Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (8)

8

Прас!

Право в целта. Ударих със снежна топка раницата на Никол.

— Татко! — извика Никол. — Джордан ме удари със снежна топка!

Татко държеше фотоапарата пред очите си и щракаше наред, както винаги.

— Браво, Никол — отвърна й той разсеяно.

Никол извъртя очи. После дръпна скиорската ми шапка. Напълни я със сняг и я нахлузи на главата ми.

Снегът се плъзна по лицето ми. Студът изгори кожата ми.

В началото си мислех, че снегът е нещо много яко. Можех да го мачкам в ръце и да правя снежни топки. Да падна в него, без да се ударя. Да си го сложа на езика и да го изчакам да се разтопи.

Но започна да ми става студено. Не усещах пръстите на ръцете и на краката си. Вече бяхме на около три километра извън града. Когато погледнах назад, не го видях.

Остават още само дванайсет километра до хижата, помислих си аз, мърдайки пръстите си в ръкавиците. Още дванайсет километра! Това е цяла вечност. А около нас — нищо друго, освен сняг… километри сняг.

Татко и Артър вървяха след шейната. Артър беше взел четири хъскита — Бинко, Роки, Тин-Тин и любимеца на Никол — Ларс. Те теглеха големия контейнер на татко и другите неща, сложени на дългата тясна шейна.

С Никол си носехме раниците, пълни с храна и разни други неща за всеки случай. Ако се случи нещо, както каза татко.

Какво да се случи, чудех се аз. Да се загубим? Кучетата да избягат с шейната? Или да ни хване Йети?

Татко направи снимки на кучетата, на нас, на Артър, на снега.

Никол се хвърли по гръб в една снежна пряспа.

— Виж… ангел! — извика тя и размаха ръце нагоре-надолу.

После стана и заразглеждахме снежния ангел.

— Яко! — признах аз и също легнах да направя такъв ангел.

Когато Никол се приближи да види, я замерих със снежна топка.

— Ей! — извика тя. — Ще ти го върна.

Скочих и избягах. Дълбокият сняг скърцаше под краката ми.

Никол хукна след мен. Изпреварихме кучешкия впряг.

— Внимавайте, деца! — извика татко след нас. — Да не стане беля!

Спънах се в снега. Никол се хвърли върху мен. Успях да се освободя и да се изстрелям напред.

Какво беля може да стане, помислих си аз, докато снегът хрупаше под обувките ми. Тук няма нищо друго, освен километри сняг. Дори не можем да се загубим тук!

Обърнах се и тичешком се върнах при другите, махайки на Никол.

— Опитай се да ме стигнеш, госпожице Фактологическа! — подразних я аз.

— Наричането с прякори е детинщина! — кресна тя, докато ме гонеше.

После спря и посочи нещо зад мен.

— Джордан! Гледай!

— Айде де… не се хващам на този изтъркан номер — извиках й аз. Обърнах се и продължих да тичам заднешком, за да не я изпусна от поглед, ако се канеше да ме засипе със снежни топки.

— Джордан, не се шегувам! — изписка тя. — Спри!