Камила Лекберг
Немското дете (52)

В продължение на три часа тя успяваше да избута от съзнанието си катастрофалното посещение при Брита. През това време написа пет страници от новата си книга. Тогава мислите за Брита превзеха ума й и тя се предаде — отказа се от опитите си да напише нещо повече.

Изпита остро чувство на срам, когато си тръгна от дома на Брита. Трудно й бе да се отърси от спомена за изражението на Херман, когато я видя да седи до кухненската маса със съпругата му, намираща се в състояние на колапс. Ерика разбираше реакцията му. Беше крайно нетактично от нейна страна да не разпознае сигналите. Ала в същото време не съжаляваше, че е посетила Брита. Бавно събираше нови парченца от пъзела, който представляваше миналото на майка й. Бяха разпръснати и неясни, но сега разполагаше с повече, отколкото преди.

Имаше нещо твърде странно в цялата история. Никога до този момент не беше чувала имената Ерик, Брита и Франс. Ала тези хора явно бяха имали значение за майка й в някакъв период от живота й. И все пак като че никой не беше поддържал контакт с останалите през зрялата им възраст. Макар все още всичките да живееха в малкия град Фелбака, те сякаш населяваха паралелни светове. В образа на Елси, описван от Аксел и Брита, имаше изненадващо сходство, макар и той да бе далечен от този, който Ерика пазеше в съзнанието си за своята майка. Никога не я бе възприемала като сърдечна и внимателна, нито с другите качества, характеризиращи младата Елси. Не би могла да нарече майка си лош човек, но със сигурност беше резервирана и затворена. Сърдечността, притежавана навремето, някак бе изчезнала през годините дълго преди да се родят Ерика и Ана, и Ерика внезапно изпита парализираща тъга за всичко, от което бе лишена. За всичко, което нямаше вече как да си отвоюва. Майка й беше покойница, загина при автомобилна катастрофа преди четири години заедно с Торе, бащата на Ерика и Ана. Нямаше нищо, което Ерика би могла да съживи, никаква компенсация, за която да настоява или моли, никакви обвинения, които да отправи към майка си. Какво се бе случило с онази Елси, каквато я описваха приятелите й? Къде бе изчезнала милата, обичлива и нежна Елси?

Почукване на вратата прекъсна мислите на Ерика и тя стана, за да отвори.

— Ана, влизай.

Пусна я вътре и с острия поглед на по-голяма сестра мигом забеляза зачервените очи на Ана.

— Какво се е случило? — попита и прозвуча по-загрижена, отколкото бе възнамерявала.

Ана беше преживяла твърде много през последните години и Ерика така и не успя да се отърси от майчинската роля, която бе приела по отношение на сестра си още в детството им.

— Просто проблеми при опита да се съчетаят две отделни семейства — позасмя се невесело Ана. — Не че не мога да се справя, но би било чудесно да го обсъдя с теб.

— Разбира се, да поговорим — каза Ерика. — Ще ти налея кафе, а ако се разтършувам из шкафа, сигурно ще намеря и някоя почерпка за душевна утеха.

— Означава ли това, че като омъжена жена вече си се отказала от диетата? — попита Ана.

— Не ми споменавай — въздъхна Ерика и се отправи към кухнята. — Само седмица прекарах седнала зад бюро и скоро ще трябва да си купувам нови панталони. С тези се чувствам като кренвирш в найлонова обвивка.

— Много добре те разбирам — кимна Ана и се настани до масата. — След като се преместихме у Дан, май съм качила два-три килограма, а никак не помага и фактът, че Дан е способен да омете всичко пред себе си, без да напълнее и грам.

— Лесно е да го намрази човек заради това — заяви Ерика, докато подреждаше сладкиши в чиния. — Още ли яде канелени кифлички на закуска?

— Нима го е правил и по времето, когато двамата бяхте заедно? — попита Ана и поклати глава със смях. — Представи си колко ми е трудно да убедя децата в значението на здравословната закуска, когато той си топи канелени кифлички в горещо какао пред очите им.

— И Патрик си топи сандвичите с хайвер и сирене в горещо какао, което никак не е по-добро. Е, казвай какво става. Пак ли Белинда създава проблеми?

— Общо взето, това е същината на проблема, но всичко взе да става твърде неприятно, а днес с Дан се скарахме по този повод и… — Ана си взе кифличка с нещастен вид. — Всъщност вината не е на Белинда и тъкмо това се опитвах да обясня на Дан. Тя реагира на ситуация, която е нова за нея и не е възникнала по неин избор. И е права. Не по свое желание трябва да съжителства с мен и с две деца.

— Сигурно имаш право, и все пак е длъжна да се държи цивилизовано. И това е работа на Дан. Доктор Фил твърди, че втора майка или баща никога не бива да се опитват да възпитават дете на нейната възраст.

