Камила Лекберг
Немското дете (84)

Мартин се взираше в телефонните разпечатки. Не разкриваха нищо, което да потвърди интуитивните му догадки, но пък не ги и опровергаваха. Точно преди Ерик Франкел да бъде убит, някой бе телефонирал там от къщата на Херман и Брита. В списъка имаше две обаждания до този номер. И още едно отпреди два дни, сочещо, че Брита или Херман трябваше да са звънели на Аксел. В разпечатките имаше и обаждане до Франс Рингхолм.

Мартин се загледа през прозореца, после избута стола си назад и качи крака на бюрото. Беше посветил предобеда на преглеждане на документация, на всички снимки и други материали, които бяха събрали по време на разследването на смъртта на Ерик. Решил беше да не се предава, докато не открие някаква връзка между двете убийства. Но дотук нямаше нищо. Освен това: телефонните разговори.

Озадачен и изнервен, Мартин метна листовете на бюрото си. Имаше усещането, че е стигнал до задънена улица. А добре съзнаваше, че Мелберг му даде разрешение да разгледа обстоятелствата около смъртта на Брита само за да му затвори устата. Като всички останали и Мелберг беше убеден, че мъжът й е виновният. Ала все още не бяха успели да разпитат Херман. Според лекарите той още беше в състояние на тежък шок и беше приет в болницата. Така че се налагаше да изчакат, докато получеха медицинско уверение, че е достатъчно укрепнал да понесе разпит.

Цялата история беше ужасна бъркотия и Мартин нямаше представа в каква посока да поеме. Взираше се в досието по случая, съдържащо документите от разследването, сякаш ги умоляваше да проговорят и тогава му хрумна идея. Ама разбира се. Как не се беше досетил за това преди?

Двайсет минути по-късно отиде с колата до дома на Патрик и Ерика. Беше се обадил предварително на Патрик да предупреди, че ще го посети, и да се увери, че колегата му си е у дома. Патрик отвори вратата след първото позвъняване с Мая в прегръдките си. Като видя кой стои на прага, тя веднага размаха ръчички.

— Здравей, сладурче — каза Мартин и също й помаха.

В отговор тя се протегна към него и тъй като след като я гушна, отказваше да го пусне, скоро се оказа седнал на дивана с Мая в скута си. Патрик седна на креслото, наведе се над книжата и снимките и замислено поглади брадичката си.

— Къде е Ерика? — попита Мартин и се огледа.

— А? — промърмори разсеяно Патрик. — О, тя отиде в библиотеката преди два часа. Прави проучвания за новата си книга.

— Ясно — рече Мартин и отново се залови да развлича Мая, та Патрик да може да прочете всичко необезпокояван.

— Значи смяташ, че Ерика е права? — попита той най-сетне, като вдигна глава. — Съгласен си, че може да има връзка между двете убийства?

Мартин кимна след кратък миг.

— Да, така мисля. Още нямам конкретно доказателство, но практически съм убеден, че връзка има.

Патрик кимна.

— Безспорно е странно съвпадение. — Протегна крака напред. — Пита ли Аксел Франкел и Франс Рингхолм за обажданията, дошли от дома на Брита и Херман?

— Още не — поклати глава Мартин. — Първо исках да говоря с теб и да се уверя, че не е налудничаво от моя страна да търся друг отговор, след като вече имаме заподозрян, който е признал.

— Съпругът, да… — рече Патрик. — Въпросът е: защо ще казва, че я е убил, ако не го е направил?

— Нямам представа. Може би за да защити друг човек? — Мартин вдигна рамене.

— Хм… — Патрик продължи да разлиства книжата върху масичката. — А какво става с разследването на убийството на Ерик? Там имате ли някакъв напредък?

— Не бих го нарекъл точно напредък — отвърна Мартин обезсърчен, докато подрусваше Мая на коляното си. — Паула работи по издирването на още членове на „Приятели на Швеция“ и разговаряхме с всички съседи, но никой не си спомня нещо необичайно. Къщата на Франкел е на толкова изолирано място, че нямахме особена надежда някой да е забелязал нещо и, уви, оказа се точно така. Иначе това е всичко, с което разполагаме. — И той посочи документите, разперени като ветрило на масичката пред Патрик.

