Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (18)

18

Прас!

Леденият блок се разцепи на две. Двамата с Никол се притиснахме към стената и гледахме ужасени.

Йети изскочи от леда. По пода се посипаха парчета лед и се пръснаха като стъкло. Снежното чудовище се разтресе и нададе вой като вълк.

— Бягай! — изпищях аз.

Хукнахме, но нямаше къде да идем. Запътихме се към другия край на пещерата — колкото се може по-далече от чудовището.

— Проходът! — извиках аз. Наведох се и започнах да пълзя в прохода.

Никол ме хвана.

— Спри! Блокиран е! Лавината — забрави ли?

Да. Разбира се. Изходът от пещерата беше блокиран от тонове сняг.

От другата страна на пещерата чудовището нададе яростен рев, който разтърси стените.

С Никол се свихме в ъгъла на пещерата. Усетих, че трепери.

— Може и да не ни е видял — прошепнах аз.

— Тогава защо изрева? — също шепнешком попита Никол.

Чудовището вдигна носа си, който приличаше на нос на горила, и подуши въздуха.

О, не, помислих си аз. Дали ще ни надуши в другия край на пещерата?

То завъртя огромната си, покрита с козина глава на една страна, после на другата.

Търси ни. Надушва ни.

— Уух — изръмжа то. Погледна към ъгъла на пещерата — нашия ъгъл.

— Уух — отново изръмжа то.

— О, не! — изстена Никол. — Видя ни!

Голямото същество се заклатушка тежко към нас, като пъшкаше при всяка стъпка.

Притиснах се към стената на пещерата и си пожелах скалата да ни погълне.

Всичко друго би било по-добре от това съществото да ни глътне!

Чудовището приближаваше. Стъпките му разтърсваха пода на пещерата. Буум, буум, буум.

Свихме се на пода. Опитвахме се да се смалим колкото можем.

То спря на няколко сантиметра от нас и отново изрева. Оглушителен рев.

— Зъбите му! — извика Никол.

Аз също ги видях. Два реда огромни, остри като ножове зъби.

Чудовището изръмжа.

И се протегна към нас. Острите му нокти блеснаха.

Посегна към мен. Опитах да се свия.

Чудовището изпъшка учудено. После пак се протегна…

Хвана с мощна лапа главата на Никол.

— Помощ! — изпищя Никол. — Ще ме смачка.