Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (2)

2

— Татко — подхвана Никол, — сигурен ли си, че мечките, които си видял, са истински?

— Разбира се, че съм сигурен — избоботи той. — Мога да различа кафява мечка от плюшено мече!

Той започна да крачи напред-назад в тъмната стаичка.

— Дали пък не съм загубил филма? — измърмори той, хванал се за главата с една ръка. — Възможно ли е някой да го е подменил?

— Странното е, че си снимал мечки — отбеляза Никол, — а се оказваш с плюшени мечета. Много странно.

Татко ядосано удари с две ръце масата за проявяване. Измърмори нещо на себе си. Започваше да изперква.

— Дали не съм загубил филма в самолета? Дали не съм си разменил чантата с някой друг?

Обърнах се с гръб към татко. Раменете ми се тресяха.

— Джордан? Какво става? — Татко ме сграбчи за раменете. — Добре ли си?

Завъртя ме към себе си.

— Джордан! — извика татко. — Ама ти се смееш!?

Никол скръсти ръце и присви очи към мен.

— Какво си направил със снимките на татко?

Татко се намръщи. Гласът му вече беше малко по-спокоен.

— Добре, Джордан. Какъв е майтапът?

Поех си въздух, за да се опитам да спра да се смея.

— Не се притеснявай, татко. Снимките ти са наред.

Той ми хвърли в лицето една от снимките с плюшено мече.

— Наред били! Това ли наричаш наред!?

— Взех фотоапарата, преди да тръгнеш за Уайоминг — обясних аз. — Направих няколко снимки на старото ми мече. Просто за майтап. На филма нататък трябва да са истинските мечки.

Много си падам по майтапите. Просто не мога да се удържа.

Никол каза:

— Нямам нищо общо с това, татко. Кълна се.

Малката госпожица Сладуранка.

Татко поклати глава.

— Майтап ли?

Върна се към снимките и прояви още няколко. На следващата снимка се виждаше истинско малко мече да лови риба в поток. Татко се засмя.

— Знаеш ли — каза той, като сложи снимката с истинското мече до една от снимките с плюшено мече, — не изглеждат толкова различни, колкото се очаква.

Знаех, че на татко бързо ще му мине. Винаги е така. Затова и толкова ми харесва да си правя майтапи с него. Той също е голям майтапчия.

— Казвал ли съм ви за номера, който погодих на Джо Морисън? — запита той.

Джо Морисън също е фотограф, приятел на татко.

— Джо се беше върнал от Африка, където месеци наред беше снимал горили. Беше много въодушевен от снимките. Видях ги и те наистина бяха впечатляващи. Имаше среща с редакторка от едно природонаучно списание. Щеше да й покаже снимките. Беше сигурен, че списанието ще ги грабне на мига. Не се познаваше с редакторката, а аз я познавах от колежа. Обадих й се и я помолих да спретнем един майтап с Джо. Когато Джо отишъл и й показал снимките, тя ги заразглеждала, без да каже нищо доста време. Джо не издържал на напрежението и запитал — „Е, харесвате ли ги или не?“. Той си е нетърпелив човек.

— И какво казала тя? — запитах аз.

— Тя се смръщила и казала: „Вие сте добър фотограф, господин Морисън. Но се опасявам, че са ви подвели. Животните, които сте заснели, изобщо не са горили“. Долната челюст на Джо направо паднала. Той казал: „Какво искате да кажете — как така да не са горили?“. Редакторката отвърнала с напълно спокойно лице: „Това са хора в костюми на горили. Не виждате ли разлика между истинска горила и човек в костюм на горила, господин Морисън?“.

Задавих се.

Никол запита:

— После какво стана?

— Джо изпаднал в нервна криза. Грабнал снимките и се вторачил в тях. После извикал: „Не разбирам! Как е възможно? Нима прекарах шест месеца от живота си, за да изучавам хора в костюми на горила?“. Най-накрая редакторката избухнала в смях и му казала за шегата. Казала му, че харесва снимките и иска да ги публикува. Отначало Джо не й повярвал. Трябвали му петнайсет минути, за да се успокои.

