Камила Лекберг
Немското дете (14)

— Ето ви и вас! Това се казва голяма разходка! Колко дълго ви нямаше само!

Ерика пресрещна Патрик и Мая и получи влажна целувка от дъщеря си.

— Да… Ти нямаше ли да работиш? — Патрик избягваше да гледа Ерика в очите.

— Ами… — Ерика пое дълбоко въздух. — Трудно ми е да вляза в ритъм. Само седя, зяпам екрана и дъвча бонбони. Ако продължава така, ще стана сто кила, преди да довърша книгата. — Помогна на Патрик да съблече горните дрехи на Мая. — Не можах да се въздържа да не почета малко от дневниците на мама.

— Нещо интересно? — попита Патрик, облекчен, че засега не трябва да обяснява защо разходката им е отнела толкова време.

— Не, най-вече ежедневни записки. Прочетох само няколко страници. Струва ми се, че ще ги чета по няколко наведнъж. — Влезе в кухнята и попита, най-вече за да прекарат повече време заедно: — Искаш ли да пийнем чай?

— Да, с удоволствие.

Патрик закачи своите дрехи и дрехите на Мая. Последва Ерика в кухнята. Погледа я как се суети с водата, чаените лъжици и чашите. Двамата чуха Мая да рови из играчките си в хола. Няколко минути по-късно Ерика постави на масата димящите чаши чай и двамата се притиснаха един към друг.

— Хайде, изплюй камъчето — каза тя, наблюдавайки Патрик.

Познаваше го твърде добре. Погледът изпод вежди, нервното потропване с пръсти. Или не искаше, или се колебаеше дали да й каже нещо.

— Какво?! — Патрик се опита да си придаде възможно най-невинен вид.

— Виж, няма смисъл да се правиш на ударен. Какво премълчаваш?

Ерика отпи глътка от горещия чай и го зачака развеселено да спре да се противи и да пристъпи към темата.

— Ами…

— Да, какво има? — помогна му тя и не можа да потисне една малка садистична част в себе си, която се наслаждаваше на очевидните му мъки.

— Ами, случи се нещо, докато с Мая бяхме на разходка.

— Аха. Е, поне и двамата се върнахте цели, така че какво може да се е случило?

— Ами… — Патрик отпи от чая си, за да спечели малко време, докато се чуди по кой начин е най-добре да представи случилото се. — Ами, вървяхме към мелницата на Лестер и се случи така, че колегите ми бяха там на разследване. — Погледна я внимателно. Ерика повдигна вежда и зачака продължението. — Бяха получили сигнал за труп в една къща в посока Хамбургсунд, а ние бяхме по пътя за натам.

— Аха, само че ти си в отпуск, така че това не те засяга. — Ерика замръзна с чаша, наполовина поднесена към устата й. — Нали не искаш да кажеш, че си… — Втренчи се невярващо в него.

— Да — отговори Патрик с писклив глас и поглед, забит в масата.

— Завел си Мая на място, където са открили труп! — Ерика буквално го прикова с поглед.

— Да, обаче Мартин беше с Мая, докато аз влязох да поогледам малко. Разглеждаха цветята — усмихна се извинително, но срещна единствено леден поглед.

— Да поогледаш малко! — Ледените парченца потракваха безпощадно. — Та ти си в отпуск по бащинство. Подчертавам, отпуск. Също и бащинство, в този ред на мисли! Толкова ли беше трудно да кажеш „В момента не съм на работа“?

— Аз само малко… — изрече глухо Патрик, но знаеше, че Ерика има право.

Той беше в отпуск. По бащинство. Останалите в участъка трябваше сами да се оправят с работата. А той не биваше да води Мая на местопрестъплението.

В този момент му хрумна, че имаше една подробност, която Ерика още не знаеше. Лицето му трепна нервно, когато преглътна и добави:

— Между другото, беше убийство.

— Убийство! — Гласът на Ерика премина във фалцет. — Не стига че си взел Мая на място, където е намерен труп, ами е бил трупът на убит човек!

Поклати глава, а останалото, което искаше да каже, заседна в гърлото й.

— Но няма да правя нищо повече. — Патрик размаха ръце. — Другите ще поемат случая. Аз съм в отпуск до януари и го знаят. Ще се отдам сто процента на Мая. Честна дума!

— И слава богу! — изръмжа Ерика глухо.

Беше толкова бясна, че й се щеше да скочи от масата и да го разтърси. Сетне любопитството я поуспокои.

— И къде по-точно се случи това? Знае ли се кой е убитият?

— Нямам представа. Голяма бяла къща, намира се на около сто метра вляво от първата отбивка вдясно след мелницата.

Ерика го погледна странно.

— Голяма бяла къща със сиви арки?

Патрик се замисли и после кимна утвърдително.

— Да, мисля, че беше така. На пощенската кутия пишеше Франкел.

— Знам кой, или по-правилно кои живеят там. Това са Аксел и Ерик Франкел. Сещаш ли се, Ерик Франкел, на когото дадох нацисткия медал.

Патрик я изгледа изумено. Как можа да забрави? Франкел не беше най-често срещаното име на света.

От хола долиташе щастливото неразбираемо бърборене на Мая.