— Доктор Фил? — Ана се разсмя толкова силно, че се задави с троха и се разкашля. — Ерика, виждам, че е било крайно време да прекратиш отпуска си по майчинство. Доктор Фил, моля ти се.

— Ако искаш да знаеш, научих много от предаването на доктор Фил — отвърна Ерика малко обидено.

На никого не позволяваше да се шегува с нейния идол. Телевизионното предаване на доктор Фил беше центърът на дните й, а напоследък дори обмисляше да си определи обедна почивка, за да може да гледа доктор Фил.

— Все пак мисля, че той има право — неохотно призна Ана. — Имам чувството, че Дан или не приема нещата сериозно, или прави от мухата слон. От петък насам се измъчих да го увещавам да не се кара с Пернила на тема как се възпитават деца. Ала той взе да мърмори как нямал доверие на Пернила, че може да се справя с това. В процеса на разправията много се ядоса, а отгоре на всичко в този момент се появи Белинда и стана тя, каквато стана. Сега Белинда не желае да живее повече с нас и Дан я качи на автобуса за Мункедал.

— А как реагират Ема и Ейдриън на цялата ситуация?

Ерика си взе още една кифличка от чинията. Щеше да се върне към диетата си от следващата седмица. Твърдо. Просто й бяха нужни няколко дни да влезе в редовния си ритъм на писане и после…

— Дотук добре, да чукам на дърво. — Ана почука по кухненската маса. — Боготворят Дан и момичетата и смятат, че е върховно да имат големи сестри. Така че поне засега няма проблеми на този фронт.

— Ами Малин и Лисен? Те как го приемат? — Ерика говореше за по-малките сестри на Белинда, на единайсет и осем години.

— Също добре. Обичат да играят с Ема и Ейдриън, а мен поне ме понасят. Не, главно Белинда изпитва трудности. Но на нейната мъчна възраст това можеше да се очаква. — Ана въздъхна и също си взе втора кифличка. — Ами ти? Как са нещата тук? Книгата напредва ли?

— Върви добре, бих казала. В началото винаги е по-бавно, но имам много наличен материал, който да използвам, плюс че съм си уредила няколко интервюта. Нещата започват да придобиват форма. Но…

Ерика се поколеба. Имаше дълбоко вкоренен инстинкт да брани сестра си във всяка ситуация и все пак реши, че Ана има право да знае какво ангажира вниманието й напоследък. Започна отначало и набързо разправи на сестра си за медала и за другите неща, открити в раклата на Елси, за дневниците и за факта, че е говорила с няколко души за миналото на майка им.

— Защо досега не ми каза за всичко това? — попита Ана.

Ерика се размърда с неудобство на стола си.

— Да де, знам, че трябваше, обаче… Има ли значение? Нали ти го казвам сега.

Ана като че се поколеба дали да спори по въпроса, но явно реши да се откаже.

— Искам да видя всичко — отсече категорично.

Ерика бързо се изправи, облекчена, че сестра й не се кани да се разкрещи, че не е била осведомена за откритията й.

— Разбира се. Ей сега ще донеса вещите.

Ерика изтича горе до кабинета си. Когато се върна, разположи предметите върху кухненската маса: дневниците, бебешката камизолка и медала.

Ана се втренчи в тях.

— Откъде, по дяволите, се е сдобила с това? — промърмори, като взе медала в дланта си и го заразглежда внимателно. — Ами тази дрешка? Чия е била? — Ана хвана изцапаната малка ризка. — Ръжда ли е това? — Тя се наведе да види по-отблизо петната, покриващи голяма част от тъканта.

— Според Патрик е кръв — каза Ерика, което накара Ана да подскочи на стола си.

— Кръв? Защо мама би държала окървавена камизолка в стар скрин на тавана? — Пусна ризката с гримаса и взе дневниците. — Тук да няма нещо неподходящо за деца? — попита, като размаха сините тетрадки. — Някакви секс истории, дето биха ме травмирали за цял живот, ако ги прочета?

— Не — засмя се Ерика. — Недей да се впрягаш. Няма никакви перверзии. Всъщност няма кой знае какво. Просто безцелни описания на ежедневието. Има обаче едно нещо, за което се чудя… — За пръв път Ерика формулира гласно мисълта, която от известно време витаеше на ръба на съзнанието й.

— Какво е то? — попита Ана, докато прелистваше дневниците.

— Питам се дали някъде няма още от тези. Спират през май 1944 година, когато четвъртата тетрадка е напълно изписана. И това е всичко. То се знае, на мама може да й е омръзнало да води дневник. Но в такъв случай би ли си направила труда да довърши четвъртата тетрадка? Просто ми се вижда малко странно.

