен списък. Нито мога да кажа, че този медал е бил особено рядък. Това е „Железен кръст — първи клас“. Раздадени са приблизително четиристотин и петдесет хиляди през време на войната, така че е невъзможно да се проследи кой е получил този конкретен медал.

Ерика изглеждаше разочарована. Надявала се бе медалът да й донесе повече сведения, но сега и тази следа изглеждаше като поредната задънена улица.

— Е, няма много, на което да се опра — каза тя, неспособна да скрие разочарованието си.

Изправи се, благодари на Оке, понечи да се ръкува, но вместо това получи целувка по ръката.

— Съжалявам — каза той, като я съпроводи през магазина. — Ще ми се да можех да помогна повече.

— Няма нищо — отвърна тя и отвори вратата. — Просто ще продължа проучванията си, защото искам да разбера защо този медал се е оказал в притежание на майка ми.

Ала когато вратата се затвори зад нея, Ерика се почувства напълно обезсърчена. Вероятно никога нямаше да разгадае тайната на медала.