Камила Лекберг
Немското дете (69)

Докато вървеше обратно към полицейския участък, през главата на Паула препускаха всякакви мисли. Майка й беше споменавала, че е срещнала приятен мъж, който й правел компания по време на разходките й, и че после го убедила да се запише в курс по салса. Но Паула не би могла и да си представи, че този мъж ще се окаже собственият й началник. Не беше преувеличено да се твърди, че не й стана особено приятно. Мелберг беше едва ли не последният човек на земята, когото би избрала за майка си. Но пък трябваше да признае, че той прие много добре новината за нея и Йохана. Изненадващо. Тесногръдието беше основният й аргумент срещу преместването й в Танумсхеде. Достатъчно трудно им бе с Йохана да бъдат приети като семейство в Стокхолм. А в малък град като този… Можеше да е направо катастрофално. Ала беше обсъдила всичко с Йохана и майка си и се бяха споразумели, ако нещата не потръгнат, просто да се върнат в Стокхолм. Само че дотук всичко вървеше по-добре, отколкото би могло да се очаква. Тя харесваше работата си в управлението, майка й бе ангажирана с курса си по салса и почасовата си работа в супермаркет „Консум“ и макар че в момента Йохана беше в отпуск по майчинство, който щеше да трае продължително, вече бе провела разговори с местни фирми, които проявяваха интерес тя да се заеме с финансите им. Ала щом видя изражението на Мелберг в момента, когато бе прегърнала Йохана, Паула се уплаши, че всичко може да рухне като къщичка от карти. В този момент целият й живот би могъл да се срине. Обаче Мелберг взе, че я изненада. Може пък да не беше толкова безнадежден, за колкото го бе имала.

Паула размени няколко думи с Аника в рецепцията. После почука на вратата на Мартин и влезе.

— Как вървят нещата?

— По случая с побоя ли? Момчето призна, че го е направило, а и нямаше особен избор при тази ситуация. Майката го отведе, но Йоста информира социалните служби. Явно климатът в семейството не е особено добър.

— Често е така — кимна Паула и седна.

— Но истински интересното е самата причина за побоя. Оказва се, че Пер влязъл с взлом в дома на Ерик Франкел през пролетта.

Паула повдигна вежда, но остави Мартин да продължи, без да коментира.

След като той й разправи цялата история, и двамата останаха мълчаливи за момент.

— Питам се с какво е разполагал Ерик, което би заинтересувало Шел — каза Паула. — Възможно ли е да е нещо за баща му?

Мартин вдигна рамене.

— Нямам представа. Но си мисля да поговоря с него и да разбера. Тъй или иначе, трябва да идем в Удевала да разпитаме някои от членовете на „Приятели на Швеция“, а там се намира и главната редакция на „Бохусленинген“. Така че можем първо да поговорим с Аксел.

— Речено-сторено — каза Паула и се изправи.

Двайсет минути по-късно стояха отново пред външната врата на къщата, принадлежала на Аксел и Ерик.

Паула си помисли, че Аксел изглежда по-стар в сравнение с последния път. По-слаб и някак почти прозрачен. Той им се усмихна дружелюбно и ги покани вътре. Не попита защо са дошли, просто ги поведе към верандата.

— Имате ли напредък? — поинтересува се, когато седнаха. — За разследването питам — поясни излишно.

Мартин погледна Паула и после каза:

— Работим в няколко посоки. Най-важното е, че успяхме да установим евентуалната времева рамка, когато брат ви е умрял.

— Е, това е сериозна крачка напред — каза Аксел усмихнат, макар че усмивката не прогони скръбта и умората от очите му. — И кога мислите, че е станало?

— Отишъл е да посети своята… приятелка Виола Елмандер на петнайсети юни, от което знаем, че още е бил жив тогава. Другата дата не е чак толкова сигурна, но смятаме, че е бил вече мъртъв на седемнайсети юни, когато чистачката…

— Лайла — подсказа Аксел, когато забеляза, че Мартин се мъчи да си спомни името й.

— Лайла, точно така. Дошла е тук на седемнайсети да почисти къщата, както обикновено, но никой не отворил вратата, когато позвънила, нито пък й бил оставен ключ, както сте правели двамата, когато не сте си били у дома.

