Камила Лекберг
Немското дете (78)

Маргарета беше разтревожена. Никой не отговаряше на телефона в дома на родителите й след вчерашното посещение на Херман. Това беше странно и смущаващо. Обикновено й казваха, ако щяха да ходят някъде, но напоследък рядко излизаха от дома си. А тя имаше навика всяка вечер да им се обажда по телефона, за да си побъбрят. Беше им ритуал от години и тя не си спомняше и един случай, в който родителите й да не са отговорили на позвъняването й. Ала този път телефонът звънеше и звънеше, а никой не вдигаше. Предишната вечер искаше да прескочи да ги види, но съпругът й Уве я убеди да изчака до сутринта. Сигурно просто си били легнали рано. Но тази сутрин отново нямаше отговор. Притеснението на Маргарета растеше. Накрая си каза, че нещо трябва да се е случило. Това беше единственото обяснение.

Сложи си обувките и якето и тръгна към дома на родителите си. Беше само на десет минути пеша и през целия път се руга, задето беше послушала Уве и не бе отишла по-рано. Знаеше си, че нещо не е наред.

Когато беше само на стотина метра от дома им, видя, че някой стои пред външната врата. Примижа, опитвайки се да види кой е, но още преди да се бе приближила повече, разпозна онази писателка, Ерика Фалк.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита Маргарета, като се постара да звучи дружелюбно, но дори и тя самата чуваше тревогата в гласа си.

— Ами… да, търся Брита. Но май че няма никой у дома.

Русата жена явно се чувстваше неловко, застанала на верандата.

— Аз съм дъщеря им. Опитвам се да им се обадя от вчера, но не отговарят на телефона. Затова дойдох да се уверя, че всичко е наред — обясни Маргарета. — Влезте с мен и изчакайте в антрето.

Тя се пресегна към гредите на малкото покривче над вратата и извади ключ. Ръката й трепереше, докато отключваше вратата.

— Влезте. Аз само ще ида да погледна — каза, внезапно почувствала се благодарна, че не е сама.

Наистина трябваше да се обади на една от сестрите си или и на двете, преди да тръгне насам. Но пък тогава не би успяла да скрие колко са сериозни опасенията й и колко се тревожи.

Обиколи стаите на първия етаж и огледа. Всичко беше спретнато подредено, същото, както винаги.

— Мамо? Татко? — извика Маргарета, но никой не отговори.

Сега вече беше истински уплашена и дишането й стана затруднено. Трябваше да се обади на сестрите си. Как можа да не го направи?

— Стойте тук. Ще се кача да погледна горе — каза тя на Ерика.

Не посмя да изтича нагоре по стълбите. Движеше се бавно и цялата трепереше. Беше неестествено тихо. Ала когато стигна до горното стъпало, чу слаб звук. Сякаш някой хлипаше. Почти като малко дете. Застина за миг, като се мъчеше да определи откъде идва звукът. Тогава осъзна, че долита от спалнята на родителите й. С блъскащо в гърдите сърце хукна натам и отвори вратата. Отне й няколко секунди да осмисли какво вижда. И после сякаш отдалеч чу собствения си глас да крещи за помощ.