Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (6)

6

Гумите на самолета изскърцаха по пистата и той спря точно пред голямото чудовище.

Татко, Никол и пилотът се разсмяха… на мен.

Мразя, като става така. Но не мога да им се сърдя. Голямото бяло чудовище се оказа бяла мечка.

Статуя на бяла мечка.

— Бялата мечка е символът на града — обясни пилотът.

— Ооо — промълвих аз. Усетих, че се изчервявам и се обърнах.

— Джордан знае това — каза татко. — Това беше поредната му шегичка.

— Аха — съгласих се аз. — Знаех си, че е статуя.

— Не знаеше, Джордан — каза Никол. — Беше се изплашил не на шега!

Бутнах Никол по рамото.

— Не бях изплашен! Беше шега.

Татко ни прегърна през раменете.

— Не е ли страхотно как тези двамата се бъзикат? — попита той пилота.

— Щом казвате — отвърна пилотът.

Скочихме от самолета. Пилотът отвори багажното отделение. С Никол грабнахме раниците си.

Татко беше купил два големи херметически затворени контейнера за филмите, фотоапаратите, храната, спалните чували и другите неща. Пилотът му помогна да ги пренесе.

Контейнерът беше толкова голям, че татко можеше да влезе цял в него. Приличаше ми на червен пластмасов ковчег.

Аерогарата на Икнек беше една малка дървена сграда с две помещения. Двама пилоти с кожени якета седяха на маса и играеха карти.

Висок, загорял мъж с тъмна коса, гъста брада и изопната кожа се изправи и тръгна към нас. Сивият му анорак беше отворен и се виждаше, че е облечен с бархетна риза и панталони от еленска кожа.

Това вероятно е водачът ни, помислих си аз.

— Господин Блейк? — обърна се мъжът към татко. Гласът му беше нисък и груб. — Аз съм Артър Максуел. Да ви помогна ли? — Той хвана сандъка там, където до този момент го държеше пилотът. — Доста голям контейнер сте взели — добави Артър. — Дали ще са ви нужни толкова много неща?

Татко почервеня.

— Нося доста фотоапарати, стативи и такива работи… Е, може да съм попрекалил малко.

Артър погледна смръщено към мен и Никол:

— Така ми се струва.

— Наричайте ме Гари — каза татко и после кимна към нас. — Това са децата ми — Джордан и Никол.

Никол каза „Здравей“, а аз добавих „Приятно ми е да се запозная с вас“. Понякога мога да бъда много любезен.

Артър ни изгледа и изсумтя.

— Не споменахте деца — измърмори той на татко след около минута.

— Сигурен съм, че споменах — възпротиви се татко.

— Не си спомням — отвърна смръщено Артър.

Всички се умълчахме. Минахме през вратата на аерогарата и продължихме по някакво кално шосе.

— Гладен съм — казах аз. — Да отидем в града и да хапнем.

— Колко далече е градът, Артър? — запита татко.

— Колко далече ли? — повтори Артър. — Пред вас е.

Огледах се изненадано. Имаше само едно шосе. Започваше от летището и стигаше до купчина сняг малко по-надолу, където се виждаха няколко дървени постройки.

— Това ли е? — извиках аз.

— Е, не е Пасадена — промърмори Артър. — Но за нас това е домът ни.

По пътя стигнахме до закусвалня, която се казваше „Бетис“.

— Предполагам, че сте гладни — отново измърмори той. — А е хубаво да хапнем нещо топло, преди да тръгнем.

Седнахме на маса до прозореца. С Никол си поръчахме хамбургери, пържени картофки и кока-кола. Татко и Артър поръчаха кафе и телешка яхния.

— Приготвил съм шейна и четири кучета — обяви Артър. — Кучетата ще теглят този ваш контейнер и другите неща. Ние ще вървим до шейната.

— Звучи добре — каза татко.

— Ами! — възроптах аз. — Ще вървим пеша? Колко дълго?

— Около петнайсет километра — отвърна Артър.

— Петнайсет километра!? — Никога досега не бях вървял толкова много. — А защо трябва да вървим? Не може ли да наемем хеликоптер или нещо друго?

— Защото искам да снимам по пътя, Джордан — обясни татко. — Пейзажът е изключителен. Никога не знаеш какво ще срещнеш.

Може пък да попаднем и на мистериозното същество, помислих си аз. Би било страхотно!

Храната ни пристигна. Ядяхме мълчаливо. Артър не ме поглеждаше в очите. Не поглеждаше никого в очите. Докато ядеше, зяпаше през прозореца. По улицата мина джип.

— Виждал ли си това снежно същество, което търсим? — татко запита Артър.

Артър разкъса парче месо с вилицата си и го пъхна в устата. Започна да дъвче. Дъвка доста дълго. Татко, Никол и аз го гледахме, очаквайки отговора.

Най-накрая той преглътна.

— Никога не съм го виждал — каза той. — Но съм чувал за него. Доста истории.

Очаквах да чуя някоя от историите. Но Артър продължи да яде.

Любопитството ми надделя и не се стърпях да попитам:

— Какви истории?

Артър попи с парче хляб сос, полепнал по брадата му. После го лапна. Задъвка. Преглътна.

— Хора от града — каза той — са виждали чудовището.

— Къде? — попита татко.

— Някъде след снежното възвишение — каза Артър. — След хижата на водачите на кучешки впрягове. Където ще отседнем.

— Как изглежда? — запитах аз.

— Казват, че е голямо — каза Артър. — Голямо и с кафява козина. Човек може да реши, че е мечка. Но не е. Ходи на два крака като човек.

Потръпнах. Представих си тайнственото двуного като зло пещерно чудовище, каквото видях в един филм.

Артър поклати глава:

— Аз лично се надявам да не го открием.

Татко зяпна:

— Но ние сме тук точно заради него. Това ми е работата — да го намеря… ако съществува.

— Съществува без съмнение — обяви Артър. — Мой приятел — друг водач — в една виелица направо налетял на него.

— И какво станало после? — попитах аз.

— По-добре да не знаеш. — Артър пъхна още хляб в устата си.

— Със сигурност искаме да знаем — настоя татко.

Артър потупа брадата си.

— Чудовището грабнало едно от кучетата и избягало. Приятелят ми хукнал след тях, за да си върне кучето. Никога не го открил. Но чувал воя на кучето… било много ужасно.

— То сигурно е месоядно — каза Никол. — Повечето животни тук са такива. Почти няма растителност…

Ръгнах Никол.

— Искам да чуя за снежното чудовище… а не тъпите ти факти.

Артър погледна Никол малко нервно. Представих си какво си мисли. Тази от коя точно планета е паднала? Точно това си мисля и аз всеки път.

Той прочисти гърлото си и продължи:

— Приятелят ми се върна в града. Двамата с още един човек тръгнаха да търсят и да хванат чудовището. Прекалено глупаво, ако питате мен.

— После какво стана с тях? — попитах аз.

— Не знам — каза Артър. — Не се върнаха.

— Какво? — зяпнах аз. Преглътнах трудно. — Извинете, не се върнаха ли казахте?

Артър кимна тържествено.

— Не се върнаха.