— Да, Ерик беше много точен по отношение оставянето на ключ за Лайла. Доколкото знам, никога не е забравял да го направи. Така че след като не е отворил вратата и не е имало ключ, значи… — Аксел замълча и потърка очите си, сякаш пред тях играеше образът на брат му, който той предпочиташе да прогони веднага.

— Много съжалявам — изрече съчувствено Паула, — но трябва да ви попитаме къде бяхте между петнайсети и седемнайсети юни. Уверявам ви, че това е чиста формалност.

Аксел махна с ръка при опита й да го успокои.

— Не е нужно да се извинявате. Знам, че просто си вършите работата. И освен това според статистиката не са ли извършени повечето убийства от член на семейството?

— Да — кимна Мартин. — Но ние просто събираме информация за разследването, за да ви изключим като заподозрян.

— Разбира се. Ще си взема календара.

Аксел отсъства няколко минути, после се върна с дебел дневник. Седна и започна да го прелиства.

— Да видим… Напуснах Швеция и отпътувах директно за Париж на трети юни и не се върнах, докато вие… бяхте така любезни да ме приберете от летището. Но от петнайсети до седемнайсети… Нека погледна… На петнайсети съм имал среща в Брюксел, на шестнайсети съм заминал за Франкфурт и на седемнайсети съм се върнал в главния офис в Париж. Мога да ви покажа фотокопия от билетите си, ако желаете.

Той връчи дневника на Паула. Тя го разгледа внимателно, но след като хвърли въпросителен поглед към Мартин, който поклати глава, бутна дневника по масата обратно към домакина им.

— Не, не мисля, че е необходимо. Но помните ли нещо за тези дати, което би могло да има значение по отношение на Ерик? Нещо конкретно? Телефонен разговор? Нещо, което да е споменал?

Аксел поклати глава.

— Не, съжалявам. Както казах, брат ми и аз нямахме навик да си телефонираме много често, когато бях в чужбина. Ерик би ми се обадил само ако къщата се запали. — Той се засмя, но после рязко млъкна и обърса очи. — Е, това ли беше всичко? Мога ли да съм ви полезен с друго? — попита той и внимателно затвори дневника.

— Всъщност има още едно нещо — каза Мартин и прикова поглед в Аксел. — Разпитвахме Пер Рингхолм във връзка със случай на побой днес. Той ни каза, че нахлул в къщата ви в началото на юни. Ерик го хванал, заключил го в библиотеката и позвънил на баща му, Шел Рингхолм.

— Синът на Франс — вметна Аксел.

Мартин кимна.

— Точно така. Пер чул част от разговор между Ерик и Шел, които се уговорили да се срещнат отново, защото Ерик разполагал с информация, евентуално представляваща интерес за Шел. Това говори ли ви нещо?

— Не, не ми говори — отвърна Аксел и енергично разтърси глава.

— Ами информацията, за която се предполага, че Ерик е искал да изложи пред Шел? Имате ли представа каква би могла да бъде?

Аксел не каза нито дума известно време и имаше вид, сякаш обмисля въпроса. После отново поклати глава.

— Не, не си представям каква би могла да бъде. Ерик прекара много време да изучава периода непосредствено преди Втората световна война и, разбира се, на свой гръб усети какво представляваше нацизмът през този период. А Шел се е посветил да пише за възраждането на нацизма в Швеция днес. Така че може би Ерик е открил някаква връзка, нещо от исторически интерес, което би дало на Шел илюстративен материал. Но защо не попитате Шел за какво точно става дума?

— Ще го направим. Всъщност сме тръгнали към Удевала да поговорим с него. Но ако по-късно ви хрумне нещо, ще ви дам номера на мобилния си телефон да ми позвъните.

Мартин написа номера на листче и го подаде на Аксел, който го пъхна в дневника си.

Паула и Мартин мълчаха през целия път до участъка. Но и двамата мислеха за едно и също. Какво беше онова, което не виждаха? Какви други въпроси биха могли да зададат? И на двамата им се щеше да знаят.