Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (9)

9

Туп!

Паднах тежко по гръб върху купчина сняг.

— Ух! — изпъшках изненадано аз. Опитах се да поема въздух. После се огледах.

Бях паднал в нещо като пукнатина в ледовете. Седнах, треперейки, в купчина сняг, заобиколен от надвиснал синкав лед и скали.

Изправих се и погледнах нагоре. Отворът на процепа беше поне на шест метра над мен. Хвърлих се обезумял към ледените стени. Хванах една изпъкнала скала и заопипвах къде да стъпя, с надежда да се изкатеря нагоре.

Издигнах се на около метър и нещо. Ръката ми се хлъзна и се свлякох обратно на дъното. Опитах отново. Ледът беше прекалено гладък.

Как ще изляза оттук?

Къде са татко и Никол? Опитах се да стопля бузите си с ръкавица. Защо не идват да ме извадят? Ще замръзна тук!

Най-после лицето на Никол се появи в процепа. Никога не съм бил толкова щастлив да я видя!

— Джордан? Добре ли си?

— Извадете ме оттук! — извиках аз.

— Не се бой! — Никол се опита да ме успокои. — Татко идва.

Облегнах се на ледената стена. Слънцето не стигаше до дъното. Пръстите на краката ми се бяха вкочанили. Бяха толкова измръзнали. Заподскачах, за да се стопля.

Малко по-късно чух гласа на татко.

— Джордан, как си? Някакви поражения?

— Не, татко! — извиках му аз.

Той, Никол и Артър ме гледаха отгоре.

— Артър ще ти спусне въже — обясни татко. — Хвани го и ще те издърпаме.

Отдръпнах се настрани, когато Артър хвърли в процепа единия край на въже с възли. Стиснах въжето с ръкавиците си.

Артър извика:

— Вдигаме!

Татко и Артър теглеха въжето. Отблъсквах се с крака от ледената стена на процепа. Въжето се плъзгаше между ръцете ми. Хванах го по-здраво.

— Дръж се, Джордан! — извика татко.

Дръпнаха отново. Ръцете ми сякаш щяха да се измъкнат от ставите.

— Ооо! — извиках аз. — Внимателно!

Постепенно ме издърпаха до ръба на урвата. Не можех да направя почти нищо — краката ми се хлъзгаха по ледената стена. Татко и Артър хванаха ръцете ми и ме изтеглиха от дупката.

Легнах на снега и се опитах да си поема дъх.

Татко опипа ръцете и краката ми за изкълчване или счупване.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? — попита той.

Кимнах.

— Не е редно да се водят деца тук — изсумтя Артър. — Снегът не е толкова твърд, колкото изглежда. Ако не бяхме видели, че падаш, никога нямаше да те намерим.

— Трябва да бъдем по-внимателни — съгласи се татко. — Искам двамата да не се отделяте от шейната. — Той се надвеси над процепа и щракна снимка.

Изправих се и изтупах снега от гърба си.

— Вече ще внимавам — обещах аз.

— Добре — каза татко.

— По-добре да вървим — каза Артър.

Тръгнахме през снега. От време на време потупвах Никол и тя ми отвръщаше. Но вече бяхме по-тихи. Никой не искаше да измръзне до смърт на дъното на някоя снежна дупка. Татко снимаше през цялото време.

— Колко остава до хижата? — попита той.

— Няколко километра — отговори Артър и посочи стръмна планина сняг в далечината. — Виждате ли онова снежно възвишение на около петнайсет километра? Там последно е забелязано снежното чудовище.

Йети е било видяно край онова снежно възвишение, замислих се аз. Къде ли е сега? Дали вижда, че идваме? Дали се крие някъде и ни наблюдава?

 

 

Продължихме напред, без да откъсвам поглед от снежното възвишение. Сякаш ставаше по-голямо, докато се приближавахме. Беше осеяно с борове и морени.

След около час на около километър и половина от нас се появи малка кафява точка.

— Това е изоставената хижа на водачите на впрягове, където ще пренощуваме — обясни татко. Той потърка ръкавиците си една в друга и добави: — Със сигурност ще е приятно да поседнем край бумтящия огън.

Плеснах ръкавиците си, за да размърдам кръвта в ръцете си.

— Нямам търпение — съгласих се аз. — Тук сигурно е минус две хиляди градуса.

— Всъщност е само минус десет — обяви Никол. — Поне това е средната температура за този район по това време на годината.

— Благодаря, Синоптичке — пошегувах се аз. — След прогнозата на времето е ред на спортните новини, нали, Артър?

Артър се смръщи в брадата си. Мисля, че не разбра шегата. Той изостана малко, за да провери края на шейната.

Татко се обърна, за да направи снимка на Артър.

— Когато стигнем до хижата, ще направя още няколко пейзажни снимки — каза татко, докато сменяше филма в апарата. — Може да снимам и хижата. После всички си лягаме. Утре е важен ден.

Докато стигнем хижата, стана почти осем часа вечерта.

— Доста дълго пътувахме — измърмори Артър. — Тръгнахме от града по обед. Трябваше да стигнем за пет часа. Премеждията с децата и всичко останало ни забави много.

Татко беше застанал на няколко крачки от него и му правеше портретни снимки.

— Господин Блейк, чухте ли ме? — изръмжа Артър. — Престанете да ме снимате!

— Какво? — каза татко и пусна фотоапарата пред гърдите си. — О, да — децата. Но те са гладни.

Разгледах хижата. Не отне много време. Малката дървена барака беше празна, ако изключим стара печка за дърва и два потрошени нара.

— Защо хижата е толкова празна? — запита Никол.

— Водачите на впрягове вече не спират тук — обясни Артър. — Страхуват се от чудовището.

Това не ми прозвуча никак добре. Погледнах Никол. Тя извъртя очи.

Артър сложи кучетата да спят под навеса навън. Навесът беше залепен за задната стена на хижата. Беше постлан със слама, върху която да спят кучетата. Забелязах подпряна в ъгъла ръждясала шейна.

После Артър запали огъня и започна да готви вечерята.

— Утре ще претърсим района за така нареченото чудовище — обяви татко. — Всички трябва добре да се наспим.

След вечеря се мушнахме в спалните си чували. Останах буден доста дълго, заслушан във воя на вятъра отвън. Ослушвах се да чуя тежките стъпки на тайнствения снежен човек Йети.

 

 

— Никол, остави ме! — Тя се претърколи със спалния си чувал и ме сръга с лакът в ребрата. Изблъсках ръката й и се мушнах по-дълбоко в приятно топлия ми чувал.

Никол отвори очи. В хижата струеше яркото сутрешно слънце.

— Връщам се след минутка и ще приготвя закуската, деца — каза татко. Беше седнал на един стол и завързваше връзките на ботушите си. — Първо ще отида да видя как са кучетата. Преди малко Артър отиде да ги нахрани.

Той пристегна якето си и излезе. Потърках носа си — беше студен. През нощта огънят в печката беше изгаснал и още не беше запален.

Никак не ми се излизаше от спалния чувал, но нямаше как. Започнах да навличам дрехите си. Никол също се обличаше.

— Как мислиш, дали тук има душ? — зачудих се аз на глас.

Никол ми се подсмихна:

— Много добре знаеш, че няма душ, Джордан.

— Боже мой! Това е невероятно! — чух татко да вика отвън.

Нахлузих ботушите си и хукнах към вратата. Никол се лепна за гърба ми.

Татко стоеше до хижата и сочеше потресен земята.

Погледнах надолу и видях дълбоки стъпки в снега. Огромни стъпки. Грамадни стъпки.

Толкова големи, че можеше да бъдат само на чудовище.