Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (20)

20

Опитах да се съпротивлявам, но чудовището беше много силно. Заудрях с юмруци по гърдите му. Ритах, колкото сила имам. То изглежда нищо не усещаше. Стискаше двама ни, сякаш бяхме кукли.

— Моля те, не ни яж! — помолих го аз. — Моля те!

Чудовището изсумтя. Прехвърли и двама ни върху едната си ръка. После се заклатушка през пещерата, като ни стискаше здраво.

Ритнах го отстрани. Никаква реакция. Нищо.

— Пусни ни! — изпищях аз. — Пусни ни долу!

— Къде ни води? — извика Никол, докато чудовището вървеше през пещерата.

Може да иска да ни опече, помислих си мрачно аз. Може да не обича сурови дечица.

Понесе ни към дъното на пещерата. Замахна силно с лапа и бутна настрани голямо парче скала. Отзад се появи тесен проход.

Никол изстена.

— Защо не го видяхме преди? Може би щяхме да се измъкнем!

— Вече е твърде късно — изстенах аз.

Снежното чудовище ни вмъкна в прохода. Оказахме се в по-малка пещера, цялата в светлина. Погледнах нагоре.

Над нас се виждаше сивото небе.

Бяхме навън!

Балансирайки с нас в едната си ръка, чудовището се заизкачва по стената на пещерата. С големи клатушкащи се стъпки то се измъкна от дупката.

Студеният въздух ме удари в лицето. Но тялото на Йети пулсираше топло.

Виелицата беше спряла.

Чудовището се заклатушка през снега, като пъшкаше при всяка стъпка.

Огромните му стъпала потъваха дълбоко в снега. Крачките му бяха доста големи.

Къде ли ни води? Къде?

Може би си има и друга пещера, помислих си аз и потръпнах. Пещера с още чудовища. Неговите приятели. Ще си направят пир с нас!

Отново се опитах да се отскубна от хватката му. Започнах да ритам и да се извъртам с все сила.

Чудовището изръмжа. Заби нокти в мен.

— Ох! — изревах аз. Но престанах да се мятам. Ако помръдна, ноктите му ще се забият по-надълбоко.

Горкият татко, помислих си тъжно аз. Никога няма да разбере какво е станало с нас.

Освен ако не открие костите ни, заровени в снега.

Внезапно чух кучешки лай. Куче!

Йети спря. Изръмжа и започна да души въздуха. После внимателно остави Никол и мен в снега.

Стъпихме неуверено на крака.

Никол ме гледаше учудено.

Затичахме се, препъвайки се в дълбокия сняг. Погледнах назад.

— Преследва ли ни? — запита Никол.

Не бях сигурен. Не го виждах. Виждах само белота.

— Тичай, не спирай! — извиках аз.

Тогава видях нещо познато в далечината. Кафява точка.

Бутнах Никол.

— Хижата!

Затичахме се още по-бързо. Само да можехме да стигнем до хижата…

Яростният лай идваше от хижата — лаеше кучето, което Артър беше изоставил.

— Татко! Татко! — извикахме ние. Втурнахме се през вратата. — Намерихме го! Намерихме Йети!

— Татко?

Хижата бе празна. Празна и гола.

Татко го нямаше.