Двамата с татко се разсмяхме.

— Мисля, че е много подло, татко — скара се Никол.

Чувството си за хумор съм наследил от татко. Никол прилича на мама. Тя е по-практична.

— Джо видя колко е смешно всичко, след като излезе от шока — увери я татко. — И той ми е погаждал доста номера.

Татко пусна още една снимка в химическия разтвор. После я извади с пинсетите си. На нея две мечета се боричкаха. Усмихна се доволен.

— Този филм е страхотен — каза той. — Но имам доста работа тук, деца. Защо не излезете малко навън, а?

Той изключи червената лампа и включи нормалната. Никол отвори вратата.

— Само не се цапайте — добави татко. — Ще вечеряме навън. Искам да отпразнуваме късмета, който имах с тези мечки.

— Ще внимаваме — обеща Никол.

— Говори за себе си — казах аз.

— Не се шегувам, Джордан — предупреди ме татко.

— Само се майтапех, татко.

Когато отворихме вратата на тъмната стаичка, ни блъсна гореща вълна. Със сестра ми излязохме на двора, примижавайки на следобедното слънце. Винаги, след като съм бил в тъмната стаичка, очите ми трябва да свикнат с ярката светлина навън.

— Какво искаш да правим? — попита Никол.

— Не знам — отвърнах аз. — Толкова е горещо. Толкова е горещо за каквото и да било.

Никол затвори очи и се отнесе за около минута.

— Никол? — подбутнах я аз. — Никол, къде се отнесе?

— Представям си снега от снимките на татко в Гранд Тетънс. Реших, че може да ме охлади.

Тя продължи да стои така със затворени очи, без да мърда. По челото й се плъзна струйка пот.

— Е? — запитах. — Стана ли?

Тя отвори очи и поклати глава.

— Не. Как да си представя сняг, когато никога не съм пипала сняг.

— Така си е — въздъхнах и се огледах.

Живеем в едно от предградията на Пасадена. В квартала има само три вида къщи. В продължение на километри се повтарят само тези три архитектурни стила.

Толкова е досадно наоколо, че ми става още по-топло. Навсякъде има палми, но не толкова, че да правят сянка. Срещу нас, от другата страна на улицата, има празен парцел, точно до къщата на семейство Милър. А най-вълнуващото нещо в двора ни — може би и за целия квартал — е отвратителната купчина гнилоч, където татко оставя органичните отпадъци да станат на тор.

Присвих очи и още веднъж се огледах. Всичко изглеждаше избеляло от слънцето. Дори тревата изглеждаше почти бяла.

— Толкова ми е скучно, че ми иде да закрещя — измрънках аз.

— Да покараме колела — предложи Никол. — Може вятърът да ни поохлади.

— Може и Лорън да реши да дойде — добавих аз.

Лорън Сакс живее до нас. От един клас сме. Виждаме се толкова често, че ми е като сестра.

Извадихме колелата от гаража и се запътихме към Лорън. Подпряхме ги на къщата й. И тръгнахме към задния двор.

Лорън седеше върху хавлия под една палма. Никол седна върху хавлията до Лорън. Аз се облегнах на дървото.

— Толкова е горещо! — проплака Лорън и подръпна късите си жълти панталонки.

Тя е висока и мускулеста, има дълга кестенява коса и бретон. Гласът й е някак си носов, точно като за оплакване.

— Би трябвало да е зима. Навсякъде е зима. Нормална зима със сняг и лед, поледици, леден дъжд и студен, студен въздух. А ние какво!? Нищо, освен слънце! Защо трябва да е толкова горещо?

Изведнъж усетих болка в гърба си.

— Ооох! — залитнах напред. Нещо ме прободе. Нещо ме ухапа, нещо остро и… леденостудено. Лицето ми се изкриви от болка.

— Джордан! — зяпна Никол. — Какво ти е? Какво стана?