Камила Лекберг
Немското дете (28)

Работата по книгата вървеше добре. Сутринта бе написала четири страници и сега се протегна със задоволство, все още седейки на бюрото. Ядът й от предния ден бе преминал и си мислеше, че може би бе преиграла. Щеше да се реваншира на Патрик вечерта, като приготви нещо специално за хапване. Преди сватбата се бяха постарали да свалят по няколко килограма, но после отново бяха влезли в нормалното ежедневие. А беше важно понякога да си угаждат. Може би свинско филе със сос горгонзола, на Патрик му харесваше.

Ерика отклони мислите си от вечерята и се пресегна да вземе един от майчините си дневници. В действителност би трябвало да седне и да ги прочете, но не можеше да се насили. Смяташе да ги чете на малки дози. Малки прозорчета към света на майка й. Вдигна краката си на бюрото и се захвана с трудоемката задача да разчита старомодния, завъртян почерк. Досега бе чела главно за всекидневието на майка си, какви са били задълженията й у дома, малко размисли за бъдещето, тревоги за дядото на Ерика, който бил в открито море и в делник, и в празник. Размишленията за живота бяха белязани от наивността и невинността на дете и на Ерика й беше трудно да свърже детския глас, който долавяше в страниците, със спомена за майка си, вечно сериозна и намръщена жена, която никога не демонстрираше обич или нежни чувства към нея и Ана.

След като прочете част от втората страница, Ерика изведнъж се изправи в стола. Появило се бе едно познато име. Или по-точно две. Елси пишеше, че е била в къщата на Ерик и Аксел, докато родителите им били извън града. Текстът се състоеше главно от описание на библиотеката на баща им, която бе поразила Елси, но Ерика виждаше само двете имена — Ерик и Аксел. Трябва да са били Ерик и Аксел Франкел. С интерес се зачете в абзаца и от начина, по който бе написан, заключи, че трябва често да са се срещали. Елси и Ерик и двама други младежи, Брита и Франс. Ерика порови из паметта си. Не, никога не бе чувала майка си да говори за някой от тези двамата. В това беше напълно сигурна. А Аксел бе представен в дневника на Елси почти като митичен герой. Елси го описваше като „безкрайно храбър и почти толкова стилен като Ерол Флин“. Нима майка й е била влюбена в Аксел Франкел? Не, не почувства в описанието да е вложена любов, по-скоро дълбоко възхищение.

Ерика положи дневника в скута си, докато размишляваше над прочетеното. Защо Ерик Франкел не спомена, че е познавал майка й като млад? Тя му разказа как е попаднала на медала и на кого е принадлежал. Въпреки това той не каза нищо. Ерика отново си припомни особеното му мълчание. Значи имаше право. Той премълчаваше нещо.

Острият звук на звънеца от долния етаж прекъсна мислите й. Тя свали крака от бюрото и с въздишка се надигна от стола. Кой пък можеше да идва сега? Едно „Ехо!“ в коридора отговори веднага на въпроса й и тя отново въздъхна, този път още по-дълбоко. Кристина. Свекърва й. Пое дълбоко въздух, отвори вратата и тръгна към стълбите. Още веднъж се чу „Ехо!“, този път по-настоятелно, и Ерика усети как е стиснала зъби от раздразнение.

— Здравей! — каза колкото може по-весело, въпреки че си даваше сметка колко изкуствено звучи.

Добре че Кристина не забелязваше такива неща.

— Здравей! Аз съм! — отвърна щастливо свекърва й, докато събличаше якето си. — Донесох малко домашни сладкиши със себе си, като за следобедно кафе. Помислих си, че ще се зарадваш, тъй като на вас, кариеристките, не ви остава време за такива неща.

Ерика по-скоро чу, отколкото усети как проскърцаха зъбите й. Кристина притежаваше невероятен талант за прикрита критика. Ерика често се чудеше дали е вроден, или го беше развила с дългогодишни упражнения. Мислеше си, че е най-вероятно комбинация от двете.

— О, благодаря, много хубаво — каза любезно, влизайки в кухнята, където Кристина вече правеше кафе, сякаш там живееше тя, а не Ерика.

— Ти седни, аз ще приготвя всичко — рече. — Знам кое къде е.

— Да, вярно че знаеш. — Ерика се надяваше Кристина да не е усетила сарказма. — Патрик и Мая са на разходка и едва ли ще се приберат скоро — каза с надеждата, че това ще съкрати посещението на свекърва й.

— Да, да — отговори Кристина, докато междувременно отброяваше лъжичките кафе. — Две, три, четири. — Върна лъжичката обратно в буркана и се обърна към Ерика. — Не, ей сега ще си дойдат. Минах покрай тях по пътя насам. Чудесно е, че Карин се е преместила тук и Патрик си има компания през деня. Толкова е досадно да се разхождаш сам, особено когато човек е свикнал да работи и да бъде полезен като Патрик. Струва ми се, че се наслаждаваха на разходката.

Ерика се втренчи в Кристина, докато обработваше информацията, която премина през ушите й, без да стигне до мозъка й. Карин? Компания? Коя Карин?

В момента, в който Патрик мина през вратата, на Ерика й проблесна. Аха, онази Карин…

След минута напрегнато мълчание Патрик малодушно се усмихна.

— Колко хубаво, тъкмо време за кафе.