Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (15)

15

Падахме надолу. Падахме в ледено бяло. Снегът се вдигна нагоре и се завъртя около нас.

И ни затрупа.

Още една ледена пукнатина, помислих си аз. Още една дълбока дупка в снега. Доста по-дълбока от предишната.

И двамата извикахме при приземяването. Оплетени един в друг.

Бях замаян. Опитах се да се изправя. После хванах Никол за ръцете и я вдигнах.

— О, не — изпъшка тя.

И двамата погледнахме нагоре. Едвам различих сивото небе високо над нас.

А наоколо — само високи снежни стени. Снежен прах, който се стелеше върху нас. Взрях се към ръба на дупката. От ледените стени се откъснаха парчета и тупнаха глухо на снега до нас.

— Блокирани сме тук долу! — проплака Никол. — Татко никога няма да ни намери. Никога!

Хванах я за раменете. От стената на дупката се откъсна парче сняг и се стовари върху ботушите ми.

— Успокой се — казах й аз. Но гласът ми трепереше, докато го произнасях.

— Да се успокоя? Как да се успокоя? — изписка тя.

— Татко ще ни намери — казах аз. Не бях сигурен, че си вярвам. Преглътнах трудно, опитвайки се да надвия паниката.

— Тааааткоооо! — извика Никол. Сложи ръце като фуния пред устата си, вдигна глава към небето и закрещя с все сила: — Таааааткоооо! Тааааааткоооо!

Запуших устата й с ръкавицата си.

Твърде късно.

Чух глухо буботене.

Буботенето се превърна в грохот, когато снежните стени започнаха да се пукат и да се разпадат.

Падаха надолу. Към нас.

Разтреперих се от ужас. Знаех какво става.

Никол беше предизвикала лавина.