Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (26)

26

— О, не! — изписка Лорън. — Какво направих?

Сестра ми беше статуя. Замръзнала, покрита със сняг статуя.

— Никол, толкова съжалявам — извика Лорън. — Чуваш ли ме? Много съжалявам!

— Да я внесем вътре — предложих обезумял аз. — Ако я вкараме в топлата къща, може да успеем да я разтопим.

Лорън хвана едната ръка на Никол. Аз хванах другата. Внимателно започнахме да влачим скованото й тяло към къщата. Голите пръсти на краката й, твърди като лед, оставиха дълга следа в снега.

— Толкова е ледена! — извика Лорън. — Как да стопим снега?

— Да я сложим до фурната — казах аз. — Може би ако я пуснем на най-силно, снегът ще се стопи.

Изправихме я пред фурната. За всеки случай включих и котлоните.

— Това трябва да помогне — казах аз. По лицето ми се спусна струйка пот. От жега… или от притеснение?

С Лорън гледахме и чакахме. Гледахме и чакахме. Не помръдвах. Не дишах. Снегът не се топеше.

— Не става — изпъшка Лорън. — Нищо не става.

Потупах Никол по ръката. Твърд лед.

Опитах се да запазя спокойствие. Но сякаш стотици пеперуди танцуваха в корема ми.

— Добре де, не става. Трябва да пробваме нещо друго. Нещо друго…

По бузите на Лорън потекоха сълзи.

— Какво друго? — запита ме тя с разтреперан глас.

— Ами… — Зачовърках мозъка си да се сетя кое е най-горещото място. — Пещта! Да я изправим пред пещта!

Завлякохме Никол при пещта, която се намираше зад гаража. Снегът тежеше сякаш цял тон. Скапахме се, докато я занесем до там.

Включих пещта на най-силното. Лорън изправи Никол пред отворената врата на пещта.

От силната струя горещ въздух с Лорън залитнахме назад.

— Ако и това не помогне, нищо не може да помогне — изхълца Лорън.

Жегата бушуваше в пещта. Червените пламъци се отразяваха върху леденото лице на Никол.

Сърцето ми биеше лудо. Стоях и чаках да видя как ледът ще започне да капе, а снегът — да се стича от Никол.

Но ледът не се разтопи. Сестра ми си остана човешка сладоледена фунийка.

— Джордан… какво ще правим? — проплака Лорън.

Поклатих глава, дълбоко замислен.

— И пещта не помага. Какво друго е горещо? — Бях твърде уплашен, за да мисля трезво.

— Не се тревожи, Никол — каза Лорън на замразената ми сестричка. — Ще те измъкнем от това… по някакъв начин.

Изведнъж се сетих колко горещо беше снежното чудовище, когато ни носеше през тундрата на Аляска. Наоколо беше десет градуса под нулата, навсякъде дълбок сняг, а от тялото на чудовището струеше жега.

— Хайде, Лорън — наредих й аз. — Ще я занесем в тъмната стачка.

С голямо усилие издърпахме Никол обратно навън и през задния двор я довлякохме в тъмната стая.

— Стой тук! — казах на Лорън. — Веднага се връщам.

Втурнах се в кухнята. Отворих всички шкафове и чекмеджета, отчаяно търсейки едно нещо — ядки, сушени плодове и парченца шоколад.

О, боже, дано някъде вкъщи има ядки, молех се аз.

— Да! — Открих едно пликче зад стара кутия от спагети. Грабнах го и полетях обратно към тъмната стая.

Лорън погледна пликчето в ръката ми.

— Какво е това?

— Ядки.

— Ядки ли? Джордан, не можеш ли да почакаш малко?

— Не е за мен… за него е — посочих контейнера.

— Какво?

Дръпнах резетата и отворих контейнера. Йети лежеше вътре непокътнат, замръзнал в парче лед.

Грабнах шепа ядки и я размахах пред лицето му.

— Събуди се! — примолих се аз. — Моля те, събуди се! Виж… донесох ти малко ядки!

— Джордан… ти напълно откачи — изписка Лорън. — Какво, за бога, правиш?

— Не се сещам как иначе да спася Никол — извиках аз.

Ръката ми трепереше, докато нервно размахвах ядките пред снежното чудовище. Събуди се! Моля те, събуди се! Излез и ни помогни!

Наведох се и се вторачих в очите му. Чаках да мигне. Чаках да видя някакви признаци на живот.

Но очите не мигнаха. Чудовището гледаше безжизнено през ледения блок. Отказвах да се предам.

— Ам, ам! — извиках с висок и див глас. — Ядки, момче! Толкова са вкусни! — Пуснах няколко стафиди в устата си и замлясках. — Мммм-мм! Вкусни ядки. Толкова са хубави! Хайде… събуди се и ги опитай сам!

— Не помръдва! — изхълца Лорън. — Откажи се, Джордан! Не става.