Камила Лекберг
Немското дете (29)

Бяха се събрали да обсъдят случая в кухнята. Наближаваше време за обяд и червата на Мелберг закъркориха.

— Добре, какво знаем дотук? — Протегна се към една от кифличките, които Аника беше поставила на поднос. Тъкмо да залъже глада. — Паула, Мартин? Вие разговаряхте с брата на жертвата сутринта. Научихте ли нещо интересно? — Дъвчеше, докато приказваше, и по масата се посипаха трохи.

— Да, днес го докарахме от Ландветер — отвърна Паула. — Но не мисля, че знае много. Разпитахме за писмата от „Приятели на Швеция“, които намерихме, но единственото, което можа да ни каже, е, че Франс очевидно е бил приятел от детството на Ерик. Но не се сети за някакви конкретни заплахи от организацията, само спомена, че това не е нещо необичайно, като се има предвид с какво са се занимавали двамата с Ерик.

— И Аксел ли е получавал заплахи? — От устата на Мелберг изпадаха още трохи.

— Ако се съди по отговора му, дори много — включи се Мартин. — Но са архивирани в организацията, за която работи.

— Така че не е сигурен дали и той е получавал писма от „Приятели на Швеция“?

— Не можа да ни каже. — Паула поклати глава. — А и го разбирам. Получава толкова много боклуци по пощата, защо да се занимава с това?

— Какво впечатление ви направи? Чувала съм, че е бил същински герой на млади години. — Аника гледаше с любопитство Паула и Мартин.

— Изключително стилен и изпълнен с достойнство възрастен мъж — обясни Паула. — Разбира се, твърде унил предвид обстоятелствата. Изглеждаше много разстроен от смъртта на брат си. Не знам дали ти остана със същото впечатление? — обърна се тя към Мартин.

— Да, и моето впечатление е същото.

— Да разбирам ли, че още ще разпитвате Аксел Франкел? — Мелберг погледна Мартин, след което прочисти гърлото си. — Разбрах, че си говорил с Педерсен? Учудвам се, че не е пожелал да разговаря с мен.

— Мисля, че ти тъкмо беше излязъл навън с кучето — прокашля се Мартин. — Със сигурност би предпочел да предаде доклада на теб.

— Хм, да, сигурно си прав. Както и да е, какво ти каза?

Мартин предаде накратко какво му бе обяснил Педерсен за състоянието на жертвата и не можа да се сдържи да не се засмее, когато каза:

— Педерсен явно се е обадил първо на Патрик, който очевидно не е особено доволен, че си стои вкъщи. Получил е пълен отчет от Педерсен и предвид колко беше щастлив на местопрестъплението, не бих се учудил, ако скоро го видим тук заедно с Мая.

— Да, и аз говорих вчера с него — разсмя се и Аника. — И той дипломатично ми обясни, че ще му отнеме известно време, докато привикне.

— Не се и съмнявам — намръщи се Мелберг. — Смятам, че е идиотско големи мъже да сменят памперси и да приготвят детска храна! При всички положения преди беше по-добре. Моето поколение мъже изобщо не се занимаваха с такива неща, съпругите изцяло си поемаха грижата за децата.

— Аз нямах нищо против да сменям пелени — тихо се обади Йоста и впери поглед в масата.

Патрик и Аника го изгледаха учудено, но после се сетиха какво бяха научили едва наскоро. Синът на Йоста и покойната му съпруга бе починал още като новородено. Не бяха последвали други деца. Всички замълчаха и известно време избягваха да гледат към Йоста. Накрая Аника се обади:

— Аз пък смятам, че е много полезно и мъжете да виждат колко е трудно да се грижиш за едно бебе. Аз нямам собствени — на свой ред тъжно каза Аника, — но всичките ми приятелки имат по няколко деца, а и не е като да са лежали и яли шоколадови бонбони по цял ден, докато са се грижили за децата у дома. Така че и за Патрик е по-добре така.

— Никога няма да успееш да ме убедиш в това — възрази Мелберг. След това се намръщи нетърпеливо и се втренчи в документите на масата пред него. Почисти трохите и преди отново да проговори, прочете няколко реда. — Имам доклада от Турбьорн и момчетата…

— И момичетата! — прекъсна го Аника.

Мелберг пое демонстративно дълбоко въздух.

— И момичетата… Какви феминистки дяволи са ви хванали днес! Полицейско разследване ли обсъждаме тук, или ще пеем „Кумбая“^[1] и ще си приказваме за Гудрун Шиман^[2]? — Той поклати глава и отново се върна на темата. — Както казах, получих доклада на Турбьорн и експертите му. Може да се обобщи с думите „нищо изненадващо“. Има много отпечатъци както от пръсти, така и от обувки, така че, както се подразбира, трябва да проучим всички. Йоста, погрижи се да снемат отпечатъците на момчетата, за да можем да ги изключим, както и тези на брата. Иначе… — Той продължи да чете и да мърмори. — Ами, заключението е, че е получил силен удар по главата с тежък предмет.

— Значи само един удар, а не няколко? — попита Паула.

— Хм, не, само един. Един удар, ако се съди по следите от кръв. Обсъдих доклада с Турбьорн и му зададох същия въпрос. Очевидно за това свидетелстват и пръските от кръв по стените. Във всеки случай, заключението е ясно — силен удар по главата.

— Което съвпада с резултатите от аутопсията — кимна Мартин. — Ами оръжието? Педерсен смята, че е тежък предмет от камък.

— Именно! — Мелберг триумфално постави пръст по средата на документа. — Под бюрото е открит тежък каменен бюст. Открили са коса, кръв и парченца мозък по него и съм убеден, че парченцата камък, които Педерсен е открил в раната, ще съвпаднат с камъка, от който е направен бюстът.

— Значи разполагаме с оръжието. Пак е нещо — рече Йоста мрачно и отпи глътка от вече изстиналото кафе.

Мелберг изгледа подчинените си около масата.

— И така, някакви предложения как да продължим?

Въпросът му прозвуча така, сякаш той самият вече бе подготвил цял списък с предложения какво да правят оттук нататък. Случаят, естествено, не беше такъв.

— Трябва да разговаряме с Франс Рингхолм и да научим повече за заплахите.

— Както и с хората, които живеят в околността, може някой да е забелязал нещо странно около времето на убийството — продължи Паула.

Аника вдигна поглед от тефтера си.

— Някой също така трябва да разпита чистачката на двамата братя, да разбере кога за последно е била в къщата и защо не е чистила цяло лято.

— Добре. — Мелберг кимна. — Е, какво седите и се ослушвате? Хващайте се на работа!

Втренчи се в насядалите полицаи и не ги изпусна от поглед, докато не излязоха от стаята. След това си взе още една кифличка. Делегиране — ето в какво се криеше тайната на добрия лидер.