Камила Лекберг
Немското дете (45)

Ерика се наслаждаваше на тишината в къщата. Можеше дори да остави вратата на кабинета си отворена, без да бъде прекъсвана от външни шумове. Качи краката си на бюрото и се замисли за разговора, който бе провела с брата на Ерик Франкел. Той отвори някаква вратичка в нея, породи огромно, ненаситно любопитство за онези аспекти от живота на майка й, за които не знаеше нищо и за чието съществуване дори не подозираше. Усещаше, че Аксел Франкел бе казал само малка част от това, което знаеше за майка й. Но защо би скрил нещо от нея? Какво имаше в живота на Елси, за което той не желаеше да й разкаже? Ерика посегна към дневниците и започна да чете от там, където бе спряла преди няколко дни. Но в тях нямаше нищо, което да подсказва какво може да е предизвикало странния тон в гласа на Аксел, когато разговаряха за майка й.

Ерика продължи да чете, търсеше по страниците нещо необичайно, нещо, което да й помогне да се отърси от чувството си за дискомфорт. Но едва на последните страници на третия дневник най-сетне откри това, което най-вероятно имаше връзка с Аксел.

Изведнъж разбра какво трябва да направи. Свали краката си от бюрото, взе дневниците и внимателно ги прибра в чантата си. Отвори входната врата, за да провери температурата, сложи си леко яке и тръгна с бързи крачки.

Изкачи се по стръмните стълби към „Badis“, като се спря на върха, изпотена от усилието. Старият ресторант изглеждаше пуст и изоставен сега, когато лятната треска бе отминала. Впрочем през последните няколко години заведението все повече губеше популярност и дори в разгара на лятото рядко се пълнеше с клиенти. За съжаление. Защото отличното му местоположение на хълма предлагаше изглед към целия архипелаг на Фелбака. Но сградата се рушеше и щяха да са необходими значителни инвестиции, за да може „Badis“ да възвърне старата си слава.

Къщата, която й трябваше, се намираше малко встрани от заведението и Ерика се надяваше, че лицето, което търси, си е у дома.

Две живи очи я изгледаха, когато вратата се отвори.

— Да? — каза жената, която стоеше в антрето и наблюдаваше дошлата с любопитство.

— Казвам се Ерика Фалк. — Ерика се поколеба за миг. — Дъщерята на Елси Мострьом.

Нещо проблесна в очите на Брита. За момент тя просто продължи да стои там, без да помръдва и без да каже нито дума. После изведнъж се усмихна и се отдръпна.

— Да, разбира се. Дъщерята на Елси. Сега виждам. Влез.

Ерика влезе и се огледа с любопитство. Къщата беше светла и приятна, с десетки снимки по стените — на деца и внуци, може би дори на няколко правнуци.

— Това е целият клан — усмихна се Брита, сочейки към снимките.

— Колко деца имате, госпожо? — попита Ерика, докато ги разглеждаше.

— Три дъщери. И за бога, не ме наричай „госпожо“. Това ме кара да се чувствам толкова стара. Не че съм особено млада. Но няма причина човек да трябва да се чувства стар. Възрастта е просто цифра в края на краищата.

— Съвсем вярно — засмя се Ерика. Възрастната дама й харесваше.

— Ела и седни — каза Брита, докосвайки леко лакътя на Ерика.

След като свали обувките и якето си, Ерика я последва в хола.

— Имате такъв хубав дом.

— Живеем тук от петдесет и пет години — каза Брита. Лицето й изглеждаше нежно и слънчево, когато се усмихваше. Тя седна на дивана с тапицерия на големи цветя и потупа възглавницата до себе си. — Седни тук, така ще можем да си поприказваме. Толкова е хубаво да се запознаем. Елси и аз… ние прекарвахме много време заедно, когато бяхме млади.

За миг на Ерика й се стори, че чува същия странен тон в гласа на Брита, който се бе прокраднал в този на Аксел, когато бе говорил за майка й, но в следващата секунда той беше изчезнал и Брита отново мило й се усмихна.

