Камила Лекберг
Немското дете (64)

Телефонното обаждане в участъка ги накара да скочат в полицейската кола. Мелберг, както обикновено, измърмори някакво оправдание и забърза към кабинета си, но Мартин, Паула и Йоста вече се носеха с висока скорост по Аферсгатан по посока на гимназията в Танумсхеде. Беше им казано да идат в кабинета на директора и тъй като това не беше първото им посещение в училището, Мартин се ориентира без трудности.

— Какво е ставало тук?

Той огледа стаята, където намусен тийнейджър седеше на стол, заобиколен от директора и двама мъже, за които Мартин предположи, че са учители.

— Пер преби един от учениците ни — заяви мрачно директорът и отиде да седне зад бюрото си. — Радвам се, че пристигнахте толкова бързо.

— Как е ученикът? — осведоми се Паула.

— Не изглежда добре. Училищната сестра е при него, а линейката пътува насам. Телефонирах на майката на Пер, скоро трябва да е тук.

Директорът погледна гневно момчето, което отвърна с безразлична прозявка.

— Ще трябва да дойдеш с нас в полицейския участък — каза Мартин и направи на Пер знак да се изправи. Обърна се към директора. — Опитайте се да се свържете с майка му, преди да сме тръгнали, ако ли не, кажете й да дойде в участъка. Колежката ми Паула Моралес ще остане да разпита свидетелите, видели нападението.

Паула кимна в потвърждение, че е наясно със задачата си.

— Заемам се веднага — каза тя и излезе от кабинета.

Пер запази същото безразлично изражение, когато се потътри по коридора между полицаите. Беше се събрала голяма тълпа от любопитни ученици и Пер реагира на вниманието, като им се ухили и размаха среден пръст.

— Шибани идиоти — промърмори.

— Да не си отворил уста, докато не стигнем в участъка — смъмри го остро Йоста.

Пер сви рамене, но се подчини. По време на краткото им пътуване до ниската сграда, в която се помещаваха полицията и пожарната, той се взираше през стъклото, без да обели нито дума повече.

Когато стигнаха в участъка, оставиха момчето само в една стая и изчакаха пристигането на майка му. Мобилният телефон на Мартин иззвъня. Той заслуша с интерес обаждащия се, после се обърна умислен към Йоста.

— Беше Паула — каза. — Знаеш ли кого е пребил Пер?

— Не, някого, когото познаваме ли?

— И още как. Матиас Ларшон, момчето, което откри Ерик Франкел. Сега го карат към болницата. Така че ще поотложим интервюто с него.

Йоста прие тази информация без коментар, но Мартин видя как лицето му побледня.

Десет минути по-късно Карина влезе тичешком през главния вход в рецепцията и задъхано попита за сина си. Аника спокойно я отведе в кабинета на Мартин.

— Къде е Пер? Какво е направил?

Звучеше така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче, и беше очевидно разстроена. Мартин се ръкува с нея и се представи. Формалностите и познатата рутина често имаха успокояващ ефект. Същото беше и сега. Карина повтори въпросите си, но с по-понижен тон, после седна на предложения й от Мартин стол. Той направи гримаса, докато сядаше зад бюрото си, разпознал мириса, който се носеше от жената насреща му — на алкохол. Остра и ясно различима миризма. Може да беше ходила на парти предишния ден. Но не му се вярваше случаят да е такъв. Чертите й бяха някак отпуснати и подпухнали, а той знаеше, че това е белег за алкохолизъм.

— Заварили са Пер да бие момче. Според сведението от училището е нападнал ученик в училищния двор.

— О, божичко — промълви тя и се вкопчи в подлакътниците на стола си. — Как…? Момчето дали е… — Не можа да довърши изречението.

— Откарали са го в болницата. Очевидно е жестоко пребит.

— Но защо? — Тя преглътна мъчително и поклати глава.

— Точно това се опитваме да разберем. Пер е в една от стаите ни за разпит тук и имаме нужда от вашето разрешение да му зададем някои въпроси.

Карина кимна.

— Да, разбира се — каза и отново преглътна с трудност.

