Камила Лекберг
Немското дете (105)

Лекарят на Херман с извънредно нежелание им бе разрешил да говорят с пациента му няколко минути. Но тъй като Мартин и Паула бяха обещали две от дъщерите на Херман да присъстват на разпита, лекарят склони да даде позволение за малко по-дълъг разговор.

— Здравей, Херман — каза Мартин и протегна ръка към човека, лежащ в леглото. Херман пое дланта му, но с немощна, треперлива хватка. — Срещнахме се в къщата ти, но не съм сигурен дали помниш. Това е колежката ми Паула Моралес. Искаме да ти зададем няколко въпроса, ако може — обясни меко.

Двамата с Паула седнаха близо до леглото.

— Добре — отвърна Херман, който сега като че ли беше по-наясно с окръжаващата го обстановка.

Дъщерите му седяха от другата страна на леглото и Маргарета държеше ръката му.

— Моля, приеми най-искрените ни съболезнования — каза Мартин. — Разбрах, че с Брита сте били женени дълго време, така ли е?

— Петдесет и пет години — потвърди Херман и за пръв път от пристигането им зърнаха искрица живот в очите му. — С моята Брита имахме петдесет и пет годишен брак.

— Ще ни разкажеш ли какво се случи? Кога почина тя? — обади се Паула със същия внимателен и мек тон като на Мартин.

Маргарета и Ана-Грета отправиха притеснени погледи към тях и се канеха да запротестират, когато Херман им махна с ръка.

Мартин, който вече бе видял, че по лицето на Херман няма драскотини, се опита да надзърне под ръкавите на болничната му пижама за издайнически белези. Не забеляза нищо, но реши да отложи потвърждението на това си наблюдение за след приключване на разпита.

— Отидох в дома на Маргарета на кафе — каза Херман. — Момичетата ми са много мили с мен. Особено откакто Брита се разболя. — Херман се усмихна на дъщерите си. — Имахме много за какво да говорим. Аз… бях решил, че ще е най-добре за Брита да отиде да живее на място, където да полагат повече грижи за нея. — Беше му трудно да говори.

Маргарета го погали по ръката.

— Беше единственото, което можеше да сториш, татко. Нямаше алтернатива. Знаеш го.

Херман сякаш не я чу и продължи:

— И тогава се прибрах у дома. Бях малко тревожен, защото бях отсъствал дълго време. Почти два часа. Обикновено бързам да се върна, ако ми се наложи да изляза, та да не я оставям сама за повече от час, докато тя си подремва следобед. Страхувам се… страхувах се, че ще се събуди и може да подпали къщата и себе си. — Той трепереше, но пое дълбоко дъх и заприказва отново. — Когато влязох у дома, извиках я по име. Но тя не отговори. Казах си, слава богу, сигурно още спи. Така че влязох в спалнята ни. Тя лежеше там… Видя ми се странно, че лежи с възглавница върху лицето си. Приближих се и вдигнах възглавницата. И веднага видях, че си е отишла. Очите й… очите й се взираха в тавана и беше абсолютно неподвижна.

По лицето му започнаха да се стичат сълзи и Маргарета внимателно ги избърса.

— Наистина ли е нужно това? — умолително продума тя, като погледна Мартин и Паула. — Татко още е в състояние на шок и…

— Няма нищо, Маргарета — отрони Херман. — Няма нищо.

— Добре, но само още няколко минути, татко. И тогава буквално ще ги изритам оттук, ако трябва, защото ти е нужно да си почиваш.

— Винаги е била най-войнствената от трите — поусмихна се Херман. — Истинска фурия.

— Я да не чувам такива епитети — смъмри го Маргарета, но явно беше доволна, че той има енергията да я закача.

— Значи твърдите, че тя вече е била мъртва, когато сте влезли в стаята? — попита Паула изненадана. — Защо тогава казахте, че вие сте я убили?

— Защото аз я убих — отвърна Херман и лицето му отново се изопна. — Но никога не съм казвал, че съм я умъртвил. Макар че все едно и това съм направил. — Той сведе очи към ръцете си, неспособен да погледне нито дъщерите си, нито полицаите.

— Но, татко, не те разбираме какво искаш да кажеш — обади се объркана Ана-Грета, но Херман отказа да отговори.

— Знаете ли кой я е убил? — попита Мартин, тъй като инстинктивно схващаше, че точно в този момент Херман не се кани да обясни защо толкова упорито настоява, че е убил жена си.

— Чухте баща ми — отсече Маргарета и се изправи. — Каза, каквото имаше да каже. И двамата чухте, че не той е убил майка ни, и това е важното. Колкото до останалото… говори неговата скръб.

Мартин и Паула също станаха.

— Благодаря ви, че позволихте да говорим с вас — каза Мартин на Херман. — Имаме само една последна молба. За да се потвърди казаното от вас, трябва да погледнем ръцете ви. Защото Брита е издраскала онзи, който я е задушил.

— Нужно ли е това? Той каза, че… — с повишен тон заговори Маргарета, но Херман мълчаливо вдигна нагоре ръкавите на пижамата си и протегна ръце към Мартин, който ги разгледа внимателно.

Никакви следи от одрасквания.

— Ето, видяхте ли? — рече Маргарета с вид, сякаш наистина й се щеше да изхвърли Мартин и Паула през вратата, както бе заплашила да направи.

— Приключихме — съобщи Мартин. — Благодаря ти, че ни отдели време, Херман. И отново, много съжаляваме за твоята загуба.

После направи знак на Маргарета и Ана-Грета, че желае да разговаря насаме с тях.

Навън в коридора им обясни ситуацията с пръстовия отпечатък и те с готовност приеха да предоставят отпечатъците си, за да бъдат изключени при разследването. Тъкмо свършваха, и дойде Биргита, която също се съгласи, така че отпечатъците и на трите дъщери можеха да бъдат изпратени в лабораторията.

Паула и Мартин поседяха за малко в колата, преди да потеглят.

— Кого мислиш, че предпазва той? — попита Паула, като пъхна ключа в стартера, но без да включва двигателя.

— Не знам. Но и аз останах със същото впечатление. Че знае кой е убил Брита, ала иска да защити този човек. И че някак се чувства отговорен за смъртта й.

— Само да щеше да ни каже — промърмори Паула и завъртя ключа.

— Да пукна, ако мога да разбера… — Мартин поклати глава раздразнен и забарабани с пръсти по таблото.

— Но ти повярва ли му?

Паула вече знаеше какъв ще е отговорът.

— Да, повярвах му. И фактът, че няма белези от драскотини, потвърждава, че съм прав. Но не разбирам защо ще се мъчи да защити убиеца на жена си. Или защо изпитва лична вина.

— Е, този въпрос няма да го разрешим — каза Паула и подкара колата извън паркинга. — Разполагаме с пръстовите отпечатъци на дъщерите и трябва спешно да ги изпратим. Тогава ще знаем, че не някоя от тях е оставила отпечатък по калъфката, и вече ще търсим чий е.

— Така е, повече от това не можем да направим за момента — каза Мартин, като въздъхна тежко и се загледа през стъклото.

Никой от тях не забеляза, че подминаха Ерика северно от Торп.