Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (29)

29

Вечеряхме рано. Беше доста тихо на масата.

— Радвам се, че вие сте живи и здрави — каза за пети път татко. — Това е важното.

— Аха — каза Никол, дъвчейки пицата си.

— Аха — добавих тихо аз.

Обикновено ям по три парчета. Но тази вечер едва се справих с едно. И оставих коричката в чинията.

Горкият татко. Толкова се стараеше да не се ядоса, че сме изпуснали Йети. Но с Никол знаехме колко ужасно се чувства. Татко пусна изяденото наполовина парче пица в чинията си.

— Ще съобщя на Природонаучния музей, че ще трябва да се задоволят само със снимките.

— По-добре снимки, отколкото нищо — казах аз.

— По-добре от нищо ли? Ти добре ли си? — извика Никол. — Тези снимки ще шашнат света!

Татко вдигна глава.

— Така е. Споменах за тях на едни телевизионни продуценти. Направо пощуряха.

Той стана и отнесе чинията си в мивката.

— Мисля да отида в тъмната стая и да проявя филма веднага. Снимките ще ме разсеят. Направо са невероятни! Исторически!

Радвах се да видя, че татко надмогва разочарованието си. С Никол го последвахме. Бяхме любопитни да видим снимките.

Седнахме тихо под червената лампа, докато татко проявяваше негативите. Най-сетне той извади първите листа от химическия разтвор.

С Никол се надвесихме, за да видим снимките.

— Ха! — озадачено извика татко.

Сняг. Нищо друго, освен сняг. Десет снимки сняг.

— Това е странно — задавено каза татко. — Не си спомням да съм правил такива снимки.

Никол ме погледна злобно. Знаех какво си мисли.

Вдигнах невинно ръце.

— Този път не съм аз! Кълна се.

— Надявам се да е така, Джордан — предупреди ме сурово татко. — Не съм в настроение за шеги.

Той се обърна към ваничките с разтвора и прояви още няколко снимки. Когато ги извади, и тримата вперихме очи във все още мокрите снимки.

Още сняг. Нищо друго, освен сняг.

— Не е възможно! — извика татко. — Йети стоеше точно тук! — посочи той.

Ръцете му трепереха, когато хвана останалите негативи и ги вдигна срещу червената лампа.

— Снимките на тундрата са чудесни — съобщи той. — Кучетата, шейната, стадото лосове — всички се виждат. Всички са идеални. Но снимките в пещерата на чудовището…

Гласът му изчезна. Поклати тъжно глава.

— Не разбирам. Просто не разбирам. Как е възможно? Нито една снимка с чудовището. Нито една.

Въздъхнах. Стана ми толкова мъчно за татко. Стана ми толкова мъчно и за трима ни.

Никакъв Йети. Никакви снимки на снежното чудовище.

Като че ли никога не е съществувало. Като че ли цялото това нещо не се е случило.

С Никол оставихме татко в тъмната стая, за да завърши работата си.

Затътрихме се покрай къщата към предния двор. Никол изстена и ме хвана за ръката.

— О, не! Виж!

През улицата, в празния парцел видях близнаците Милър клекнали да ровят в пясъка.

— Търсят снежните топки! — ахнах аз.

— Ама че негодници! — изстена Никол. — Сигурно са ни проследили, когато ги закопахме.

— Трябва да ги спрем! — извиках аз.

Затичахме се през улицата с все сила. Видях, че Кайл отваря чувала за боклук и изважда едната от снежните топки. Изви ръка и се прицели в Кара.

— Не… Кайл! Спри! — изкрещях аз. — Не я хвърляй! Спри! Не я хвърляй, Кайл!

Прас.