— Значи мислиш, че може да има още? И какво друго биха ти казали освен онова, което вече си прочела? Няма изгледи мама да е водила особено интересен живот. Родена е и е отрасла тук, запознала се е с татко, родили сме се ние и… Какво повече може да има?

— Не говори така — отвърна Ерика.

Запита се колко би могла да сподели със сестра си. Не разполагаше с конкретни факти, но дали заради интуиция или нещо друго, беше убедена, че е открила ключ към нещо важно, което бе хвърлило сянка върху живота им — нейния и този на Ана. И най-вече камизолката и медалът трябва да бяха играли някаква роля в живота на майка им, макар и те двете да не бяха чували нищо за тях.

Пое дълбоко дъх и се зае да преразказва с подробности разговорите, които бе водила с Ерик, Аксел и Брита.

— И си отишла в дома на Аксел Франкел да си поискаш медала само няколко дни след като брат му е бил открит мъртъв? Боже мой, трябва да те е взел за истински лешояд — отбеляза Ана с жестока откровеност, на каквато са способни само по-малките сестри.

— Искаш ли да чуеш какво казаха те, или не? — попита Ерика с негодувание, макар и отчасти да бе съгласна с Ана. Постъпката й не можеше да се нарече особено тактична.

Когато Ерика завърши разказа си, Ана остана вгледана в нея със смръщено лице.

— Звучи, сякаш са познавали съвършено различен човек. Какво каза Брита за медала? Знаеше ли защо мама би държала нацистки медал сред вещите си?

Ерика поклати глава.

— Нямах време да я попитам. Тя страда от Алцхаймер, изведнъж съзнанието й се обърка, а тогава съпругът й се прибра, много се ядоса и… — Ерика прочисти гърло. — И ме помоли да си вървя.

— Ерика! — извика Ана. — Да не ми казваш, че си отишла да разпитваш умопомрачена старица, а мъжът й те е изхвърлил?! Е, мога да разбера реакцията му. Явно заниманията ти са те направили малко безцеремонна. — Ана поклати глава с изумление.

— Добре де, но не си ли поне мъничко любопитна? Защо мама е държала скрити тези неща? И защо хората, които са общували с нея, я описват като съвършено непознат за нас човек? Онази Елси, за която говорят, не е същата жена, край която израснахме. По някое време се е случило нещо… Брита тъкмо бе започнала да ми разказва, когато умът й се помрачи. Спомена нещо за стари кости и… О, не си спомням, но като че използваше метафора за нещо скрито и… Може и да си въобразявам, но има нещо странно тук и възнамерявам да стигна до дъното на тази история…

Телефонът иззвъня, Ерика млъкна по средата на изречението и стана, за да се обади.

— Ерика слуша. О, здравей, Карин. — Ерика се обърна към Ана и извъртя очи в гримаса. — Да, всичко е наред. Да, и аз се радвам, че най-после имам възможност да разговарям с теб. — Отново направи гримаса към Ана, която май не схващаше какво става. — Патрик ли? Не, в момента не е у дома. Отидоха с Мая до участъка да видят колегите му, а после не знам къде ще ходят. Разбирам. Аха. Да, сигурна съм, че на драго сърце ще излязат на разходка утре с теб и Луде. В десет часа. Пред аптеката. Добре, ще му предам. Той ще ти се обади, в случай че има други планове, но не вярвам да е така. Аха. Благодаря. Сигурна съм, че пак ще се чуем. Благодаря. На теб също.

— Какво значеше всичко това? — попита смаяна Ана. — Коя е Карин? И какво ще прави Патрик с нея утре пред аптеката?

Ерика седна до кухненската маса. След дълга пауза отговори:

— Карин е бившата съпруга на Патрик. Омъжена е за член на групата „Лефе“ и наскоро са се преместили във Фелбака. По една случайност и двамата с Патрик са в дълъг отпуск, за да се грижат за децата си, така че утре ще ходят заедно на разходка.

Ана изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне в смях.

— Нима току-що уреди среща на Патрик с бившата му съпруга? Мили боже, не мога да повярвам. Той няма ли някакви бивши приятелки, на които да позвъниш и да попиташ дали не искат и те да се присъединят? Да не го оставяме да скучае бедничкият, докато е в отпуск по бащинство.

Ерика метна убийствен поглед към по-малката си сестра.

— В случай че не си забелязала, тя беше тази, която ми позвъни. И какво толкова странно има в това впрочем? Те са разведени от години. И двамата са си вкъщи с децата си по едно и също време. Не, не го намирам за ненормално. И ни най-малко не ме ядосва.

— О, да бе — разсмя се Ана и се хвана за корема. — Чувам как ни най-малко не те ядосва… Носът ти пораства все повече с всяка секунда.

За момент Ерика се изкушаваше да метне кифличка по сестра си, но реши да се въздържи. Ана можеше да мисли каквото си ще, но тя не ревнуваше, и толкова.