Камила Лекберг
Немското дете (73)

Никакви знаци по вратата не подсказваха, че тук се помещават „Приятели на Швеция“. Просто парче хартия върху пощенска кутия с надпис „Без реклами“ и името „Свенсон“. Мартин и Паула бяха получили адреса от колегите си в Удевала, които държаха под око дейността на организацията.

Не се обадиха предварително. Просто предположиха, че ще намерят някого през работното време. Мартин натисна звънеца. Вътре се чу писклив звук, но първоначално нищо не се случи. Тъкмо се канеше да позвъни отново, когато вратата се отвори.

— Да?

Един мъж на около трийсет ги изгледа въпросително и се намръщи, като видя униформите им. Още повече се намръщи, когато видя Паула. В продължение на няколко секунди я оглеждаше от глава до пети по такъв начин, че й се прииска да го удари с коляно в слабините.

— Така. С какво мога да помогна на правителството днес? — попита ехидно.

— Бихме искали да си поприказваме с някого от „Приятели на Швеция“. На правилното място ли сме попаднали?

— Разбира се. Влезте.

Мъжът — рус, висок и едър, с очевидно добре тренирани мускули — се отдръпна, за да ги пропусне вътре.

— Мартин Мулин. А това е Паула Моралес. Ние сме от полицията в Танумсхеде.

— Така ли? Дълъг път сте били, за да дойдете тук — каза мъжът, докато ги водеше към малък офис. — Казвам се Петер Линдгрен. — Той седна зад бюрото и посочи към двата стола за посетители.

Мартин си отбеляза името. Щеше да провери дали Линдгрен фигурира в базата им данни веднага щом се върнеше в управлението. Нещо му подсказваше, че човекът срещу тях ще има поредица арести в досието си.

— И така, какво желаете? — Петер се облегна назад и кръстоса ръце в скута си.

— Разследваме убийството на един човек на име Ерик Франкел. Името да ви е познато? — Паула се насили да говори спокойно. Имаше нещо в този тип мъже, от което я побиваха тръпки. Не се и съмняваше, че Петер Линдгрен изпитва същите чувства към хора като нея.

— А трябва ли? — отговори той, гледайки към Мартин вместо към Паула.

— Да, трябва — каза Мартин. — Вашата организация е поддържала известен контакт с него. Заплашвала го е, ако трябва да сме точни. Но предполагам, че не знаете нищо за това? — добави Мартин саркастично.

Петер Линдгрен поклати глава.

— Не, нищо не ми говори. Имате ли доказателства за тези… заплахи? — попита той с усмивка.

Мартин се почувства така, сякаш го оглеждат под лупа. След кратка пауза каза:

— В момента не е важно дали имаме, или не. Знаем, че вашата организация е заплашвала Ерик Франкел. И също така знаем, че един от членовете ви, Франс Рингхолм, е познавал жертвата и го е предупредил за тези заплахи.

— Аз не бих взимал Франс много сериозно — каза Петер с опасен блясък в очите. — Той се радва на голямо уважение в рамките на нашата организация… но годинките започват да се трупат и… ами, ние сме ново поколение, готово да поеме отговорността… Живеем в нови времена, с нови привички и хора като Франс невинаги разбират добре правилата на играта.

— За разлика от такива като вас? — обади се Мартин.

Петер разпери ръце.

— Важно е да знаеш кога да спазваш правилата и кога да ги нарушаваш. Важно е това, което служи на каузата ни в дългосрочен план.

— А каузата ви в дадения случай е… каква?

Паула усети колко враждебно звучат думите й и Мартин го потвърди с един предупредителен поглед.

— Едно по-добро общество — отговори Петер спокойно. — Тези, които са управлявали държавата, не са се справили много добре. Допуснали са… чуждестранни сили да заемат твърде много място. Позволили са на чистите шведи да бъдат изтласкани.

Мъжът хвърли войнствен поглед към Паула, която преглътна многократно, за да не реагира. Това не бе подходящото място или време. А и бе наясно, че той нарочно я предизвиква.

— Но всичко това ще се промени. Шведите все повече и повече осъзнават, че се движим към пропаст, и ако продължаваме по този начин, ще позволим на властимащите да разрушат това, което нашите предци са изградили. Ние можем да създадем по-добро общество.

— И по какъв начин, чисто теоретично, един възрастен, пенсиониран учител по история представлява заплаха за… по-доброто общество?

— Чисто теоретично… — Петер отново стисна ръце в скута си. — Чисто теоретично, разбира се, той не би представлявал реална заплаха. Но той е допринесъл за разпространението на един фалшив образ — образ, който победителите във войната са работили усилено, за да насърчат. И, естествено, това не може да бъде толерирано. Чисто теоретично.

Мартин се канеше да отговори, но Петер явно не бе приключил.

— Всички изображения, всички истории от концентрационните лагери и други подобни са чисти измислици, преувеличени лъжи, които са се превърнали в истини. И знаете ли защо? За да бъде напълно погребано посланието, истинското послание. Победителите във войната са тези, които пишат учебниците по история, и те са решили да заглушат истината, да изкривят образа, който светът ще види, така че никой да не посмее да се изправи и да запита дали правилната страна е спечелила. И Ерик Франкел беше част от това потулване, от тази пропаганда. Ето защо, говорим хипотетично, Ерик Франкел би застанал на пътя на обществото, което искаме да създадем.

— И все пак, доколкото ви е известно, не са му изпращани никакви заплахи, така ли? — Мартин напрегнато се взираше в мъжа. Знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Не, не сме правили такова нещо. Ние работим в рамките на законите на демокрацията — избори, манифести. Придобиваме власт чрез гласове. Всякакви други действия са ни чужди.

Той изгледа Паула, която здраво стискаше ръце и си представяше войниците, дошли да отведат баща й. Техните очи имаха същия израз.

— Е, няма да ви безпокоим повече — каза Мартин, докато се изправяше. — От полицията в Удевала ни дадоха имената на останалите членове на борда, така че, разбира се, с тях също ще обсъдим този въпрос.

Петер се изправи и кимна.

— Разбира се. Но никой няма да ви каже нещо по-различно. А що се отнася до Франс… ами, аз не бих обръщал много внимание на един старец, който живее в миналото.