Камила Лекберг
Немското дете (138)

Мелберг се поколеба за момент, застанал на прага. Всичко беше чудесно на курса по танци в петък, само че оттогава не беше виждал Рита въпреки непрестанните си разходки по обичайния им маршрут. А тя му липсваше. Изненадваше се от тъй силните си чувства, ала повече не можеше да игнорира факта, че тя му липсваше истински. Ернст явно мислеше в същия дух, защото нетърпеливо подръпна повода и се отправи към сградата, където живееше Рита, а Мелберг не му оказа ни най-малка съпротива. Ала сега се колебаеше. Отчасти защото не знаеше у дома ли си е тя, отчасти защото внезапно се усети необичайно срамежлив и се уплаши да не изглежда натрапчив. Ала се отърси от това чувство и натисна звънеца на интеркома. Никой не отговори и той тъкмо се канеше да си тръгва, когато чу пукане и звук на стресиран глас.

— Ехо? — каза той, като се върна при вратата. — Тук е Бертил Мелберг.

Отначало не последва отговор, после прозвуча едно едва чуто „Качи се“, последвано от стон. Той се намръщи. Колко странно. Ала, сподирян от Ернст, изкачи двата етажа до апартамента на Рита. Вратата беше широко отворена. Недоумяващ, той влезе вътре.

— Ехо? — подвикна отново. Пак никакъв отговор, докато изведнъж не чу стенание съвсем наблизо и като погледна по посока на звука, видя, че някой лежи на пода.

— Имам… контракции… — изпъшка Йохана, свита на кълбо в опит да устои на болката.

— О, мили боже! — промълви Мелберг и усети как по челото му избива пот. — Къде е Рита? Ще й се обадя! И на Паула. Трябва да повикаме Паула и линейка — заяви той и се заоглежда в антрето за най-близкия телефонен апарат.

— Звънях им, но не можах да се свържа… — простена Йохана и не можа да довърши, докато контракцията не отслабна. После бавно се надигна на крака, уловена за дръжката на близкия гардероб. Притискаше корема си и гледаше Бертил с паника в очите. — Да не мислиш, че не съм се опитала да им се обадя? Но никой не отговаря! Толкова ли е трудно да… О, по дяволите… — Ругатнята й бе прекъсната от нова контракция, тя се отпусна на колене и тежко задиша. — Откарай ме до… болницата — каза тя на Мелберг и му посочи връзката ключове, лежаща на бюрото.

Той ги загледа, сякаш всеки миг можеха да се превърнат в съскаща змия, но после като на забавен кадър видя ръката му да се протяга към ключовете. Без да се усети, внезапно вече наполовина влачеше, наполовина носеше Йохана към колата навън, където я натика на задната седалка. Наложи се Ернст да бъде оставен в апартамента. Мелберг натисна газта и подкара към общинската болница „Нора Елвсборг“. Усети как го обзема паника, когато Йохана задиша по-тежко, а пътуването им от Венерсборг до Тролхетан изглеждаше безкрайно. Накрая спря пред входа на родилното отделение и измъкна Йохана от колата. Очите й бяха пълни с ужас, когато го последва до рецепцията вътре.

— Тя ще ражда — обяви Мелберг на сестрата зад остъкленото гише.

Сестрата погледна Йохана и изражението й ясно даваше да се разбере, че думите му са напълно излишни.

— Елате с мен — каза и им посочи близка стая.

— Ами аз май… ще си тръгвам вече — притеснено измърмори Мелберг, когато на Йохана й бе поръчано да си свали панталоните.

Но тя се вкопчи в ръката му тъкмо когато той се канеше да побегне и просъска тихо, тъй като вече я нападаше нова контракция:

— Никъде няма да… ходиш. Нямам намерение да… правя това… сама.

— Но… — понечи да протестира Мелберг.

И тогава осъзна, че сърце не му дава да я остави там съвсем самичка. С въздишка се отпусна на един стол и се опита да гледа в друга посока, докато траеше прегледът на Йохана.

— Разкритие седем сантиметра — съобщи акушерката и погледна към Мелберг, за когото допускаше, че желае да научи тази информация.

Той кимна, макар да се почуди на себе си какво ли можеше да означава това. Хубаво ли беше? Лошо ли? Колко сантиметра се изискваха? И с нарастваща почуда си даде сметка, че му е писано да го научи заедно с куп други факти, преди цялата тази сага да приключи.

Извади мобилния телефон от джоба си и отново набра номера на Паула. Но чу само гласовата й поща. Същото беше и с Рита. Какво им ставаше на тези жени? Защо не носеха телефоните със себе си, след като знаеха, че Йохана може да роди всеки момент? Мелберг прибра телефона в джоба си и заобмисля дали няма начин да се изниже незабелязано.

Два часа по-късно още беше там. Отведоха ги в родилната зала. Йохана го стискаше здраво за ръката и го държеше плътно до себе си. Нямаше как да не му домъчнее за нея. Научил бе, че онези седем сантиметра трябва да станат десет, но последните три сякаш не се бяха разбързали. Йохана честичко слагаше маската с райски газ, а вече и на самия Мелберг му се прищя да я използва.