— Открих някои неща, които майка ми е оставила, докато разчиствах тавана, и… ами те предизвикаха любопитството ми. Аз наистина не знам много за миналото на майка ми. Например, откъде се познавахте вие двете?

— Бяхме съученички. Винаги седяхме една до друга, още от първия ни ден в училище, и така си и остана.

— И сте били също приятели с Ерик и Аксел?

— По-скоро с Ерик, отколкото с Аксел. Братът на Ерик беше няколко години по-голям и сигурно ни е смятал за досадни деца. Но беше ужасно красиво момче този Аксел.

— Да, и аз така чух — засмя се Ерика. — Между другото, той все още е красив.

— Склонна съм да се съглася с теб, но не казвай на мъжа ми — прошепна Брита мелодраматично.

— Няма, обещавам. — Ерика харесваше все повече старата приятелка на майка си. — А какво ще ми разкажеш за Франс? От това, което разбирам, Франс Рингхолм също е бил част от групата. Така ли е?

Брита се вцепени.

— Франс? Да, да, Франс също беше в нашата група.

— Май не си била особено запалена по него.

— Да не съм била запалена по него? О, напротив. Бях ужасно влюбена в него. Но не беше взаимно. Той имаше очи само за… за друга.

— Така ли? За кого? — попита Ерика и си помисли, че знае отговора.

— За майка ти. Той я следваше като кученце. Не че имаше полза. Елси никога не би си паднала по някой като Франс. Само една глупава гъска като мен би допуснала тази грешка. По онова време ме интересуваше само външният вид на момчетата. А Франс определено беше красив. По онзи опасен начин, който привлича момичетата, но ги ужасява, когато пораснат.

— О, за това не знам — каза Ерика. — Опасните мъже изглеждат примамливи дори за по-възрастните жени.

— Вероятно си права — отвърна Брита, загледана през прозореца. — Но за мой късмет аз надраснах този етап. Надраснах увлечението си по Франс. Той… той не е от хората, които искам в живота си. Не е като моя Херман.

— Не се ли съдите прекалено строго? Не ми приличате на глупава гъска.

— Не, сега не. Но мога да си го призная — бях, докато не се запознах с Херман и не се роди първото ми дете… Не, не бях добро момиче.

Откровеността на Брита изненада Ерика. Доста сурово мнение имаше за себе си.

— Ами Ерик? Какъв беше той?

Брита отново се загледа през прозореца и като че ли обмисляше как да отговори. После изражението й се смекчи.

— Ерик беше малък старец дори като дете. Не искам да кажа нищо лошо. Той просто изглеждаше стар за възрастта си. Разсъждаваше като възрастен. Винаги всичко обмисляше. И четеше. Носът му беше винаги забит в една или друга книга. Франс често го дразнеше по този повод. Но Ерик вероятно се чувстваше малко странно заради брат си.

— Разбирам, че Аксел е бил много популярен.

— Аксел беше герой. И човекът, който му се възхищаваше най-много, беше Ерик. Той целуваше земята, по която ходеше брат му. В очите на Ерик Аксел никога не можеше да направи нищо лошо. — Брита потупа Ерика по крака, а след това се изправи рязко. — Знаеш ли какво? Отивам да направя кафе. Дъщерята на Елси. Колко хубаво. Толкова е хубаво.

Ерика си остана на мястото, когато Брита изчезна в кухнята. Чу потракване на порцелан и шум от течаща вода. После изведнъж всичко утихна. Ерика чакаше спокойно, седнала на дивана, и се наслаждаваше на гледката, която се разстилаше пред нея. Но след още няколко минути тишина й замириса на изгоряло.

— Брита? — извика тя. — Наред ли е всичко?

Не последва отговор. Ерика стана и отиде да потърси домакинята.