— Добре тогава. Да вървим да поговорим с Пер.

Мартин я поведе. В коридора спря да почука по касата на вратата на Йоста.

— Ела с нас. Ще проведем разговор с момчето.

Карина и Йоста се ръкуваха, после тримата влязоха в стаята, където чакаше Пер, изобразил много старателно отегчение по лицето си. Ала в мига, когато видя майка си, изгуби самообладание. Не напълно, но едно мускулче започна да помръдва под окото му. Ръцете му се разтрепериха. После се насили отново да приеме равнодушно изражение и насочи поглед към стената.

— Пер, какво си направил сега?

Гласът на Карина прозвуча пискливо, когато тя седна до сина си и се опита да обгърне раменете му. Той размърда рязко тяло да се освободи от ръката й и отказа да отговори.

Мартин и Йоста седнаха срещу Пер и Карина и Мартин включи магнетофона. По навик бе донесъл бележник и химикалка, които постави на масата. Изрече за записа датата и часа и прочисти гърло.

— И така, Пер, ще ни кажеш ли какво се случи? Впрочем, Матиас е откаран с линейка в болницата. В случай че се чудиш.

Пер само се подсмихна. Майка му го смушка с лакът.

— Пер! Трябва да отговориш на въпроса. И, естествено, тревожил си се за момчето! Нали? — Гласът й бе станал пронизителен, а синът й все така отказваше да я погледне.

— Да дадем на Пер време да отговори — предложи Йоста и смигна на Карина, за да я успокои.

Седяха в мълчание и чакаха петнайсетгодишният да продума. Накрая той отметна глава назад и заяви:

— Този Матиас дрънкаше гадории.

— Какви „гадории“? — осведоми се Мартин, като се стараеше да спазва дружелюбен тон. — Може ли да си малко по-конкретен?

Още една продължителна пауза. И после:

— Опитваше се да сваля Мия, набедената училищна красавица, и го чух как се хвали колко смел бил, когато с Адам нахълтали в къщата на оня старец и открили трупа му и как никой друг не се бил осмелил да иде. Що за дрънканици? Дойде им тази идея, защото аз вече бях влизал вътре. Ушите им станаха големи като сателитни чинии, когато им разправих какви интересни неща има там. Всички знаят, че не са първите, които са нахълтали в тая къща. Тъпи кретени.

Пер се изсмя, а Карина засрамено се взираше в плота на масата. На Мартин му отне няколко секунди да схване какво точно им казваше Пер.

— Говориш за къщата на Ерик Франкел ли? Във Фелбака?

— Да, оня, дето Матиас и Адам го откриха мъртъв. Онзи с нацистката колекция. Адски готини неща — допълни Пер и очите му светнаха. — Мислех да се върна там с приятелчетата и да задигнем някои от тях, ама старецът се появи, заключи ме, обади се на баща ми и…

— Я чакай малко, поспри — каза Мартин и вдигна длани. — По-бавно. Твърдиш, че Ерик Франкел те е спипал, когато си проникнал в къщата му? И те е заключил?

Пер кимна.

— Мислех, че го няма у дома, и влязох през един прозорец на мазето. Само че той слезе долу, докато бях в онази стая, пълна с книги и разни неща, затвори вратата и я заключи. После ме накара да му кажа телефонния номер на баща ми, та да му се обади.

— Вие знаехте ли за това? — обърна се Мартин към Карина и я изгледа остро.

Тя кимна неохотно.

— Но узнах чак онзи ден. Шел, бившият ми съпруг, не ми го беше казал дотогава и нямах никаква представа за случилото се. Не разбирам защо не си му дал моя номер, Пер, вместо да замесваш баща си във всичко това.

— Ти нямаше да си в състояние да се справиш — отсече Пер и за пръв път погледна майка си. — Само ти дай да лежиш и да пиеш и за нищо друго не те е грижа. Между другото, вониш на алкохол. Казвам ти го за сведение.

Ръцете на Пер отново затрепериха, сякаш в един миг беше изгубил самообладанието си.