— Не издържам повече — продума Йохана с очи, изцъклени от райския газ.

Мократа й от пот коса бе полепнала по челото и Мелберг взе кърпа да го избърше.

— Благодаря ти — каза тя и го загледа с изражение, което го накара да се откаже от всякакви мисли да си тръгне.

Против волята си беше като омагьосан от случващото се пред очите му. Винаги бе знаел, че раждането е болезнен процес, но никога не бе подозирал какви херкулесовски усилия се изискваха и за пръв път в живота си изпита дълбок респект към женския пол. Той никога не би се справил, това го знаеше със сигурност.

— Опитай се… да им се обадиш пак — помоли Йохана и вдиша райски газ, когато апаратът, включен към корема й, показа, че се задава мощна контракция.

Мелберг издърпа ръката си и отново набра двата номера, както бе опитвал безброй пъти през последните часове. Все така никой не отговаряше и той тъжно поклати глава.

— Но къде, по дяволите… — изрече тя, само че бе нападната от нова контракция и думите й се превърнаха в стонове.

— Сигурна ли си, че не искаш онова… педизуралното или как го нарече тя там? — попита притеснен Мелберг и отново избърса потта от челото на Йохана.

— Не, близо съм вече… А упойката може да забави… И между другото, нарича се епидурална. — Тя отново застена и изви гръб в дъга.

Акушерката влезе да провери разкритието на Йохана, както бе правила на равни интервали през цялото време.

— Вече има пълно разкритие — съобщи тя доволно. — Чу ли това, Йохана? Браво на теб. Десет сантиметра. Скоро ще можеш да напъваш. Чудесно се справяш. Бебето ти ще се появи много скоро.

Мелберг хвана ръката на Йохана и я стисна. Усещаше странно чувство в гърдите си. Най-близката дума, с която му хрумваше да го опише, беше „гордост“. Горд беше, че акушерката похвали Йохана, че двамата действаха в сътрудничество и бебето скоро щеше да е тук.

— Колко време трае напъването? — обърна се той към акушерката и тя търпеливо отговори на въпроса му.

Никой не беше попитал каква е връзката му с Йохана и най-вероятно го приемаха за бащата, макар и възстаричък. Той не се опита да разсее заблудата им.

— Различно е — отвърна акушерката, — но предполагам, че до половин час бебето ще се е родило.

И тя се усмихна насърчително на Йохана, която почиваше в няколкосекундната пауза между контракциите. След това лицето й се изкриви и тялото й отново се напрегна.

— Сега го чувствам различно — процеди през стиснати зъби и отново посегна към райския газ.

— Това са вече болките от напъните. Почакай, докато усетиш някой много силен. Ще ти помагам. И като ти кажа да напъваш, вдигни колене, притисни брадичка към гърдите си и напъвай с всичка сила.

Йохана кимна изтощено и отново стисна ръката на Мелберг. Той стисна нейната в отговор, после и двамата погледнаха към акушерката, зачакали напрегнато по-нататъшните й нареждания.

След няколко секунди Йохана започна да пъхти шумно и стрелна въпросителен поглед към акушерката.

— Чакай, чакай, чакай… не още… изчакай да стане много силен… Добре, сега!

Йохана изпълни каквото й бе казано, притисна брадичка към гърдите си, повдигна колене и после напъна, докато лицето й стана яркочервено, а болката утихна.

— Браво! Много добре! Справи се отлично. Сега да изчакаме следващия напън и преди да си усетила, ще е свършило.

Акушерката се оказа права. След още две контракции бебето се плъзна навън и веднага бе поставено върху корема на Йохана. Мелберг не можеше да откъсне очи от ставащото. На теория знаеше как се раждат бебетата, но да го наблюдава непосредствено беше… Отвътре наистина излезе бебе, което размахваше ръчички и крачета, врещеше и протестираше, след което вече беше на гърдите на Йохана.

— Да помогнем на твоето момченце. Опитва се да суче — каза меко акушерката и постави бебето така, че да намери зърното и да засуче.

— Поздравления — обърна се акушерката към двама им и Мелберг усети грейналата широка усмивка на лицето си.

Никога преди не бе изживявал нещо подобно. Със сигурност никога.

Малко по-късно бебето приключи със сученето, а акушерката го почисти и го уви в одеялце. Йохана седна в леглото с възглавница, подпряна зад гърба й, и се вгледа с обожание в сина си. После се обърна към Мелберг и промълви тихо:

— Благодаря ти. Никога не бих се справила сама.

Мелберг можа само да кимне. Усещаше голяма буца в гърлото си, която му пречеше да заговори, и преглъщаше ли, преглъщаше в опит да я прогони.

— Искаш ли да го подържиш? — попита Йохана.

Мелберг отново успя единствено да кимне. Притеснено протегна ръце и Йохана внимателно му подаде сина си, като се погрижи да постави правилно главичката на бебето. Странно бе усещането да държи това топло новородено телце в ръце. Погледна към мъничкото личице и почувства буцата в гърлото му да нараства. А когато погледна в очите на момченцето, едно нещо му стана ясно — от този момент нататък щеше завинаги да е силно и безнадеждно влюбен.