— Ами финансите на Ерик? — Домакинът разрови листовете и измъкна няколко от най-отдолу. — Има ли нещо странно наглед там?

— Не бих казал. Обичайните сметки за плащане, тегления на малки суми, такива неща.

— И няма големи тегления или внесени суми?

Патрик заразглежда колонките от цифри.

— Не. Единственото, което привлече погледа ни, беше месечният превод, правен от Ерик. От банката ни казаха, че прави ежемесечни преводи редовно в продължение на петдесет години.

Патрик се втренчи смаяно в Мартин.

— Петдесет години? На частно лице ли е превеждал пари, или на фирма?

— Очевидно на частно лице в Гьотеборг. Името е на листчетата в папката — поясни Мартин. — Не са големи суми. Разбира се, през годините са се увеличили, но в последно време преводите са били за по две хиляди крони, а това не е особено много. Имам предвид, че не може да е изнудване или нещо от този род.

Мартин сам усети колко неубедително звучи обяснението му и му се прииска да се плесне с ръка по челото. Трябваше вече да е проверил тези преводи. Но по-добре късно, отколкото никога.

— Мога да му се обадя днес и да проверя какво означава това — каза Мартин и премести Мая на другото си коляно, тъй като усети как кракът му започва да изтръпва.

Патрик остана мълчалив за момент. После каза:

— Знаеш ли какво? Имам нужда да изляза за малко от тази къща и да пошофирам. — Той отвори папката с досието и извади едно листче. — Вилхелм Фриден. Очевидно той е получателят на парите. Мога да ида утре и да разговарям лично с него. Ето го адреса. — Той размаха листчето. — Актуален ли е?

— Да, този адрес ми дадоха от банката. Би трябвало още да е валиден — отговори Мартин.

— Хубаво. Ще ида там утре. Въпросът може да се окаже деликатен, та така ще е по-добре от обаждане по телефона.

— Дадено. Щом имаш желание да го направиш, ще ти бъда благодарен — каза Мартин. — Ами тя? — И той посочи Мая.

— Мога да я взема с мен — каза Патрик и отправи широка усмивка на дъщеря си. — После ще се отбием да посетим леля Лота и братовчедите, става ли, миличко? Забавно ще е да видиш братовчедите си.

Мая издаде гърлен звук в знак на съгласие и запляска с ръце.

— Може ли да задържа това за няколко дни? — попита Патрик и посочи папката.

Мартин се замисли за миг. Имаше копия на повечето от документите, така че не би трябвало да е проблем.

— Добре, оставям ти я. Съобщи ми, ако откриеш нещо друго, което според теб трябва да разнищим. Докато проверяваш в Гьотеборг, аз пък ще говоря с Франс и Аксел да разбера защо Брита или Херман са им телефонирали.

— Нека засега да не питаме Аксел за плащанията. Не и докато не събера повече информация.

— Разбира се.

— Не се обезсърчавай — каза Патрик, когато двамата с Мая отидоха да изпратят Мартин до външната врата. — От опит знаеш как е. Рано или късно малко парченце ще дойде на мястото си и това ще нареди целия пъзел.

— Естествено, знам го — отвърна Мартин, но не прозвуча убеден. — Просто си мисля, че се случи в дяволски лош момент да си в отпуск. Добре щеше да ни дойде помощта ти. — Той се усмихна, за да отстрани жилото от думите си.

— Повярвай ми, един ден и на теб ще ти дойде до главата. А докато ти переш пелени, аз ще се претрепвам от работа в управлението.

Патрик намигна на Мартин, преди да затвори вратата зад него.

— И тъй, утре отиваме двамата с теб в Гьотеборг — съобщи той на Мая и затанцува с дъщеря си в ръце. — Но по-напред ще трябва да уговорим майка ти.

Мая закима в знак на съгласие.