От очите на Карина рукнаха сълзи, докато гледаше втренчено сина си. После тя промълви много тихо:

— Това ли е единственото, което имаш да кажеш за мен след всичко, което сторих за теб? Дадох ти живот, обличах те, грижих се за теб през всички тези години, когато баща ти не искаше да има нищо общо с нас. — Тя се обърна към Мартин и Йоста. — Един ден просто си тръгна. Стегна си куфара и си замина. Оказа се, че се е хванал с някаква двайсет и пет годишна въртиопашка, която забременяла от него, така че ни напусна с Пер, без дори да погледне назад. Просто създаде ново семейство и ни загърби като непотребен боклук.

— Минаха десет години, откакто татко си отиде — уморено отбеляза Пер.

Изведнъж имаше вид на много по-възрастен от петнайсетте си години.

— Как е името на баща ти? — попита Йоста.

— Бившият ми съпруг се казва Шел Рингхолм — отвърна напрегнато Карина. — Мога да ви дам телефонния му номер, ако желаете.

Мартин и Йоста се спогледаха.

— Имате предвид Шел Рингхолм, който пише за „Бохусленинген“? — попита Йоста и парченцата от пъзела започнаха да се наместват в съзнанието му. — Синът на Франс Рингхолм?

— Франс е дядо ми — гордо съобщи Пер. — Той е готин. Бил е дори в затвора, но сега се занимава с политика. Ще бъде включен в изборната бюлетина и ще спечели и тогава гадните чернилки ще бъдат прогонени от областта.

— Пер! — възкликна Карина шокирана. После се обърна към полицаите. — На възраст е, когато пробва разни неща. Опитва различни роли. А и дядо му никак не му влияе добре. Шел забрани на Пер да се вижда с Франс.

— Да бе, сякаш това ще ме спре — промърмори Пер. — А онзи старец с нацистките вещи си е получил каквото му се пада. Чух как говореше с баща ми, когато той дойде да ме прибере. Наприказва куп глупости как можел да предостави на татко добър материал за статиите, които пишел срещу „Приятели на Швеция“ и особено за Франс. Мислеха си, че не ги слушам, но аз чух как си уговориха среща да се видят отново. Проклети предатели. Разбирам защо дядо се срамува от баща ми.

Шляп! Карина зашлеви сина си и в последвалата тишина майка и син се взираха един в друг с изненада и омраза. После изражението на Карина се смекчи.

— Съжалявам, миличък. Много съжалявам. Не исках да… Аз… Съжалявам.

Тя се опита да прегърне сина си, но той я отблъсна.

— Махни се от мен, гадна пияница. Не ме докосвай! Чуваш ли ме?!

— Добре, хайде всички да се успокоим. — Йоста имаше вид, сякаш ще се надигне от стола си, докато отправяше гневни погледи към Карина и Пер. — Не мисля, че можем да имаме някакъв прогрес в момента. Сега можеш да си тръгваш, Пер. Само че… — Той погледна към Мартин, който му кимна едва доловимо. — Само че се налага да се свържем със социалните служби по повод станалото. Видяхме достатъчно поводи за тревога и смятаме, че социалните служби трябва да проучат случая по-внимателно. А ние пък ще проведем свое разследване относно побоя.

— Наистина ли се налага? — попита Карина с треперещ глас, но на въпроса й му липсваше убеденост.

Йоста остана с впечатление, че тя се чувства донякъде облекчена, задето някой ще поеме контрол над ситуацията.

След като Пер и Карина си тръгнаха от участъка, вървейки рамо до рамо, но без да се поглеждат, Йоста последва Мартин до кабинета му.

— Е, това несъмнено ни предостави материал за размисъл — подхвърли Мартин, като седна.

— Така е — потвърди Йоста. Прехапа устна и се залюля на пети напред-назад.

— Имаш вид, като че искаш да кажеш нещо. Какво има?

— Хм… Е, може и да не е важно.

И тогава Йоста се реши. Беше нещо, което глождеше подсъзнанието му от няколко дни, и чак по време на разговора с Пер си бе дал сметка какво е. Сега въпросът бе как да му даде словесен израз. Мартин никак нямаше да остане доволен.