Камила Лекберг
Немското дете (66)

— Ейдриън! Престани вече!

Ана толкова упорито се бореше да облече сина си, че по лицето й изби пот. Напоследък бе превърнал съпротивата си в истинско изкуство, като така се извиваше и шаваше, че беше невъзможно да му се обуят дори чорапи. Тя се опита да го задържи достатъчно дълго, че да му нахлузи гащи, но в този момент той се изскубна и хукна из къщата.

— Ейдриън! Ела тук! Моля те, мама няма време за това. Дан ще ни вози до Танумсхеде, за да напазаруваме. Можеш да разгледаш играчките в „Хедемир“ — подхвърли тя с надежда да го заинтригува, макар да си даваше сметка, че подкупите надали бяха най-подходящата мярка за решаване на проблема с обличането. Но какво друго можеше да стори?

— Още ли не си готова? — попита Дан, като слезе на долния етаж и завари Ана седнала на пода до купчина дрехи, докато Ейдриън препускаше наоколо като луд. — Урокът ми започва след половин час. Трябва да тръгвам.

— Добре, ти го облечи тогава — тросна се Ана и метна дрехите на Ейдриън към Дан.

Той я погледна изненадан. Тя наистина не беше в най-доброто си настроение напоследък, но може би това не бе толкова странно. Опитите да се слеят две семейства се оказаха далеч по-мъчителни, отколкото и двамата бяха очаквали.

— Хайде, Ейдриън — рече Дан и сграбчи момчето за врата, докато то профучаваше покрай него. — Да видим дали още помня как се прави това.

Обу му чорапите относително лесно, но дотам. Ейдриън приложи маневрите си с гърченето и на Дан и категорично отказа да си обуе панталоните. Дан направи няколко опита, но после и той изгуби търпение.

— Ейдриън, веднага престани да шаваш!

Смаян, Ейдриън застина на мига. После лицето му стана яркочервено.

— Ти не си ми татко! Махай се оттук! Искам си моя татко! Татко!

На Ана това вече й дойде твърде много. Всички спомени за Лукас и времето, когато бе живяла като затворничка в собствения си дом, нахлуха в главата й и тя се разплака. Изтича горе в спалнята, където се хвърли върху леглото и се разрида неудържимо.

Тогава почувства нежна ръка на гърба си.

— Миличка, какво ти става? Няма нищо чак толкова страшно. Той просто не е свикнал със ситуацията и се пробва доколко може да ни се качи на главите. И, между другото, е нищо в сравнение с Белинда на неговата възраст. Направо е бездарен аматьор пред нея. Веднъж дотолкова ми писна от нейните фасони, че я изхвърлих пред външната врата само по гащички. Пернила ми беше много бясна, защото все пак беше декември. Но я държах навън само минута, преди да се разкая за стореното.

Ана не се засмя. Вместо това се разплака още по-силно и вече цялата се тресеше.

— Но какво има, скъпа? Вече сериозно ме тревожиш. Знам, че си преживяла много, но ще се справим. Просто на всички им е нужно малко време и после нещата ще се успокоят. Ти… ти и аз… заедно можем да го постигнем.

Тя вдигна мокрото си от сълзи лице да го погледне, после приседна на леглото.

— Аз… аз… знам… — избъбри, докато се мъчеше да спре плача си. — Знам го… и не разбирам… защо реагирам… по този начин. — Дан я потупа по гърба и хлипането й поутихна. — Явно съм малко… свръхчувствителна… Не разбирам. Обикновено се държа така само като съм… — Тя млъкна насред изречението си, погледна Дан и зяпна.

— Какво? — попита той озадачен. — Обикновено се държиш така кога?

Ана не можеше да събере сили да отговори и след момент забеляза, че нещо му просветва.

И тогава тя кимна с разширени очи.

— Обикновено се държа така само като съм… бременна.

В спалнята настана пълна тишина. И тогава чуха тънко гласче откъм вратата.

— Вече съм облечен. Съвсем сам го направих. Аз съм голямо момче. Може ли сега да отиваме в магазина за играчки?

Дан и Ана погледнаха Ейдриън, застанал на прага, сияещ от гордост. Истина беше. Панталоните му бяха извъртени със задната страна отпред, а тениската с опакото навън, но си беше облякъл дрехите. Съвсем сам.