Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (13)

13

Кучетата започнаха да лаят. Дали имаше някой навън? Животно? Чудовище?

— Ще ида да проверя — обяви тържествено Артър. Метна си палтото, сложи си вълнена шапка и бързо излезе от хижата.

Татко също грабна палтото си.

— Стойте тук! — нареди ни той и последва Артър.

Спогледахме се, заслушани в кучетата. Не знаехме какво ги е подплашило. След малко лаят спря.

Татко подаде глава през вратата.

— Нищо нямаше навън. Не знаем какво ги е подплашило. Но Артър в момента ги успокоява.

Татко взе фотоапарата си.

— Вие двамата лягайте да спите. Аз ще ида до потока и веднага се връщам.

Той прехвърли фотоапарата през врата си. Вратата на хижата се тръшна след него.

Чухме как стъпките на татко хрущят по снега. После тишина. С Никол се пъхнахме в спалните си чували. Завъртях се на моята страна, опитвайки се да се наместя. Беше малко след осем часа вечерта, но навън беше още светло. Слънчевите лъчи се процеждаха през прозореца на хижата.

Светлината ми напомни за времето, когато бях малък. Мама се опитваше да ме накара да поспя следобед. Но не можех да спя на светло.

Затворих очи. Отворих ги. Не ми се спеше. Завъртях глава и погледнах Никол. Лежеше по гръб с широко отворени очи.

— Не мога да заспя — обявих аз.

— Аз също — отвърна тя.

Завъртях се в спалния си чувал.

— Къде е Артър? — попита Никол. — Чудя се защо се бави толкова?

— Предполагам, че е с кучетата — казах аз. — Мисля, че ги харесва повече, отколкото нас.

— Със сигурност — съгласи се Никол.

Въртяхме се и се обръщахме известно време. Небето оставаше светло. Светлината се изливаше през прозореца на хижата.

— Предавам се — изпъшках аз. — Да излезем и да направим снежен човек или нещо друго.

— Татко каза да стоим вътре.

— Няма никъде да ходим. Ще бъдем до хижата — уверих я аз. Изпълзях от спалния си чувал и започнах да се обличам.

Никол седна.

— Не бива — предупреди ме тя.

— Хайде. Какво толкова ще стане?

Тя се изправи и си сложи пуловера.

— Ако не направя нещо, ще полудея — призна тя.

Закопчахме се. Отворих вратата на хижата.

— Джордан, почакай! — извика Никол. — Забрави си раницата.

— Просто излизаме отвън, нищо повече — измрънках аз.

— Хайде, моля те, сложи си раницата. Татко каза, че трябва да ги носим! Ще се разбеснее, ако ни намери отвън. И ще бъде още по-бесен, ако не си с раница.

— Ох, добре — изръмжах аз. Метнах раницата на рамене. — Като че ли нещо ще ни се случи.

Излязохме навън на студа. Подритнах снега.

Никол ме хвана за ръкава.

— Чуй! — прошепна тя.

Чухме скърцане на стъпки зад хижата.

— Това е Артър! — казах й аз.

Промъкнахме се отзад. Наистина беше Артър. Беше се навел над шейната и впрягаше едно от кучетата. Две вече бяха завързани за шейната.

— Артър! — извиках аз. — Какво става?

Той се обърна стреснат към нас. Не отговори. Вместо това скочи в шейната.

— Марш! — нареди той на кучетата с все сила.

Кучетата се наведоха напред и дръпнаха силно. Шейната се плъзна напред.

— Артър! Къде отиваш? — изпищях аз. — Върни се!

Шейната набра скорост.

— Артър! Артър! — С Никол хукнахме след него и продължихме да го викаме.

Но шейната летеше напред и бързо се отдалечаваше от нас.

Артър въобще не погледна назад.