Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (11)

11

След закуска впрегнахме кучетата в шейната и се отправихме към снежното възвишение. Артър не ми говореше и почти не ме поглеждаше. Май още ми се сърдеше заради шегата.

Другите ми простиха, мислех си аз. Защо той продължава да ми се сърди?

С Никол вървяхме пред кучешкия впряг. Зад мен фотоапаратът на татко щракаше бясно. Това значеше, че е намерил нещо хубаво за снимане. Обърнах се назад.

Към нас приближаваше голямо стадо лосове. Движеха се към възвишението. Спряхме да ги погледаме.

— Виж ги само — прошепна татко. — Невероятни са!

Бързо зареди нов филм в апарата и отново започна да щрака.

Лосовете вървяха внимателно през снега с високо вдигнати рога. Спряха край едни храсти и започнаха да ядат. Артър дръпна юздата на кучетата, за да не лаят.

Изведнъж един лос вдигна глава. Сякаш беше надушил нещо. Друг лос се изправи напрегнато. После се завъртяха и всички се втурнаха в галоп през тундрата. Копитата им гърмяха на снега.

Татко пусна фотоапарата на гърдите си.

— Странно — каза той. — Какво стана?

— Нещо ги подплаши — каза мрачно Артър. — Но не ние. Не и кучетата.

Татко огледа хоризонта.

— Какво тогава?

Очаквахме отговора на Артър, но той само каза:

— Трябва да се върнем в града.

— Няма да се връщаме — настоя татко. — Не и след като сме дошли дотук.

Артър го изгледа.

— Ще се вслушаш ли в съвета ми, или не?

— Не — отвърна татко. — Тук съм по работа. И те наех, за да свършиш работа. Няма да се върнем без причина.

— Има причина — настоя Артър. — Само че ти не я виждаш.

— Давай напред! — заповяда татко.

Артър се намръщи и извика „Марш!“ на кучетата. Шейната потегли. Ние я следвахме към снежното възвишение. Никол вървеше на няколко крачки пред мен. Вдигнах буца сняг и направих топка. После обаче реших, че е по-добре да не я хвърлям. Май никой не беше в настроение за бой със снежни топки.

Вървяхме в снега още два часа. Свалих ръкавиците и раздвижих пръстите си. По горната ми устна се събираше скреж, който все избърсвах.

Стигнахме до скупчени един до друг борове в подножието на възвишението. Изведнъж кучетата спряха на място. И започнаха да лаят.

— Марш! — извика Артър.

Кучетата отказаха да продължат.

Никол се приближи до любимото си куче Ларс.

— Какво има, Ларс? Какво става?

Ларс започна да вие.

— Какво им става? — запита татко Артър.

Лицето на Артър отново пребледня. Ръцете му трепереха. Гледаше вторачено дърветата, леко присвил очи от ярката светлина.

— Нещо подплаши кучетата — каза той. — Виж как козината им настръхна.

Потупах Ларс. Така беше. Козината му беше настръхнала. Кучето изръмжа.

— Тези кучета не се плашат току-така — каза Артър. — Каквото и да е, яко ги е уплашило.

Всички кучета започнаха да вият. Никол се сгуши до татко.

— На възвишението има нещо страшно — каза Артър. — Нещо страшно и… то е много близо.