Камила Лекберг
Немското дете (23)

Гъста сутрешна мъгла се стелеше пред прозореца, когато самолетът започна да се снижава към Гьотеборг. При спускането на колесника се чу бръмчене. Аксел се отпусна в седалката и затвори очи. Беше грешка. В съзнанието му отново се въртяха картините, които го бяха преследвали през всичките тези години. Отвори уморено очи. През нощта така и не успя да мигне. Лежеше в леглото си в апартамента в Париж, въртеше се и се обръщаше.

Гласът на жената по телефона беше хладен. Уведоми го за Ерик с тон, едновременно съпричастен и безразличен. Не за първи път съобщаваше за нечия смърт, само това успя да разбере от начина, по който го направи.

Опита се да си представи всички съобщения за настъпила смърт в историята. Всички тези милиони и милиони хора, които са умрели. Все някой трябва да е съобщил новината.

Аксел докосна едното си ухо, с годините това се бе превърнало в несъзнателен жест. Вече почти не чуваше с лявото ухо и по някаква причина постоянното тихо пищене се успокояваше от докосването.

Премести поглед към илюминатора, но вместо гледката навън видя огледалния си образ. Сив, износен мъж в осемдесетте си години. Угрижени, дълбоко разположени очи. Раздвижи се при вида на собственото си лице. За секунда му се стори, че гледа Ерик.

Колесникът отскочи от пистата. Беше пристигнал.