Камила Лекберг
Немското дете (16)

Ерика цяла вечер не можа да се отърве от мисълта за Ерик Франкел. Не го познаваше добре, но по някаква причина той и брат му Аксел бяха неделима част от Фелбака. „Синовете на доктора“ — всички винаги така ги наричаха, макар да се знаеше, че баща им е бил лекар във Фелбака преди цели петдесет години, а преди четирийсет бе напуснал града.

Ерика се замисли за посещението си във вилата, която деляха братята. И двамата живееха в къщата на родителите си, и двамата ергени, и двамата проявяваха жив интерес към Германия и нацизма, но по различни причини. Ерик беше преподавател по история в гимназията, а в свободното си време събираше предмети от времето на нацизма, към които проявяваше особен интерес. Аксел, по-възрастният от двамата, като че ли имаше някаква връзка с центъра „Симон Визентал“. Ерика смътно си спомняше, че по време на войната по някакъв начин беше пострадал.

Първо се обади на Ерик. Разказа му какво е открила и му описа медала. Попита го дали може да й помогне, да разбере откъде се е взел и как е попаднал сред вещите на майка й. Няколко пъти повтори „Ало!“ в слушалката, защото той не отговаряше и тя помисли, че й е затворил. След което Ерик с особен глас я помоли да вземе медала и да му го занесе, за да може да го разгледа. Още тогава й направиха впечатление дългото мълчание и странният тон. Но не каза нищо на Патрик, реши, че така й се е сторило. А и когато отиде в къщата на братята, не забеляза нищо необичайно в поведението му. Ерик я покани в библиотеката и учтиво я помоли да му покаже медала. Пое го със сдържан интерес и го огледа внимателно. След това я попита дали може да го задържи за известно време. За да го проучи. Ерика кимна. Беше благодарна, че някой проявява интерес.

Освен това успя да хвърли поглед на колекцията. Разгледа със смайване, примесено с ужас, предметите, които бяха тясно свързани с този черен, болезнен период от историята. Не можа да се стърпи и попита как е възможно човек, който отхвърля идеите на нацизма, да издирва и колекционира предмети, които напомнят за него. Ерик се забави с отговора си. Държеше в ръце една шапка с емблемата на СС и пръстите му я опипваха, докато обмисляше как да формулира отговора си.

— Не разчитам на човешката памет — каза най-сетне. — С изключение на нещата, които можем да видим, ние много лесно забравяме всичко, което не желаем да помним. Аз събирам точно това — предмети, които да ни напомнят за онова време. А донякъде искам и да ги държи надалеч от хората, които ги гледат с други очи. С възхищение.

Ерика кимна. Отчасти разбираше, отчасти не. После пое протегнатата му ръка и се сбогува.

А сега той беше мъртъв. Убит. Може би съвсем скоро, след като го бе посетила. Според това, което Патрик й разказа, явно бе мъртъв отпреди лятото.

Отново си спомни странния тон, с който Ерик й отговори, след като му разказа за медала, и се обърна към Патрик, който седеше до нея на дивана и щракаше с дистанционното.

— Знаеш ли дали са намерили медала?

Патрик я погледна учудено.

— Не се сетих за това. Нямам представа. Но нямаше следи от кражба, а и на кого му е притрябвал някакъв стар нацистки медал? Не е като да са уникални. Имам предвид, намират се доста такива…

— Да, знам… — Ерика се поколеба. Нещо продължаваше да я гложди. — Можеш ли да звъннеш на колегите си утре и да ги помолиш да потърсят медала?

— Тц — отговори Патрик. — Убеден съм, че имат достатъчно други неща за вършене. Първо ще опитаме с брата на Ерик. Ще го помолим направо да ни го донесе. Със сигурност е някъде из къщата.

— Вярно, Аксел. Той къде е? Защо не е открил брат си цяло лято?

— Ако не помниш, аз съм в отпуск. — Патрик повдигна рамене. — Ако искаш, можеш да се обадиш на Мелберг и да го питаш.

— Ха-ха, много смешно — усмихна се Ерика. Безпокойството обаче не я оставяше на мира. — Ама не е ли странно, че Аксел не го е потърсил?

— Да де, обаче нали вече беше заминал, когато ходи у тях?

— Да. Ерик каза, че брат му е в чужбина. Обаче това беше през юни.

— Какво толкова го мислиш?

Патрик намери търсения канал. „Най-после у дома“^[1] тъкмо започваше.

— И аз не знам…

Ерика се втренчи с празен поглед в екрана. И тя самата не можеше да обясни защо я беше обхванало такова безпокойство. Непрекъснато мислеше за начина, по който Ерик бе замлъкнал, когато му се обади по телефона. За киселия, рязък тон, с който я бе помолил да намине с медала. Явно реагираше на нещо. Нещо, което имаше общо с медала.

Опита се да се съсредоточи върху дърворезбата на Мартин Тимел. Горе-долу успя.