Брита седеше на масата в кухнята, загледана в пространството. Една от плочите на печката беше нажежена до огненочервено. Поставената отгоре й празна кана за кафе бе започнала да пуши. Ерика се втурна да дръпне каната от печката и изгори ръката си.

— По дяволите! — извика тя и за да успокои болката, постави ръката си под течаща вода.

После се обърна към Брита и каза нежно:

— Брита?

Ерика за миг помисли, че възрастната жена е получила някакъв припадък, но Брита се обърна към нея и каза:

— Най-сетне мина да ме видиш, Елси.

Ерика я изгледа озадачено.

— Брита, аз съм Ерика, дъщерята на Елси.

Думите, изглежда, не направиха впечатление на старата жена.

— О, Елси — каза тя, — от толкова дълго време искам да говоря с теб, за да ти обясня. Но просто не можех да…

— Не си могла да обясниш…? За какво искаше да говориш с Елси?

Ерика седна срещу Брита, сърцето й биеше учестено. За първи път й се стори, че е на път да разкрие тайната, която и Ерик, и Аксел се бяха опитали да скрият от нея.

Но Брита просто я погледна объркано. Потискайки желанието си да я разтърси, за да я принуди да каже каквото беше на върха на езика й, Ерика повтори въпроса:

— Какво не си могла да обясниш? Нещо за майка ми? Какво?

Брита махна с ръка пренебрежително, но след това се наведе над масата и тихо изсъска:

— Исках да говоря с теб. Но старите кости. Трябва. Почивай в мир. Никаква полза… Ерик каза, че… незнаен воин… — Гласът й се превърна в шепот и тя отново се загледа в празното.

— Какви кости? Какво искаш да кажеш? Какво е казал Ерик?

Без да си дава сметка, Ерика бе повишила тон. В тишината на кухнята гласът й звучеше почти като писък. Брита запуши с ръце ушите си и започна да бърбори нещо несвързано, както правят децата, когато не искат да слушат някой, който им се кара.

— Какво става тук? Коя си ти?

Гневен мъжки глас зад Ерика я накара да се завърти, както седеше на кухненския стол. Висок мъж с посивяла коса и плешиво теме се бе появил на вратата, стиснал две торбички с хранителни стоки. Ерика се досети, че това е Херман, и се изправи.

— Съжалявам, аз… Казвам се Ерика Фалк. Брита е познавала майка ми, когато са били млади, и аз просто исках да й задам няколко въпроса. Изглеждаха достатъчно безобидни на пръв поглед… но след това… Беше включила печката.

Ерика си даваше сметка, че говори несвързано, но нищо в ситуацията не изглеждаше смислено. Зад нея детският брътвеж на Брита продължаваше с неотслабваща сила.

— Съпругата ми има Алцхаймер — каза Херман и остави торбите.

Като чу тъгата в гласа му, Ерика изпита чувство за вина. Алцхаймер — би трябвало и сама да се досети предвид бързото преминаване от ясно съзнание към пълно объркване. Беше чела някъде, че мозъците на пациенти с болестта на Алцхаймер се намират в нещо като гранична зона, където накрая остава само мъгла.

Херман се приближи до съпругата си и нежно отстрани ръцете й от ушите.

— Брита, скъпа. Аз просто трябваше да отида да напазарувам. Върнах се. Шт, всичко е наред, всичко е наред. — Той я залюля в прегръдката си и постепенно бърборенето спря. Погледна към Ерика. — Ще е най-добре, ако сега си тръгнеш. И бих предпочел да не се връщаш.

— Но жена ви спомена нещо за… Искам да знам… — Ерика се запъна, опитвайки се да открие правилните думи, но Херман само я погледна и каза твърдо:

— Не се връщай.

Чувствайки се като натрапник, Ерика се измъкна от къщата. Зад себе си чу Херман да говори с успокояващ тон на жена си. Но в главата й все още отекваха обърканите думи на Брита за старите кости. Какво можеха да означават те?