Камила Лекберг
Немското дете (33)

— Три случая на нападение, два банкови обира и някои дребни нарушения. Но нищо, свързано с агитация срещу определени етнически групи — каза Паула и затвори вратата от страната на пътника на полицейската кола. — Открих също някои неща за момче на име Пер Рингхолм, все незначителни.

— Това е внукът му — отвърна Мартин и запали колата. Бяха отишли до Гребестад, където Франс Рингхолм живееше в един апартамент до хотел „Йестис“. Той кимна към входа на хотела. — Ха-ха, отбивал съм се тук не една и две вечери.

— Мога да си представя. Обаче тези вечери са отдавна отминали, нали?

— И така може да се каже. Не съм влизал в клуб от повече от година.

Не изглеждаше особено нещастен от това. В интерес на истината, бе толкова безнадеждно влюбен в Пия, че освен ако не беше напълно необходимо или някой не го принудеше, изобщо нямаше да излезе от апартамента, който деляха. Но му се бе наложило да целуне цял куп жаби, и то крастави, преди да намери принцесата си.

— Ами ти? — Мартин погледна Паула с любопитство.

— Ами аз какво? — направи се тя, че не разбира въпроса.

В следващия момент бяха пред вратата на Франс. Мартин почука силно и в отговор вътре в апартамента се чуха стъпки.

— Да?

Мъж с много късо, почти до кожа подстригана посребрена коса отвори вратата. Носеше джинси и карирана риза от онези, който избираше Ян Гиу^[1] с неуморно постоянство и без грам интерес към модните течения.

— Франс Рингхолм?

Мартин го оглеждаше с интерес. Беше добре известен в района, а и извън него, както Мартин бе установил след едно бързо търсене в интернет. Ясно бе, че е един от основателите на най-бързо растящата националистическа организация. Според мненията по форумите тя се бе превърнала в мощен фактор, който не биваше да се пренебрегва.

— Аз съм. С какво мога да помогна. — Той огледа Мартин и Паула. — Полицаи?

— Имаме някои въпроси. Може ли да влезем?

Франс се отдръпна без друг коментар освен леко повдигната вежда. Мартин се огледа. Не беше сигурен какво точно бе очаквал, но определено нещо по-неугледно, по-мръсно и разхвърляно. Вместо това апартаментът блестеше от чистота и бе толкова добре подреден, че в сравнение с него собственото му жилище изглеждаше като квартира на наркоман.

— Седнете. — Франс посочи към канапетата, разположени непосредствено вдясно от вратата във всекидневната. — Тъкмо сложих кафе. Мляко? Захар?

Гласът му беше спокоен и бодър. Мартин и Паула се спогледаха, леко объркани.

— Черно, благодаря — отговори Мартин.

— Само мляко, без захар — каза Паула и влезе преди Мартин във всекидневната.

Седнаха един до друг на бялото канапе и се огледаха. Стаята бе светла и просторна, с големи прозорци с изглед към морето. Създаваше впечатление за уютно, добре поддържано помещение.

— Ето и кафето. — Франс влезе в хола с тежък поднос. Постави три чаши с вдигащо пара кафе на масата и голяма чиния с бисквити. — Заповядайте — махна с ръка към масата и самият той взе една от чашите, преди да се настани в едно голямо кресло. — И така, с какво мога да ви бъда полезен?

Паула отпи глътка кафе, след което подхвана:

— Сигурно сте чули, че открихме мъртъв мъж в покрайнините на Фелбака.

— Ерик, да — каза Франс и кимна унило, преди самият той да отпие от кафето. — Да, много се натъжих, когато разбрах. Съжалявам за Аксел. Трябва да е било тежък удар за него.

— Ами да, да… — Мартин се изкашля. Чувстваше се неудобно от дружелюбността на мъжа и от факта, че е пълната противоположност на това, което бяха очаквали. Но се овладя и продължи: — Поводът да желаем да разговаряме с вас е, че намерихме няколко ваши писма в дома на Ерик Франкел.

— Аха, той ги е запазил… — засмя се Франс и се пресегна да си вземе бисквитка. — Да, Ерик обичаше да колекционира разни неща. Вие, младите, сигурно смятате, че е изключително старомодно да се пращат писма. Но ние, старите хора, трудно забравяме някогашните навици.

Той хвърли приветлив поглед на Паула, която за малко да му се усмихне, но се сети, че мъжът отсреща бе посветил живота си на това да прави невъзможен живота на такива като нея. Усмивката й изчезна, преди да се е появила.

— В писмата става дума за заплахи — каза тя със сериозно изражение.

— Не… не бих ги нарекъл заплахи. — Франс я наблюдаваше спокойно. Отпусна се назад във фотьойла, постави крак връз крак и продължи: — Исках по-скоро да предупредя Ерик, че в организацията има определени… сили, които невинаги действат… как да се изразя… с разбиране.

— Решихте да го предупредите, защото…?

— Ерик и аз бяхме приятели още от пелени. Да, признавам, че се отдалечихме един от друг, а и от много години вече не беше истинско приятелство. Ние… избрахме различни житейски пътища. — Франс се усмихна. — Но не желаех нищо лошо на Ерик, и да, когато се наложи да предупредя Ерик, направих го. Има хора, които не могат да разберат, че физическата саморазправа невинаги е правилното решение.

— Самият вие неведнъж сте стигали до такава — включи се Мартин. — Три присъди за нападение, няколко за банкови обири, а и не сте излежали наказанието си като Далай Лама според това, което научих.

Франс не изглеждаше засегнат от коментара на Мартин. Усмихна се, немного по-различно от Далай Лама впрочем.

— Всяко нещо с времето си. Затворът има свои правила, там разбират само един език. А и разумът идва с възрастта, аз научих уроците си по пътя.

— А внукът ви научил ли си е урока? — Докато задаваше въпроса, Мартин посегна за бисквита.

Ръката на Франс се изстреля като светкавица и здраво улови тази на Мартин. С поглед, вперен в полицая, старецът изсъска:

— Внукът ми няма нищо общо с това. Да е ясно!

Мартин не отклони поглед, но измъкна ръката си и масажира дланта си.

— Никога не правете така — каза тихо.

Франс се засмя и отново се отпусна назад. Отново възприе обичайното си, бащинско „аз“. Но за няколко секунди фасадата се бе пропукала. Зад спокойствието се криеше ярост. Въпросът бе дали Ерик се бе сблъскал с нея.