Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (16)

16

Сграбчих Никол, докато върху нас се стоварваха снежни късове. Блъснах я към стената на дупката. После и аз се залепих с лице към стената.

Снегът падаше с трясък.

Притиснах се силно в стената… и за мой ужас стената поддаде!

— Оооо! — извиках изненадан.

С Никол залитнахме през стената на дупката. Полетяхме напред в пълен мрак.

Зад гърба си чух трясък. Сърцето ми биеше лудо. Обърнах се точно когато дупката се запълни. Снегът запълни отвора в стената.

С Никол бяхме блокирани. Затворени в тази черна дупка.

Пътят ни за измъкване беше затворен. Дупката беше изчезнала.

Запромъквахме се през нещо като тунел, целите треперещи и задъхани от ужас.

— Къде сме? — задавено попита Никол. — Какво ще правим сега?

— Не знам — натиснах стената. Изглежда се бяхме оказали в нещо като тесен проход. Стените около нас бяха от камък, а не от лед.

Очите ми свикнаха с тъмнината. В края на прохода виждах бледа светлина.

— Да видим какво има там — подканих Никол.

Запълзяхме на четири крака към светлината. Проходът свърши. Изправихме се.

Оказахме се в голяма пещера. Таванът се издигаше високо над главите ни. По една от стените се стичаше вода. Някъде от дъното се процеждаше бледа светлина.

— Светлината сигурно идва отвън — каза Никол. — Това означава, че там има изход.

Промъкнахме се бавно през пещерата. Единственото, което чувах, беше „кап-кап-кап“ от топящите се ледени висулки.

Скоро ще се измъкнем, помислих си аз.

— Джордан — прошепна Никол. — Виж!

На пода на пещерата забелязах стъпка. Гигантска стъпка. По-голяма от онази, която измайсторих в снега сутринта.

В стъпката кракът ми се побираше пет пъти.

Направих няколко крачки… и видях още една стъпка.

Никол ме хвана за ръката.

— Мислиш ли, че…? — Тя спря.

Знаех какво си мисли.

Проследих гигантските стъпки по пода на пещерата. Водеха към тъмния ъгъл в дъното… и не продължаваха.

Погледнах нагоре.

Никол ахна.

Видяхме го едновременно.

Снежното чудовище.

Йети.

Извисяваше се над нас.

Стоеше изправено като човек. Беше покрито с кафява козина. Черни очи ни гледаха от грозното, получовешко, полугорилесто лице.

Не беше много високо — може би само с глава по-високо от мен. Но изглеждаше огромно. Тялото му беше набито и мощно, с гигантски стъпала и покрити с козина лапи, големи колкото ръкавици за бейзбол.

— За-кле-ще-ни-сме! — на пресекулки рече Никол.

Беше права.

Входът зад гърба ни беше блокиран от лавината. Нямаше начин да се промъкнем покрай гигантското същество.

Никакъв начин.

Йети ни гледаше втренчено. После се размърда.